Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (42)

40.
Фибен

Зад гърба му отново се разнесе познатата стрелба на синия глобус. Дали защитникът на склада прикриваше отстъплението му, или просто дразнеше нашествениците по принцип? Нямаше време да мисли за това.

Един поглед над ръба му бе достатъчен. Фибен преглътна. Скалата не беше гладка като стъкло, но не приличаше и на туристически маршрут до блестящите пясъци долу.

Губруанците все още стреляха по синия глобус, но това нямаше да продължи дълго. Фибен се замисли. Казано с две думи, той би предпочел да живее дълъг и спокоен живот като провинциален еколог, да дарява спермата си, когато му я поискат, и може би да се присъедини към някое групово семейство, отколкото да слезе по този път.

— Пфу! — изкоментира той на човешки и прекрачи обраслия с трева скален перваз.

Естествено трябваше да пълзи на четири крака. Хвана си с пърстите и талеца на левия си крак, провеси се, за да намери друга опора, и успя да се спусне до следващата издатина. Слава на Великия Ъплифт, че беше оставил на народа му пърсти и талци. Ако краката му бяха като човешките, сигурно вече щеше е паднал долу!

Изведнъж скалата се разтресе и той се вкопчи в нея. С периферното си зрение видя как нещо профуча над главата му, някакъв син проблясък, и чу в главата си тимбримски смях. Кискането достигна кресчендо, нещо сякаш забърса темето му, после смехът изчезна. Само една синя мълния се понесе на юг точно над вълните.

Фибен изхриптя и отчаяно потърси опора за краката си.

„Ще ти го върна, Ютакалтинг. Тъпкано ще ти го върна!“

Слънцето залязваше. В морето се виждаха няколко лодки. Два товарни шлепа бавно пухтяха към далечните острови — несъмнено, за да отнесат храна за заложниците човеци.

Много лошо беше, че някои от солите в моретата на Гарт бяха отровни за делфините. Ако третата раса от земянитите бе в състояние да се установи тук, за врага щеше да е много по-трудно толкова ефикасно да изолира обитателите на архипелага. Освен това ’фините имаха свой собствен начин на мислене. Навярно щеше да им дойде наум някоя идея, която народът на Фибен бе пропуснал.

„Е — помисли си Фибен, — все още никой не ме гони, значи няма за какво да бързам. Пък и трябва да си поема дъх, преди да продължа надолу.“

Досега беше лесната част.

Фибен бръкна в джоба си и извади искрящата нишка, която бе открил в скривалището. Спокойно можеше да е обикновена паяжина или нещо също толкова маловажно. Но това беше единственото, което бе намерил. Не знаеше как ще каже на Атаклена, че усилията му са довели само до това.

Той извади далекогледа, развъртя капачката на обектива, внимателно постави нишката в нея и я завинти пак.

„Животът е суров — помисли си той, като се опитваше да се намести по-удобно в тясната цепнатина. — Но пък и никога не е бил лесен за съществата от раси клиенти, нали?“

Живееш си кротко, занимаваш се със своя собствена работа в някоя дъждовна гора, съвършено на място в екологичната си ниша, и изведнъж — бам! Някакъв властен тип натъпква в устата ти плода на Дървото на познанието. Оттогава насетне ти вече не си на мястото си, защото те преценяват по „по-високите“ стандарти на патрона ти; не си свободен, дори не можеш да се размножаваш, както ти се харесва, и имаш цял куп „отговорности“ — кой изобщо е чувал за някакви отговорности в джунглата? — отговорности към патроните си, към наследниците си…

Лоша работа. Но в Петте галактики имаше само една алтернатива — унищожението. Доказателство бяха предишните наематели на Гарт.

Залезът наистина беше великолепен.

По дяволите, след ден като този, какво ли беше едно спускане по стръмната скала в мрака? Нищо работа.

— Къде беше! — намръщи се Гейлит Джоунз.

— Ох — въздъхна той. — Само не ми се карай. Имах тежък ден. — Мина покрай нея и се потътри през библиотеката, цялата затрупана със схеми и листове хартия.

— Свършихме обсъждането преди часове! — каза Гейлит. — Макс успя да открадне доста от наблюдателните дискове…

— Зная. Зная — промълви той, влезе в стаичката, която му бяха дали, и веднага започна да се съблича. — Имаш ли нещо за ядене?

— За ядене ли? — Гласът на Гейлит звучеше недоверчиво. — Трябва да получим твоя доклад, за да запълним празнотите в схемата на губруанските операции. Експлозията ни падна от небето и не бяхме подготвени с достатъчно наблюдатели. Половината просто са стояли и са зяпали, когато е започнала суматохата.

— Яденето може да почака — промърмори шимът и се изхлузи от комбинезона си. — Искам да пия.

Гейлит Джоунз почервеня и се поизвърна.

— Може да си поне по-учтив и да не се чешеш.

Фибен спря да си налива бренди от пингови портокали и любопитно я погледна. Това наистина ли беше същото шими, което му беше казало „готин“? Плесна се по гърдите и пак се почеса. Гейлит го гледаше отвратена.

— Мислех да си взема един душ, но сега май ще го поотложа — рече той. — Много ми се спи. Трябва да си почина. Утре се прибирам у дома.

Гейлит премигна.

— В планината ли?

Фибен кимна.

— Трябва да прибера Тайхо и да тръгна за вкъщи, за да докладвам на генерала. — Той уморено се усмихна. — Не се тревожи. Ще й кажа, че вършиш добра работа тук. Отлична работа.

Шимито презрително изсумтя.

— О, прекарал си следобеда и вечерта да се валяш в мръсотия и започваш да правиш главата! И това ми било офицер от милицията! Следващия път, когато скъпоценният ви генерал иска да се свърже с нашето движение тук, в града, направи така, че да пратят някой друг, чуваш ли ме?

Тя се обърна, излезе и затръшна вратата.

„Какво толкова казах?“ — зяпна след нея Фибен. Смътно усещаше, че би могъл да се държи и по-добре. Но беше толкова уморен. Тялото го болеше — от опърлените пърсти на краката до горящите дробове.

В сънищата му се въртеше и пулсираше някаква синкава светлина. От нея се появи едва доловимо нещо, което можеше да се оприличи на далечна усмивка.

„Забавно — като че ли казваше то. — Забавно, но не чак толкова смешно. Само малка тренировка за това, което предстои.“

В съня си Фибен тихо простена. После се появи друг образ — на дребно неошимпанзе, очевиден дегенерат, с костеливи надочни дъги и дълги ръце, отпуснати върху клавиатура на екран, прикрепен към гърдите му. Атавистичният шим не можеше да говори, но когато се усмихна, Фибен потръпна.

После настъпи по-спокойна фаза на съня и накрая той с облекчение заспа без сънища.