Лукиан
Разговори на мъртъвци (7)

7
Зенофант и Калидемид

ЗЕНОФАНТ

Ами ти, Калидемиде, как умря? За мене знаеш — аз бях постоянен гост^[1] на Диний, веднъж ядох повече, отколкото трябваше, и се задавих. Ти нали беше там, когато умирах?

КАЛИДЕМИД

Бях, Зенофанте. Моето пък стана едно съвсем невероятно нещо. Мисля, ти също познаваше стария Птеодор.

ЗЕНОФАНТ

Бездетния, богатия, с когото, както зная, прекарвахте заедно, нали?

КАЛИДЕМИД

Тъкмо той! Постоянно се грижех за него, защото ми обещаваше, че ще ме остави наследник. Но понеже работата се проточи прекомерно много и старецът продължаваше да живее повече от Титон, измислих един кратък път към наследството: купих отрова и убедих виночерпеца, щом Птеодор поиска да пие — а той обича да пие чисто вино, — да я сипе в чашата и да му я подаде. Заклех се да го пусна на свобода, ако направи това.

ЗЕНОФАНТ

И какво стана? Изглежда, ще кажеш нещо съвсем неочаквано.

КАЛИДЕМИД

Когато се изкъпахме и дойдохме, момчето беше приготвило две чаши — едната, с отровата, за Птеодор, а другата — за мене. Не зная как то сбърка и подаде на мене отровата, а на Птеодор — неотровната чаша. Тогава старецът пи, и — нищо, а аз веднага се проснах мъртъв вместо него. — Защо се смееш, Зенофанте? Не бива да се присмиваме на приятели!

ЗЕНОФАНТ

Хубаво си изпатил, Калидемиде! А старецът какво направи?

КАЛИДЕМИД

Първо се посмути от тази внезапност, но после, когато, струва ми се, разбра каква е работата, прихна да се смее на туй, което бе сторил виночерпецът.

ЗЕНОФАНТ

Не трябваше да тръгваш по-краткия път. По-царския път щеше да ти дойде по-сигурно, макар и малко по-късно.