Лукиан
Разговори на мъртъвци (26)

26
Менип и Хирон

МЕНИП

Хироне, чух, че ти, макар и бог, си пожелал да умреш.

ХИРОН

Право си чул, Менипе. Както виждаш, мъртъв съм, макар че можех да бъда безсмъртен.

МЕНИП

Че каква любов към смъртта те е обзела, когато за повечето хора тя е нещо нежелано?

ХИРОН

Ще ти кажа, защото си разсъдлив човек. Вече не ми беше приятно да вкусвам от безсмъртието.

МЕНИП

Не ти е било приятно да живееш и гледаш светлината?

ХИРОН

Да, Менипе. Лично според мене приятността е нещо разнообразно, не просто. А аз живеех и вкусвах винаги едни и същи неща: слънце, светлина, храна. Годишните времена бяха едни и същи и всичко ставаше по някакъв ред, сякаш винаги едно подир друго. Преситих се на това. Удоволствието не е в това, което имаме завинаги, но и в това, че изобщо не притежаваме нещо.

МЕНИП

Добре казваш, Хироне. Ами как понасяш ада, щом си дошъл в него по собствено предпочитание?

ХИРОН

Не зле, Менипе. Равенството тук е всеобщо и няма никакво значение дали си на светлина или в мрак. Освен това тук не усещаме нито жажда, нито глад, всички сме свободни от тези нужди.

МЕНИП

Гледай, Хироне, да не би да си противоречиш и да не би речта ти да се върне към първоначалната ти мисъл.

ХИРОН

Какво искаш да кажеш?

МЕНИП

Че ако вечната монотонност и еднаквост на жизнените удоволствия ти е омръзнала, тукашното положение, което е еднакво, също така може да ти омръзне, и тогава ще трябва да търсиш някакъв преход от този живот към друг, което, смятам, е невъзможно.

ХИРОН

Какво да се прави тогава, Менипе?

МЕНИП

Мисля, това, което казват хората: разумният човек приема настоящето, доволен е от него и нищо в него не смята за непоносимо.