Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (87)

85.
Атаклена

Тя се опитваше да потисне чувствата си. За другите това беше сериозно, дори трагично.

Но нямаше начин да го задържи в себе си — възхищението й не можеше да бъде потиснато. Фини, красиви глифове се издигнаха от размахващите й се пипалца и се разляха сред дърветата, изпълвайки полянките с радостта й. Очите на Атаклена се бяха раздалечили до максимум и тя скриваше устата си с длан, така че сериозните шими да не видят съвсем човешката й на вид усмивка.

Преносимият холовизор показваше картината, излъчвана в момента от Порт Хеления. След обявяване на примирието цензурата бе отменена. И дори без човеците в столицата имаше достатъчно шими „ловци на новини“, отишли на мястото с подвижни камери, за да покажат развалините в зашеметяващи подробности.

Холовизорът показваше какво е останало от стената, издигната около Порт Хеления от нашествениците — сега буквално изтръгната и разкъсана на парченца. Зашеметени шими се щураха из останките, през които сякаш бе минал циклон, оглеждаха се удивени и се мотаеха из пръснатите развалини. Някои от по-буйните ликуващо хвърляха парчета от стената във въздуха, други дори се биеха по гърдите в чест на неудържимата вълна, връхлетяла оттук само преди минути, а после продължила и към самия град.

Коментарът по повечето програми беше компютърен, но по Канал Две се чуваше развълнуваният глас на някакъв шим:

— … От… отначало всички помислихме, че някакъв кошмар се е превърнал в действителност. Нали знаете… като архетип от някой стар плоскообразен филм от двайсети век. Нищо не можеше да ги спре! Те прегазиха губруанската стена, сякаш беше от лигнин. Не зная за другите, но аз очаквах във всеки момент най-голямата да грабне най-хубавите ни шимита и да ги повлече чак до върха на Земянитската кула…

Атаклена притисна по-силно устата си, за да не се разсмее на глас. И не само тя се мъчеше да възстанови самообладанието си: една от шимитата — приятелката на Фибен, Силви — се изкикоти високо. Някои неодобрително й се намръщиха. В края на краищата това бе сериозно! Но Атаклена срещна очите й и почти й намигна.

— … Но из… изглежда, че в края на краищата тези същества не са истински конги. Те… след като събориха стената, като че ли не нанесоха много повече щети при в-внезапното си нашествие в Порт Хеления. В момента просто се мотаят наоколо, отварят врати, ядат плодове, ходят където си поискат. В края на краищата една сто и осемдесет килограмова гор… о, добре де!

Още един шим се присъедини към Силви. Очите на Атаклена се замъглиха и тя разтърси глава. Коментаторът продължаваше:

— Те, изглежда, изобщо не се влияят от губруанските пси-роботи, които очевидно не са настроени на мозъчния им модел…

Всъщност Атаклена и планинските войни знаеха вече от два дни накъде са се насочили горилите. След първоначалните си отчаяни опити да отклонят могъщите предразумни, те се бяха отказали от усилията. Горилите любезно ги изблъскваха настрани или прегазваха всеки, който се изпречеше на пътя им. Просто бяха неудържими.

Ейприл Уу също. Малкото русо момиченце очевидно беше решило да отиде и да открие родителите си и никой не бе в състояние да я смъкне от раменете на един от гигантските мъжкари.

Така или иначе, Ейприл съвсем сериозно беше казала на шимите, че някой трябвало да тръгне с ’рилите и да ги надзирава, в противен случай можели да изпаднат в беда!

Във всеки случай тайната вече бе излязла наяве и нямаше причина човешкото дете да не се събере със семейството си. Нищо, което можеше да каже, вече не беше в състояние да навреди някому.

Толкова за последната тайна на проекта „Хаулетс“. Сега Атаклена спокойно можеше да изхвърли всички доказателства, събрани с такъв труд през онази първа, съдбовна нощ преди толкова много месеци. Скоро всички в Петте галактики щяха да знаят за тези същества. От известна гледна точка това наистина беше трагедия. И все пак…

Атаклена си спомни онзи ден в началото на пролетта, когато с такова удивление и възмущение се бе натъкнала на нелегалния експеримент по ъплифтиране в гората. Сега почти не можеше да повярва, че действително се е чувствала така. „Наистина ли съм била такава сериозна малка педантка?“

Сюлфф-куонн беше само най-простият, най-сериозният от глифовете, които тя небрежно и неуморно оформяше от радост от просто великолепната шега. Разточителната й аура въздействаше дори и на шимите. Още двама се засмяха, когато по един от каналите показаха губруанска щабна кола, управлявана от крякащ ядосан квакуанец, на когото предстоеше да бъде измъкнат от горилите, като че ли страстно заинтригувани от това какъв ли е на вкус. После се закикоти още един шим. Смехът започна да се разпространява.

„Да — помисли си тя. — Това е чудесен номер.“ За тимбримите най-добрите шеги бяха онези, които въздействаха и на самия шегаджия, както на всички останали. А тази шега беше почти религиозно изживяване. Защото народът й вярваше във Вселена, която е нещо повече от действаща като часовников механизъм физика, повече дори от капризните приливи и отливи на шанс и късмет на Ифни.

Тимбримските мъдреци казваха, че именно когато се случело нещо подобно на това в момента, те наистина разбирали, че Бог все още се грижи за тях.

„В такъв случай нима и аз преди съм била агностичка? Колко глупаво от моя страна. Благодаря ти, Всеблаго, благодаря и на теб, татко, за това чудо.“

Картината се смени с изглед на пристанищния квартал: шимите танцуваха по улиците и галеха козината на гигантските си търпеливи братовчеди. Въпреки вероятно трагичните последствия от всичко това Атаклена и нейните войни не можеха да не се усмихват на радостта, с която очевидно се приемаха кафявоокосмените роднини. Защото сега гордостта им беше споделена от всички шими в Порт Хеления.

Дори лейтенант Лидия Маккю и нейният намръщен капрал не успяха да се сдържат и се разсмяха, когато едно горилско бебе затанцува покрай камерите, окичено с огърлица от счупени губруански пси-глобуси. Зърнаха и малката Ейприл, която триумфално яздеше горилата си по улиците — гледката на човешко дете направо наелектризираше тълпите.

Полянката вече бе наситена с нейните глифове. Атаклена се обърна и се отдалечи, като остави другите да отразяват ироничната й радост. Тръгна нагоре по горската пътека и спря чак когато стигна до място с ясен изглед към планината на запад. Застана там и започна да кенира с пипалцата си.

Именно там я намери шимът куриер и й подаде къс хартия. Атаклена му благодари и разтвори листа, макар и да си помисли, че вече знае какво пише там.

— У’ит’танна, Ютакалтинг — тихо каза тя. Баща й отново беше във връзка със света. Въпреки всички събития от миналите няколко месеца една сериозна, практична част от нея все пак бе изпитала облекчение, когато получи потвърждение по радиото.

Разбира се, Атаклена беше вярвала, че Робърт ще успее. Затова и не замина за Порт Хеления заедно с Фибен или по-късно, с горилите. Какво би могла да постигне там с малкия си опит, което баща й да не може да стори хиляди пъти по-добре? Ако някой изобщо бе в състояние да превърне слабите им надежди в още по-големи чудеса, това беше Ютакалтинг.

Не, тя трябваше да остане тук. Защото въпреки чудесата Инфинити очакваше смъртните сами да осигурят собствената си застраховка.

Някъде в небето малък въздухолет носеше цялата й обич и всичките й молитви.