Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

65.
Фибен

Излизането с дрехите на упоения пазач се беше оказало почти абсурдно лесно, след като Силви го научи на простата кодова фраза, която да каже на роботите, кръжащи над портата. Единственият дежурен шим дъвчеше сандвич и само им махна да минат.

— Къде ме водиш? — попита Фибен, когато тъмната, покрита с бръшлян стена на затвора остана зад тях.

— Към доковете — отвърна през рамо Силви.

— Защо към доковете?

— Защото там са лодките! — кратко отвърна тя. После нави хронометърния пръстен на лявата си ръка и хвърли поглед през рамо, сякаш се тревожеше, че могат да ги преследват.

Това, че изглеждаше нервна, беше естествено. И все пак Фибен вече не издържаше. Той я сграбчи за ръката и я спря.

— Виж, Силви. Оценявам всичко, което направи досега. Но не мислиш ли, че е време да ме посветиш в плана си?

Тя въздъхна.

— Да, прав си. — Тревожната й усмивка му напомни за онази нощ в „Маймунска ракия“. Онова, което тогава беше взел за животинска похот, трябваше да е било нещо като сегашното й изражение — страх, потиснат под лустрото на предизвикателност.

— Освен портите на оградата единственият изход от града е с лодка. Според плана ми трябва да се промъкнем на борда на някой от риболовните съдове. Нощните рибари обикновено излизат в морета към… — тя погледна часовника на пръста си, — след около час.

Фибен кимна.

— После какво?

— После, когато лодката излезе от Аспинал Бей, ще скочим зад борда. Ще доплуваме до парка Норт Пойнт. Оттам ще последва тежък преход на север, покрай брега, но трябва да успеем да стигнем до хълмовете до разсъмване.

Фибен кимна. Планът звучеше добре. Хареса му фактът, че по пътя ще има няколко места, където да променят решението си, ако възникнат проблеми или им се отворят други възможности. Например можеха да опитат да стигнат до южната точка на залива. Врагът навярно нямаше да очаква двамата бегълци да се насочат право към новия им хиперпространствен шунт! Там щяха да бъдат паркирани много строителни машини. Ако успееше да отмъкне някоя, или дори кораб, може би в края на краищата наистина щеше да заслужи бяла карта!

Той бързо разтърси глава, за да отхвърли тази мисъл, защото тя го караше да си спомня за Гейлит. По дяволите, тя вече му липсваше.

Тръгнаха. Започна да ръми. Силви вдигна качулката на анорака си, но Фибен остави своята свалена. Щеше да се намокри, но пък щеше да вижда и да чува.

Над морето блесна мълния, чу се далечно мрачно ръмжене. Фибен отново хвана ръката на спътничката си.

— Никой няма да излезе в морето в такова време, Силви.

— Поне един ще излезе, Фибен — поклати глава тя. — Всъщност не трябва да ти го казвам, но той е… той е контрабандист. Още отпреди войната. Лодката му има покритие за лошо време и може частично да се потопява.

Фибен премигна.

— Какво контрабандира след нашествието?

— Шими, понякога. До и от остров Силмар.

— Силмар! Ще ни откара ли там?

Тя се намръщи.

— Обещах на Гейлит да те отведа в планината. Пък и не съм сигурна, че мога да се доверя дотолкова на този капитан.

Но главата на шима вече се беше завъртяла. Половината от човеците на планетата бяха интернирани на остров Силмар! Защо да остава при Робърт и Атаклена, които, в края на краищата, бяха почти деца, когато можеше да отнесе въпросите на Гейлит на експертите в университета!

— Ще постъпим според ситуацията — каза той. Но вече беше решен сам да прецени този контрабандист. Навярно под прикритието на бурята щеше да се окаже възможно!

Скоро стигнаха до доковете — всъщност недалеч от мястото, където Фибен беше прекарал част от следобеда, загледан в чайките. Дъждът вече се сипеше на ненадейни пориви. Всеки път, когато вятърът го отнасяше, въздухът оставаше поразително чист и подчертаваше всеки мирис — от разлагаща се риба до смрадта на бира от рибарската кръчма от другата страна на пътя, откъдето в нощта се процеждаше тъжна музика и все още светеха няколко лампи.

Ноздрите на Фибен се разшириха. Той изсумтя и се опита да проследи нещо, което като че ли изчезваше и се появяваше в непостоянния дъжд.

