Лукиан
Разговори на мъртъвци (27)

27
Диоген, Антистен и Кратет

ДИОГЕН

Антистене, Кратете! Имаме време. Защо не идем да се поразходим към входа, че да видим пристигащите — какви са и какво прави всеки от тях?

АНТИСТЕН

Да идем, Диогене. Ще бъде приятно зрелище — гледаш, едни плачат, други молят да ги пуснат, а някои едвам вървят, Хермес ги блъска по врата, те се опъват, падат гърбом… Безполезна работа.

КРАТЕТ

Аз ще ви разкажа какво видях по пътя, когато слизах тук.

ДИОГЕН

Разкажи, Кратете, сигурно си видял нещо много смешно.

КРАТЕТ

С нас слизаха и мнозина други, но сред тях личаха Исменодор богаташът, нашенецът, Арсак — управителят на Лидия, и Оройт — арменецът. Исменодор — той бил убит от разбойници около Китерон, мисля, на път за Елевзин — охкаше, хващаше се с две ръце за раната, призоваваше децата си, които оставил невръстни, и се кореше за безразсъдството си — да прехвърли Китерон и областта на Елевтера, опустошена от войните, само с два роба, и то когато носи със себе си пет златни потира и четири чашки.

Арсак пък — той беше вече стар и, вярвайте бога, с много внушителен изглед — се сърдеше по варварски, негодуваше, че ходи пешком, и настояваше да му докарат коня — защото конят му бил умрял с него, те и двамата били пронизани с един удар от някакъв тракийски пелтаст^[1] в боя с кападокийците при река Аракс. Арсак, както разказваше сам, препускал далече пред останалите, но тракиецът застава насреща му и, скрит зад щита си, избива копието от ръката му, насочва пиката си и го пробожда заедно с коня му.

АНТИСТЕН

Как е възможно, Кратете, това да стане с един удар?

КРАТЕТ

Много просто, Антистене. Този е препускал, проточил напред двайсет лакти копие, а тракиецът, след като с щита си отбил удара и минал покрай острието, кляка на колене, поема с пиката си напора и ранява под гърдите коня, който от буйния устрем се намушва на нея. Прободен бива и Арсак — копието минало между краката му и излязло откъм задника му. Виждаш какво е станало — дело по-скоро на коня, отколкото на човека. Арсак негодуваше, че го изравняват с другите, и искаше да слезе тук на кон.

Оройт пък беше с много нежни нозе и не можеше дори да стои прав, камо ли пък да ходи. Това се случва с всички мидийци — когато слязат от конете, те вървят като на тръни и едвам стъпват на върха на пръстите си. Та понеже той се хвърли на земята и по никой начин не искаше да стане, добрият Хермес го вдигна и понесе към лодката, а аз се смеех.

АНТИСТЕН

И аз, когато слизах, не се смесих с другите — оставих ги да пъшкат, избягах в лодката и заех място преди останалите, че да пътувам по-удобно. По време на плуването едни плачеха, други повръщаха, а на мене ми ставаше весело при вида им.

ДИОГЕН

Значи, такива спътници сте случили вие, Кратете и Антистене. С мене пък слизаха Блепсий — лихварят от Пиза, Лампид — началникът на наемниците, и Дамид — богаташът, онзи от Коринт. Дамид умрял, отровен от сина си, Лампид се заклал от любов към хетерата Миртия, а Блепсий, клетият, както казваше сам, изсъхнал от глад. И това бе ясно, той беше страшно бледен и съвсем измършавял. Макар че знаех историята им, аз ги запитах от какво са умрели. Когато Дамид започна да обвинява сина си, аз казах: „Съвсем справедливо си изпатил от него: ти имаше хиляда таланта и живя сред разкош до деветдесетгодишната си възраст, а на осемнайсетгодишния младеж даваше по четири обола. — А ти, акарнанецо (той също стенеше и проклинаше Миртия), защо обвиняваш любовта, когато трябва да обвиняваш себе си? Ти никога не трепна пред неприятеля, самоотвержено се сражава пред другите, а се остави — ти, храбрецът! — да те хване едно момиченце с престорени сълзи и въздишки!“ Блепсий сам съдеше себе си за своята голяма глупост — че пазил парите си за наследници, които не му се падат никакви, мислейки, глупакът, че ще живее вечно. Със стоновете си те ми доставяха тогава необикновено удоволствие.

Но вече сме при входа. Отдалече трябва да гледаме и наблюдаваме пристигащите. — Охо, колко много, какви различни! И всички плачат, освен тези новородени и невръстни деца. Та и престарелите реват! Какво е това? Вълшебно питие ли ги е привързало към живота?

Ще запитам този грохнал старец. — Защо плачеш, драги, след като си умрял на такава възраст? Защо си недоволен, след като си дошъл тук старец? Навярно цар си бил?

БЕДНЯКЪТ

Не.

ДИОГЕН

Тогава — сатрап?

БЕДНЯКЪТ

И това не.

ДИОГЕН

Навярно си бил богат, и сега ти е тежко, че си умрял и си оставил голям разкош?

БЕДНЯКЪТ

Нищо подобно. Живях близо деветдесет години, прекарах оскъден живот, с тръстикова пръчка и въдица на нея, бях крайно беден, бездетен и на всичко отгоре куц и полусляп.

ДИОГЕН

И на такъв хал искаш да живееш?

БЕДНЯКЪТ

Да! Приятна е светлината, смъртта е страшна, да бягаш от нея!

ДИОГЕН

Старче, ти си луд! Опъваш се пред съдбата като дете, а си връстник на лодкаря! — Какво да каже човек за младежите, щом такива старци обичат живота? Та те трябваше да тичат към смъртта като към лекарство от несгодите на старостта. — Но хайде да се връщаме вече, да не би да помислят, че искаме да избягаме, като видят, че се въртим около входа.