Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (57)

55.
Ютакалтинг

Покрити с пяна водорасли се полюляваха в плитчините и кокилокраките местни птици търсеха насекоми в тях. По брега растяха някакви храсти, зад тях почваше степта.

Следите водеха от брега на малкото езеро нагоре по обраслия в шубраци склон. Само след един поглед към калните следи Ютакалтинг можеше да каже, че непознатият е вървял патраво. Изглежда, дори на три крака.

С крайчеца на окото си мерна син проблясък — същият, който го беше довел на това място. Опита се да фокусира слабото мъждукане, но то изчезна.

Тимбримът коленичи, за да разгледа отпечатъците в калта, измери ги с педя и се усмихна. Такива красиви очертания! Третият крак не беше координиран с другите два и отпечатъкът му бе много по-малък от тях, почти сякаш двукрако същество беше минало напряко от езерото до храстите, подпирайки се на тояга.

Ютакалтинг вдигна един паднал клон да изтрие следите, но се поколеба.

„Дали да не ги оставя? — зачуди се той. — Действително ли е необходимо да ги скрия?“

Той поклати глава.

„Не. Както казват човеците, не променяй правилата на играта по средата.“

И замете следите. Тъкмо свърши и чу зад себе си тежки стъпки и шум от чупене на храсти. Дипломатът се обърна — Коулт тъкмо завиваше по тясната пътека, водеща към малкото езерце. Глифът лурунану се виеше и спускаше над едрата, увенчана с гребен глава на тенанина като някое разгневено насекомо.

Короната на Ютакалтинг го болеше като пренатоварен мускул. Той остави лурунану да подскочи още веднъж към каменната бездушност на Коулт и след това призна поражението си, изтегли победения глиф и пусна клона на земята.

Във всеки случай тенанинът не видя нищо. Беше се съсредоточил върху малък уред, който държеше върху широката си длан.

— Започвам да ставам подозрителен, приятелю мой — каза Коулт, когато се приближи до тимбрима.

Ютакалтинг почувства как кръвта напира в артериите на тила му. Най-после?

— Подозрителен за какво, колега?

Коулт затвори уреда и го прибра в един от многобройните джобове на жилетката си.

— Има признаци… — Гребенът му се размаха. — Слушах некодираните предавания на губруанците и изглежда, става нещо странно.

Ютакалтинг въздъхна. Не, еднопосочният мозък на Коулт се съсредоточаваше върху съвсем различен въпрос. Нямаше смисъл да се опитва да го отклони.

— Какво пак са намислили нашествениците? — попита той.

— Е, на първо място, засичам много по-слабо движение на военни машини. Изглежда, изведнъж са започнали да се занимават по-малко с онези дребни битки горе в планината. Сигурно си спомняш, че и двамата се чудехме защо изразходват толкова усилия, за да потушат една нищо и никаква партизанска съпротива.

Всъщност Ютакалтинг беше съвсем сигурен, че знае причината за отчаяните действия от страна на губруанците. От парченцата, които двамата заедно бяха успели да съединят, бе очевидно, че нашествениците са ужасно загрижени да открият нещо в планината Мулун. Бяха хвърляли войници и учени сред дивата пустош с явно безполезна енергия и навярно бяха платили сериозна цена за усилията си.

— Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която сраженията са намалели? — попита Ютакалтинг.

— Не съм сигурен. Едната възможност е губруанците да са открили и заловили нещото, което така отчаяно търсеха…

„Съмнително — убедено си помисли Ютакалтинг. — Доста трудно е да хванеш призрак.“

— Или пък са се отказали да го търсят…

„Най-вероятно“ — съгласи се Ютакалтинг. Рано или късно птицеподобните неизбежно щяха да разберат, че са били измамени, и щяха да престанат да гонят вятъра.

— Или навярно — заключи Коулт, — губруанците просто са унищожили цялата опозиция и са ликвидирали всички, които им се противопоставят.

Ютакалтинг се помоли последният отговор да не е верният. Разбира се, това беше един от поетите рискове, когато бе планирал да докара врага до такава ярост. Можеше само да се надява дъщеря му и синът на Меган Онийгъл да не са платили крайната цена, спомагайки за изпълнението на сложния номер, който самият той беше погодил на злобните птици.

— Хмм — забеляза той. — Не каза ли, че има и нещо друго, което те озадачава?

— Това — продължи Коулт, — че след шейсет дни, през които не сториха изобщо нищо за благото на този свят, губруанците изведнъж правят заявления и предлагат амнистия и работа на бившите членове на Службата за екологично възстановяване.

— Нима? Е, може би това просто означава, че са свършили с укрепването си на планетата и вече могат да отделят малко внимание на отговорностите си.