Спътничката му го изведе зад някакъв ъгъл и Фибен видя кея. Няколко големи тъмни сенки се люлееха, вързани една до друга. Една от тях несъмнено беше лодката на контрабандистите. Фибен отново спря Силви.

— По-добре да побързаме — настоя тя.

— Рано е още — отвърна той. — В лодката ще бъде претъпкано и задушно. Ела тук отзад. Има нещо, което може и да нямаме шанс да направим доста дълго.

Тя го изгледа озадачено. Той я дръпна зад ъгъла, в сенките, прегърна я и тя се вцепени, после се отпусна и вдигна лицето си към него.

Фибен я целуна. Силви отвърна на целувката му.

Той започна да хапе с устни лявото й ухо, продължи по линията на челюстта й и надолу по шията. Силви въздъхна.

— О, Фибен. Само да имахме време. Само да знаеш колко…

— Шт — каза той, после със замах свали анорака си и го пусна на земята.

— Какво… — започна тя. Но шенът я привлече да седне върху дрехата и се настани зад нея.

Напрежението й мъничко се отпусна, когато той започна да прокарва пръсти през козината й и да я пощи.

— Уф — каза Силви. — За миг си помислих…

— Кой, аз? Би трябвало да ме познаваш повече, миличка. Аз съм от тези, които обичат бавната работа. Не съм от онези — хоп-хоп и готово. Имаме време.

Тя обърна глава към него и му се усмихна.

— Радвам се. Така или иначе, още седмица няма да бъда розова. Макар че, искам да кажа, всъщност не е необходимо да чакаме толкова дълго. Просто…

Думите й рязко секнаха, когато лявата ръка на Фибен плътно се стегна около гърлото й. С бързо движение той бръкна в анорака й, отвори джобния й нож и го опря до сънната й артерия. Силви изцъкли очи.

— Една дума — прошепна той право в ухото й. — Един звук и ще нахраниш чайките. Разбра ли?

Тя рязко кимна. Фибен усети как бие пулсът й — вибрацията се пренасяше и по острието на ножа. Собственото му сърце не биеше много по-слабо.

— Произнасяй думите безгласно — прегракнало каза той. — Ще ги разбирам по движението на устните ти. А сега ми кажи, къде са скрити устройствата за следене?

Силви премигна, после почна на глас:

— Какво… — И това беше всичко. Гласът й секна, щом шенът моментално усили натиска.

— Опитай пак — прошепна той.

Този път тя произнесе думите беззвучно.

— За… какво… говориш, Фибен?

— Те ни чакат тук, нали, миличка? — прошепна той в ухото й. — И нямам предвид измислените ти шими контрабандисти. Говоря за губруанците, сладка моя. Водиш ме право в техните фино оперени лапи.

Силви се вцепени.

— Фибен… аз… не! Не, Фибен.

— Усетих мириса на птица! — изсъска той. — Те са там, да. И щом долових този мирис, всичко ми стана ясно!

Силви не отговори. Очите й бяха достатъчно красноречиви.

— О, Гейлит трябва да ме мисли за голям глупак. Разбира се, че бягството е нагласено! Всъщност срещата може да се поотложи за известно време. Сигурно не сте разчитали, че тази буря ще остави на брега рибарската флота. Приказката за капитана контрабандист беше ужасно находчива и целеше да сподави подозренията ми. Сама ли я измисли, Силви?

— Фибен…

— Млъквай. О, идеята беше привлекателна: да си представя, че някои шими са достатъчно хитри, че да пътуват до Силмар и обратно, точно под човката на врага! Суетата почти спечели, Силви. Но аз съм пилот-разузнавач, спомняш ли си? И си помислих колко е трудно да се осъществи подобно нещо, даже в такава буря!

Той подуши въздуха и отново усети далечния спарен мирис.

Никое от изпитанията, на които бяха подложени с Гейлит през последните няколко седмици, не беше свързано с обонянието. „Не, разбира се. Галактяните си мислят, че то е животински атавизъм.“

Влага докосна дланта му, въпреки че точно в момента не валеше. Капеха сълзите на Силви. Тя поклати глава.

— Те… няма… да ти сторят нищо. Сюз… Сюзеренът просто иска да ти зададе някои въпроси. После ще те пусне! Той… той обеща!

„Значи в края на краищата всичко това просто е ново изпитание. — Фибен се присмя сам на себе си, че изобщо бе повярвал във възможността за бягство. — Май ще видя Гейлит по-скоро, отколкото си мислех.“

Вече започваше да изпитва срам от начина, по който измъчваше Силви. В края на краищата това си бе само игра. Просто ново изпитание. Тя просто си вършеше работата.

