Лукиан
Разговори на мъртъвци (14)

14
Филип и Александър

ФИЛИП

Сега, Александре, не ще отречеш, че си мой син: ако беше син на Амон, сега нямаше да си мъртвец.

АЛЕКСАНДЪР

И на самия мене, татко, не бе неизвестно, че съм син на Филип, сина на Аминт, но приех пророчеството, като смятах, че ще бъде полезно за работите ми.

ФИЛИП

Какво говориш? Смятал си за полезно да се оставиш да те мамят прорицателите?

АЛЕКСАНДЪР

Не това. Варварите се уплашиха от мене, и вече никой не ми се противеше. Те смятаха, че се борят с бог, и така по-лесно ги завладявах.

ФИЛИП

И кои достойни противници си покорил? Ти винаги си воювал срещу страхливци, въоръжени с лъкчета, копийца и върбови щитове! Да завладееш елини — това е работа, да покориш беотийци, фокейци, атиняни, аркадската тежковъоръжена войска, тесалийската конница, елейските копиехвъргачи, мантинейските щитоносци, тракийци, илирийци, пеонци — това са големи дела! А мидийци, перси, халдейци, хора в златни премени, изнежени… Не знаеш ли, че преди тебе десет хиляди елини начело с Клеарх навлезли и ги завладели, а онези дори не ги дочакали за бой, ами избягали, преди да ги достигне първата стрела^[1]?

АЛЕКСАНДЪР

Но скитите и индийските слонове, татко, не са малко нещо, и все пак аз ги покорих, без да ги противопоставям помежду им и без да купувам победите си чрез предателство. Освен това, никога не съм нарушавал клетвата си, не съм изменял на обещанието си, не съм вършил нищо коварно, с цел да победя. А елините — едни от тях подчиних без кръвопролития, за тиванците пък навярно си чул как съм ги наказал.

ФИЛИП

Зная всичко това. Разказа ми го Клит, когото ти на един пир си пробол с копие, задето се осмелил да ме похвали, като сравнявал твоите дела с моите.

Но ти си захвърлил македонската хламида и, както казват, си облякъл персийски кафтан, сложил си висока тиара на главата, карал си македонците, хора свободни, да падат по очи пред тебе, и, което е най-смешното от всичко, подражавал си нравите на победените. Няма да говоря за другите ти дела — как образовани мъже си заключвал при лъвове, какви бракове си сключвал, как прекомерно си обичал Хефестион… Похвалих те само за едно нещо, което чух: че си се въздържал от жената на Дарий, една красавица, и че си се погрижил за майка му и дъщерите му. Това е царска постъпка.

АЛЕКСАНДЪР

А не похваляваш ли, татко, безстрашието ми, това, че при оксидраките пръв прехвърлих градските стени и получих толкова рани?

ФИЛИП

Не похвалявам това, Александре, не защото не смятам за славно понякога и царят да се хвърля в опасностите преди войската и да бъде раняван, а защото подобни неща не са ти донасяли никаква полза. Ако ти, когото са смятали за бог, си бивал раняван и хората са виждали да те изнасят на носилка от боя, облян в кръв, стенещ от раната си, на околните това е давало повод за смях: така и Амон е бил изобличаван като хитрец и лъжепророк, и прорицателите — като ласкатели. Че кой не ще се смее, като гледа как синът на Зевс лежи в несвяст и чака лекарска помощ? Сега, когато си вече мъртъв, не смяташ ли, че са мнозина онези, които се подиграват над твоята преструвка: те гледат трупа на бога, изпънат на земята, той е вече подут и гние според закона, засягащ всяко мъртво тяло. После, онова, което ти наричаш полза, Александре, фактът, че по тази причина си побеждавал по-лесно, е отнемал много от славата на твоите дела, всяко от тях е изглеждало твърде малко, за да прилича на дело на бог.

АЛЕКСАНДЪР

Не тъй мислят хората за мене. Не, те ме турят редом с Херакъл и Дионис. И все пак никой от тях двамата не превзе Аорнската крепост, докато аз я сломих сам!

ФИЛИП

Виждаш ли, че говориш като Амонов син, когато сравняваш себе си с Херакъл и Дионис? И не се ли срамуваш, Александре, няма ли да се отучиш от тази надутост, няма ли да познаеш себе си^[2] и да разбереш, че си прост мъртвец?