Коулт изсумтя.

— Сигурно. Но губруанците са счетоводители. Същества на честта. Егоистични воини без чувство за хумор. Те са фанатично предвзети по отношение на онези аспекти на галактическата традиция, които са им изгодни, и в същото време като че ли изобщо не се грижат за съхраняването на планетите като светове инкубатори, а само за приближаващата преоценка на статуса на клана си.

Ютакалтинг беше съгласен с тази характеристика, но не смяташе Коулт за безпристрастен наблюдател. А и тенанинът едва ли беше този, който можеше да обвинява други в липса на чувство за хумор.

Във всеки случай беше очевидно едно. Докато Коулт продължаваше да мисли за губруанците, щеше да е безполезно да се опитва да привлича вниманието му към разни следи по земята.

Той усещаше движението в околната равнина. И дребните хищници, и тяхната плячка търсеха убежища, скриваха се в малки ниши и дупки, за да изчакат отминаването на пладнето, когато яростната жега щеше да поотслабне и нямаше да им коства толкова много енергия и да преследват, и да бягат. В това отношение високите галактяни не правеха изключение.

— Ела — каза Ютакалтинг. — Слънцето се е издигнало високо. Трябва да намерим сянка и да поотдъхнем. Например под онези дървета оттатък езерото.

Коулт го последва без повече коментари. Изглежда, му бяха безразлични незначителните отклонения в пътя им, щом с всеки ден далечните планини осезаемо се приближаваха. Покритите със сняг върхове вече не бяха само бледи очертания на фона на хоризонта. Може би щяха да са им нужни седмици, за да стигнат дотам, и още неопределено време, за да намерят път сред непознатите проходи до Сайнд. Но тенанините бяха търпеливи, когато това обслужваше целите им.

Нямаше повече сини проблясъци. Все пак на Ютакалтинг му се стори, че кенира докосване на дива радост от някакъв ум, криещ се в степта — нещо голямо, умно и познато.

 

 

— Всъщност ме смятат за нещо като специалист по земянитите — каза Коулт, когато се разговориха под ниските дървета. Малки насекоми бръмчаха покрай дихателните процепи на тенанина, само за да бъдат издухани всеки път, когато се приближеха. — Това, плюс екологичния ми опит, ми донесе назначаването на тази планета.

— Не забравяй и чувството си за хумор — допълни Ютакалтинг с усмивка.

— Да. — Гребенът на Коулт се развя, което беше равностойно на кимване. — У дома ме мислят за голям дявол. Точно необходимият тип, за да се справя с вълкони и тимбримски хитреци. — Той завърши с няколко бързи и ниски дрезгави вдишвания и издишвания — очевидно съзнателна преструвка, защото тенанинът не притежаваше рефлекс за смях. „Няма значение — помисли си Ютакалтинг. — За тенанински хумор е отлично.“

— Имаш ли голям личен опит със земянити?

— О, да — отвърна Коулт. — Бил съм на Земята. Имах удоволствието да обикалям из дъждовните й гори и да видя странните им и разнообразни форми на живот. Срещал съм неоделфини и китове. Макар моят народ да смята, че самите човеци изобщо не трябваше да бъдат обявявани за напълно ъплифтирани — биха имали огромна полза от още няколко хилядолетия ошлайфане под подходящо ръководство, — аз мога да призная, че техният свят е красив, а клиентите им — обещаващи.

Една от причините, поради които тенанините участваха в настоящата война, бе, че се надяваха да съберат и трите земянитски раси в собствения си клан чрез насилствено осиновяване — „за собственото благо на земянитите“, разбира се. Трябваше също обаче да се признае, че по този въпрос имаше несъгласия сред самите тенанини. Партията на Коулт например предпочиташе десетхилядигодишна кампания на убеждаване, за да се опитат да спечелят земянитите чрез доброволно осиновяване, с „обич“.

Очевидно партията на Коулт не доминираше в настоящото правителство.

— И разбира се, срещнах неколцина земянити през мандата ми в Галактическия институт по миграциите, по време на една експедиция за водене на преговори с Фах’фах’н*фах.

Короната на Ютакалтинг избухна във водовъртеж от сребристи пипалца. Разбираше, че изненадата му е доловима дори за Коулт, но това не го вълнуваше.

— Ти… случвало ти се е да се срещаш с дишащи водород същества? — Тимбримът дори не знаеше как точно се произнася името им — то не беше част от никой утвърден галактически език.

Коултотново го изненада!