Фибен понечи да разхлаби хватката си и изведнъж осъзна част от думите на Силви.

— Сюзеренът е казал, че ще ме пусне? — прошепна той. — Искаш да кажеш, че ще ме върне в затвора, нали?

Тя енергично поклати глава.

— Н-не! Ще ни пусне в планината. Имах предвид тази част от сделката, когато разговарях с теб и Гейлит! Сюзеренът обеща, че ако отговориш на въпросите му…

— Почакай малко — изръмжа Фибен. — Ти не говориш за Сюзерена на Благопристойността, нали?

Тя поклати глава.

Фибен изведнъж почувства, че му олеква.

— Кой… Кой Сюзерен ни чака?

Силви подсмръкна.

— Сюзеренът на Цените и… на Цените и Предпазливостта.

Той затвори очи, осъзнал ужасното значение на всичко това. Значи не беше нито игра, нито изпитание. О, Всеблаго! Сега трябваше да помисли как да спаси собствената си кожа!

Ако беше Сюзеренът на Лъча и Нокътя, Фибен щеше с готовност да се хвърли незабавно в капана. Защото тогава всички ресурси на губруанската военна машина щяха да бъдат строени пред очите му. Сега обаче шансовете бяха нищожни. Все пак в ума му започваше да се оформя идея.

Счетоводители. Застрахователни агенти. Бюрократи. От тях се състоеше армията на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

Преди да стори каквото и да било обаче, трябваше да се справи със Силви. Не можеше просто да я завърже и да я остави тук. Не беше и убиец. Имаше само една възможност. Трябваше да спечели сътрудничеството й, и то бързо.

Можеше да й каже за увереността си, че Сюзеренът на Цените и Предпазливостта не държи така педантично на истината, както Сюзеренът на Благопристойността. Освен това защо птичката трябваше да спази обещанието си и да ги освободи?

Всъщност операцията можеше и да е незаконна според стандартите на нашествениците и в такъв случай щеше да е глупаво Сюзеренът да позволи на двама шими, които знаят за нея, да се разхождат свободни. Като познаваше губруанците, Фибен реши, че Сюзеренът на Цените и Предпазливостта навярно ще ги остави да си тръгнат, да — в херметична камера, право в дълбокия космос.

„Дали ще ми повярва обаче?“

Не можеше да рискува така. Фибен си помисли, че знае друг начин да привлече цялото внимание на Силви.

— Искам да ме изслушаш внимателно — каза й той. — Няма да се срещна с твоя Сюзерен. И няма да го сторя поради една съвсем проста причина. Ако отида при него с това, което знам, и двамата с теб ще кажем „сбогом“ на бялата ми карта.

Очите й се впиха в неговите. По гърба й премина тръпка.

— Нали разбираш, миличка. Трябва да се държа като блестящ пример за шимството, за да получа тази награда. А кой супершен отива право в нещо, което вече знае, че е капан? А? Не, Силви. Сигурно така или иначе ще ни хванат. Но трябва да ни хванат, докато правим всичко възможно, за да избягаме, в противен случай номерът просто няма да мине! Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя премигна няколко пъти и накрая кимна.

— Слушай — приятелски прошепна Фибен. — Успокой се! Трябва да се радваш, че прозрях този номер. Това просто значи, че нашето дете ще е още по-хитро малко копеленце. Сигурно ще намери начин да вдигне във въздуха детската си градина.

— Да — тихо рече тя. — Май си прав.

Фибен отпусна ръката с ножа и се изправи. Това беше критичният миг. Стига да извикаше, слугите на Сюзерена на Цените и Предпазливостта незабавно щяха да се хвърлят върху тях.

Вместо това тя свали от ръката си часовника-пръстен и го подаде на Фибен. Устройството за следене.

 

 

Гълъбарникът беше там, където си го спомняше — зад някаква зле поддържана групова къща в махалата до пристанището. Очевидно всички вече спяха. Фибен колкото се може по-тихо се вмъкна в кафеза.

Беше влажно и миришеше на птици. Тихото гукане на гълъбите му напомни за квакуанците.

— Хайде, пиленца — прошепна той. — Ще ми помогнете да излъжем вашите братовчеди тази нощ.

