Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (98)

96.
Силви

Нощта беше осветена от ярките фарове, които излъчваха ултравиолетовите си лъчи и хвърляха студени сенки, докато бавно се носеха към земята. Въздействието им върху сетивата беше внезапно и замайващо, и дори по-силно от шума на битката и виковете на умиращите.

Ослепителните факли бяха издигнати в небето от защитниците, защото техните нападатели нямаха нужда от светлина, която да ги насочва. Водени от радарите и детекторите на инфрачервено излъчване, те атакуваха със смъртоносна точност.

Шимите бягаха от тъмния лагер във всички посоки — голи, взели само храна и оръжие. В по-голямата си част те бяха бегълци от планинските селца, изгорени през последните сражения. Неколцина обучени партизани останаха назад в отчаяна ариергардна акция, за да прикрият отстъплението на цивилните.

Използваха всички налични средства, за да объркат смъртоносните точни детектори на въздушния си враг. Прожекторите бяха сложни съоръжения и автоматично настройваха проблясванията си, за да смутят възможно най-ефикасно активните и пасивните сензори. Те забавиха птицеподобните, но за съвсем кратко. А и бяха малко.

Освен това врагът имаше нещо ново, някаква тайна система, която му позволяваше да проследява шимите дори под най-гъстата растителност, дори голи, без никакви продукти на цивилизацията.

Единственото, което преследваните можеха да сторят, беше да се делят на все по-малки групи. Перспективата за онези, които успееха да се измъкнат оттук, бе да живеят съвсем като животни, сами или най-много на двойки, и да се свиват под небесата, които някога бяха свободни за тях.

Силви помагаше на едно по-старо шими и на две деца да се изкатерят по скрития в лиани ствол, когато внезапно настръхналата й козина й подсказа за приближаването на гравитатори. Тя бързо даде знак на другите да се скрият, но нещо — навярно непостоянният ритъм на двигателите — я накара да остане на място, втренчила се над един повален дънер. В тъмнината едва различи неясна белезникава фигура, която се вряза в осветената от звездите гора, за да се разбие с трясък сред клоните и да изчезне в мрака на джунглата.

Шимито погледна към тъмната бразда, която беше прорязала машината, загриза ноктите си и се заслуша в дъжда от останки, който се сипеше по следата на кораба.

— Дона! — прошепна Силви. По-старото шими вдигна глава изпод листака. — Можеш ли да стигнеш с децата до мястото на срещата? Просто трябва да слезеш по склона до потока, после да тръгнеш по течението и като стигнеш водопада, там има пещера. Ще се справиш ли?

Дона помълча доста дълго и накрая кимна.

— Добре — рече Силви. — Когато видиш Петри, кажи му, че съм видяла вражески разузнавателен кораб да се разбива и че ще отида да го поразгледам.

Очите на другото шими бяха толкова разширени от страх, че бялото около ирисите й блестеше. Тя премигна няколко пъти, после протегна ръце към децата. Докато успее да ги събере, Силви вече предпазливо беше навлязла в тунела от разбити дървета.

„Защо правя това?“ — зачуди се тя, докато прескачаше счупените клони, от които все още сълзеше лютив сок. Местните животинчета щъкаха насам-натам и търсеха убежища след разрушаването на домовете си. Миришеше на озон. После, когато наближи кораба, усети друг познат мирис — на изгоряла птица.

Всичко в мрака изглеждаше зловещо. Нямаше абсолютно никакви цветове, само сиви сенки. После мръснобялата грамада на разбилия се въздухолет се изпречи пред нея. Предницата му бе съвсем смачкана от удара.

Силви чу тихо пращене — някаква електроника даваше на късо отново и отново. Не се долавяха никакви други звуци. Главната врата беше наполовина откъсната от пантите.

Тя предпазливо приближи. Плъзна пръсти по един от гравитаторнита тласкачи и в ръката й останаха люспи ръжда. „Отвратително поддържане — помисли си тя. — Дали затова катастрофира?“ Устата й беше пресъхнала. Тя се наведе и надникна вътре.

Двама губруанци все още лежаха стегнати с ремъци на местата си. Остроклюните им глави бяха увиснали на тънките им строшени вратове.

— Всеблаго — изпъшка Силви. Не можеше да се съсредоточи. Всичките й инстинкти крещяха да се маха оттук.

Опита се да си представи какво би сторила Гейлит Джоунз при подобни обстоятелства. Знаеше, че никога няма да е като нея. Просто картите им бяха различни. Но ако се опитваше усилено…

— Оръжия — прошепна си сама тя и насили треперещите си ръце да издърпат оръжието на войниците от кобурите. После изсъска и се плесна по челото. — Идиотка! Атаклена се нуждае повече от разузнаване, отколкото от огнестрелно оръжие!

Продължи да оглежда, като се чудеше дали изобщо ще може да разпознае нещо важно, дори да е под носа й.

„Хайде. Ти си земянитска гражданка с колежанско образование. И си прекарала месеци на работа при губруанците.“

Като се съсредоточи, тя разпозна средствата за управление на полета и — по символите, очевидно отнасящи се до ракети — оръжейния пулт. Друг екран, все още осветен от отслабващия акумулатор на машината, представяше релефна карта на местността с многобройни символи и означения, написани на галактически три.

„Дали това не е уредът, който използват, за да ни откриват?“ — зачуди се тя.

На клавишите точно под екрана бяха изписани думи на езика на врага, които тя знаеше. „Поясен селектор“ — гласеше надписът. Тя го докосна за експеримент.

В долния ляв ъгъл на екрана се отвори прозорец. Появиха се още тайнствени думи, прекалено сложни за нея.

Но над текста се въртеше сложно изображение, което всеки възрастен от което и да било цивилизовано общество би определил като модел на молекула.

Силви не беше химик, но нещо в изобразената молекула й се струваше странно познато. Тя се съсредоточи и се опита да разчете думата точно над схемата. Започна да си припомня сричковата азбука на галтри.

— Хее… Хеем… Хее Моог…

Усети, че кожата й внезапно настръхва. Облиза устни и после прошепна цялата дума:

— Хемоглобин.