— Фах’фах’н*фах. — Дихателните процепи на тенанина пак запулсираха в подражание на смях. Този път той прозвуча по-реалистично. — Преговорите се водеха в субквадранта Пол-Крен, недалеч от онова, което земянитите наричат „сектор Орион“.

— Това е много близо до земянитската колония Ханаан.

— Да. Това беше една от причините, поради която те бяха поканени да участват. Макар че тези редки срещи между цивилизациите на дишащите кислород и водород са изключително важни и деликатни, взехме и неколцина земянити, за да им покажем някои от тънкостите на висшата дипломация.

На Ютакалтинг му се стори, че усеща кениране от страна на Коулт… следа от нещо дълбоко и притеснително за тенанините. „Той не ми казва всичко — разбра Ютакалтинг. — Имало е и други причини да бъдат поканени земянити.“

В продължение на милиарди години между двете паралелни култури беше поддържан неспокоен мир. Петте галактики всъщност бяха десет, защото имаше поне също толкова много стабилни светове с водородна атмосфера, колкото и планети като Гарт, Земята и Тимбрим. Двете нишки на живот, всяка с огромен брой видове и форми, нямаха почти нищо общо помежду си. Фах’фах’н*фах нямаха претенции към кислородните планети, а техните светове бяха прекалено огромни, студени и тежки, за да им завидят дори галактяните.

Освен това те, изглежда, дори оперираха на различни равнища или стойности на време. Дишащите водород предпочитаха бавните пътища през равнище „Д“ на хиперпространството и даже през обикновения космос сред звездите — царството, в което властваше реалността — като оставяха по-бързите магистрали между звездите на бързо живеещите наследници на легендарните Прародители.

Понякога имаше конфликти. Загиваха цели системи и кланове. За такива войни нямаше правила.

Понякога обменяха метали за газове или машини за странни неща, които не се откриваха дори в записите на Великата библиотека.

Имаше периоди, през които едната или другата цивилизация трябваше да изоставя цели спирални ръкави. Галактическият институт по миграциите организираше тези огромни придвижвания на дишащите кислород приблизително на всеки сто милиона години. Официалната причина бе да се позволи на огромни звездни системи да „останат на угар“ в продължение на една епоха, за да се даде време на техните планети да развият нов предразумен живот. И все пак другата цел беше широко известна — да се остави разстояние между водородния и кислородния живот там, където вече изглеждаше невъзможно да не си пречат.

И сега Коулт му казваше, че наскоро е имало преговори точно в сектора Пол-Крен? И че там са присъствали човеци?

Защо никога не бе чувал за това?

Искаше да проследи тази нишка, но нямаше възможност. Коулт очевидно не искаше да разговарят за това и се върна на предишната им тема.

— Все пак смятам, че в губруанските предавания има нещо нередно, Ютакалтинг. От тях става ясно, че и в Порт Хеления, и на островите те търсят специалисти по земна екология и ъплифтиране.

Ютакалтинг реши, че любопитството му може да почака — мъчно решение за един тимбрим.

— Е, нали ти казах: навярно губруанците най-после са решили да изпълнят дълга си към Гарт.

Коулт заклокочи с тон, за който Ютакалтинг знаеше, че изразява съмнение.

— Дори да е така, те биха търсили еколози, но защо са им експерти по ъплифтиране? Подозирам, че все пак става нещо любопитно — заключи той. — Губруанците бяха извънредно възбудени цели няколко мегасекунди.

Дори без малкия им приемник или изобщо без никакви новини по въздушните вълни, Ютакалтинг пак би могъл да разбере това. То се съдържаше в пресекливата синя светлина, която следваше вече от седмици. Трепкащият проблясък означаваше, че тимбримският Дипломатически склад е бил отворен. Примамката, която беше оставил в пирамидата, наред с многобройни други намеци и следи, можеше да доведе някое разумно същество само до едно-единствено заключение.

Бе очевидно, че номерът, който беше заложил на губруанците, им е струвал много скъпо.

И все пак всички добри неща си имат край. Досега дори губруанците сигурно бяха разбрали, че това е просто тимбримски фокус. Птицеподобните не бяха толкова глупави. Рано или късно трябваше да открият, че всъщност не съществуват никакви „гартляни“.

„Мъдреците казват, че може би е грешка да докараш една шега прекалено далеч. Не допускам ли тази грешка, като се опитвам да погодя същия номер на Коулт?“

О, но в този случай нещата бяха напълно различни! Да заблудиш Коулт се оказваше много по-бавна, по-сложна, по-лична задача.

„Във всеки случай какво друго да правя, за да минава времето?“

— Разкажи ми още за своите подозрения — помоли Ютакалтинг спътника си. — Аз съм много, много заинтригуван.