Помнеше това място от една от разходките си. Двамата със Силви не можеха да напуснат района на пристанището, докато не се освободяха от пръстена. Така че…

Гълъбите се разшаваха. Докато Силви пазеше отвън, Фибен хвана една охранена птица и завърза пръстена-часовник за крака й.

— Прекрасна нощ за дълъг полет, нали? — прошепна той и хвърли гълъба във въздуха. После повтори процедурата със собствения си часовник, за всеки случай.

Остави вратата отворена. Ако птиците се върнеха рано, губруанците можеха да последват сигнала на устройството дотук. Но типичното им шумно кацане щеше да вдигне във въздуха цялото ято.

Фибен се поздрави за хитростта си и после двамата със Силви затичаха на изток, надалеч от пристанището. Скоро бяха в порутената промишлена зона. Фибен знаеше къде се намира. Беше идвал и по-рано тук, заедно с невъзмутимия кон Тайхо. Малко преди да стигнат стената даде знак за спиране. Трябваше да си поеме дъх. Силви като че ли изобщо не се беше уморила.

„Е, тя е танцьорка, разбира се“ — помисли си той.

— Добре, сега се събличаме — каза Фибен.

За нейна чест, Силви дори не мигна. Логиката беше неизбежна. Нейният часовник можеше и да не е единственото устройство за следене. Тя бързо засъблича дрехите си и свърши преди него. Когато всичко лежеше на купчина, Фибен кратко, оценяващо подсвирна. Силви се изчерви и попита:

— Сега какво?

— Сега тръгваме към оградата — отвърна шенът.

— Към оградата ли? Но, Фибен…

— Хайде. И без това от известно време искам да я огледам отблизо.

Само след неколкостотин метра стигнаха до широката ивица земя, която галактяните бяха изравнили около целия Порт Хеления.

— Фибен — каза Силви. — Не можем да отидем там. Стражевите глобуси…

— Да — замислено я прекъсна Фибен. — Тъкмо се чудех колко ли са необходими за оградата около целия град. Десет хиляди? Двайсет? Трийсет?

Той си спомняше роботите-стражи около много по-малкия и чувствителен периметър на бившето тимбримско посолство. Онези машини се бяха оказали съвсем незначителни в сравнение с „Роувър“ или с бойните роботи, които използваха в битка Войниците на Нокътя.

„Дали и тези са такива?“ — помисли си той и направи още една крачка напред.

— Фибен! — Силви, изглежда, изпадаше в паника. — Хайде да опитаме с портата. Можем да кажем на пазачите… можем да им кажем, че са ни ограбили. Че сме селяни от фермите на гости в града и че са ни откраднали дрехите и паспортите. Ако се държим достатъчно тъпо, може би просто ще ни пуснат да минем!

„Да, естествено.“ Фибен пристъпи още по-близо. Сега стоеше на не повече от десетина метра от оградата. Видя, че тя се състои от редици тесни, свързани с жица отгоре и отдолу летви. Беше избрал място между два от блестящите глобуси — почти по средата. И все пак, докато приближаваше, изпита силното усещане, че го наблюдават.

Да, наблюдаваха го. Губруанските войници вече бяха тръгнали насам. Щяха да пристигнат след няколко минути. Беше най-добре да се маха. Да бяга. Веднага!

Пулсът му биеше бързо, устата му бе пресъхнала. Разтревожен, той се насили и направи още една крачка към оградата.

Почти осезаем страх като че ли се затвори отвсякъде около него, както тогава, когато беше чул предсмъртния вик на бедния Саймън Левин по време на безполезната, напразна битка в космоса. Изпитваше мрачно предчувствие за предстояща гибел. Тленността предизвикваше… усещане за безплодността на живота.

Фибен бавно се обърна и погледна Силви.

И се усмихна.

— Долни лайняни птички! — изсумтя той. — Това изобщо не са стражеви глобуси! Това са тъпи пси-излъчватели!

Силви премигна и зяпна.

— Сигурен ли си?

— Ела и се убеди сама — каза той. — Изведнъж ще се почувстваш уверена, че те наблюдават. После ще си помислиш, че всички Войници на Нокътя идват след теб.

Силви преглътна, сви юмруци и излезе на оголената ивица. Стъпка по стъпка. Фибен я наблюдаваше. Трябваше да й отдаде дължимото. Някое по-слабо шими би се обърнало и избягало с писъци много преди да стигне до него.

По челото й избиваха капчици пот, смесваха се с пръските на дъжда.

Част от него, сякаш отдалече, оценяваше голото й тяло. Това му помагаше да се разсее. „Значи наистина е кърмила.“ Някои шимита често подправяха бледите следи, предизвикани от износването на детето и кърменето, за да се направят по-привлекателни, но в този случай бе ясно, че Силви е раждала. „Каква ли е историята й?“

Тя застана до него, здраво стиснала очи, и прошепна:

— Какво… какво става с мен сега?

Фибен се вслуша в собствените си чувства. Мислеше си за Гейлит и за тъгата й за нейния приятел и закрилник, гигантския шим Макс. Мислеше си за шимите, които бе видял разкъсани на части от смайващото оръжие на врага.

Спомни си Саймън.

— Чувстваш се така, сякаш най-добрият ти приятел в целия свят току-що е умрял — нежно й каза той и пое ръката й. Тя му отвърна със силно стискане, но по лицето й се плъзна облекчение.

— Пси-излъчватели. И това… и това е всичко? — Тя отвори очи. — Тези… Тези долни лайняни птички!

Фибен избухна в смях. Силви бавно се усмихна.

Смееха се, застанали под дъжда насред река от тъга. Смееха се и когато сълзите им накрая спряха, заедно изминаха останалия път до оградата, като все още се държаха за ръце.

— Щом ти кажа, бутай. С всичка сила.

— Готова съм, Фибен. — Силви приклекна, здраво стъпила на земята, опряла рамене на една от високите пластмасови летви и стиснала с ръце стената.

Фибен зае същата поза и заби крака в калта. После на няколко пъти си пое дълбоко дъх.

— Добре, бутай!

Започнаха заедно да натискат. Летвите се раздалечиха на няколко сантиметра. „Еволюцията никога не отива напразно“ — помисли си Фибен, докато натискаше с всичка сила.

Преди милион години човеците бяха преминавали през всички болки на самоъплифтирането, докато развивали онова, което според галактяните можело единствено да бъде дарено — разума, способността да мислиш и да копнееш за звездите.

Междувременно обаче предците на Фибен също не бяха бездействали. „Ние набирахме сила!“ Фибен се съсредоточи върху тази мисъл, докато на челото му не избиха капчици пот и покритите с пластмаса летви не простенаха. Той изсумтя и усети отчаяните напъни на Силви, чийто гръб потръпваше до крака му.

— Ох! — Силви загуби опората си в калта, подхлъзна се и падна. Еластичните летви отскочиха и запратиха Фибен върху нея.

Минута-две просто останаха да лежат на земята задъхани. После Силви каза:

— Моля те, скъпи… не тази вечер. Боли ме главата.

Фибен се разсмя, претърколи се настрани, отпусна се по гръб и се закашля. Имаха нужда от смях. Това беше най-добрата защита срещу постоянните атаки на пси-глобусите. Вълните паника прииждаха и плъзваха в мислите им, но смехът ги отблъскваше.

Изправиха се и отидоха да видят какво са постигнали. Дупката беше вече значително по-голяма, навярно десет сантиметра. Но все още не бе достатъчно широка. А Фибен знаеше, че не им остава много време. Щяха да им трябват поне три часа, за да имат някаква надежда да стигнат до хълмовете преди зазоряване.

Ако успееха да минат през оградата, поне бурята щеше да е на тяхна страна. Върху тях се изсипа нов порив на дъжда и те отново седнаха на земята. През последния половин час мълниите бяха започнали да се приближават. Гръмотевиците разтърсваха дърветата.

„Мечешка услуга“ — помисли си Фибен. Защото макар и несъмнено да заглушаваше губруанските скенери, дъждът им пречеше да хванат здраво плъзгавите летви. Калта беше ужасна.

— Готова ли си? — попита той.

— Естествено, ако спреш да размахваш това твое нещо пред лицето ми — каза Силви. — Разсейва ме, нали знаеш.

— Нали каза на Гейлит, че искаш да споделиш точно това, скъпа. Пък и си го виждала по-рано, на Могилата на Мълнията.

— Да — усмихна се тя. — Но не изглеждаше съвсем същото.

— О, я млъквай и бутай — изръмжа Фибен. Продължиха да натискат оградата.

Този път се подхлъзна Фибен и еластичният материал го отхвърли. Пак паднаха задъхани в калта.

Дъждът вече плющеше. Фибен избърса лицето си и погледна към дупката. „Може би е дванайсет сантиметра. Ифни! Та това изобщо не е достатъчно.“

Усещаше пленителната мощ на пси-глобусите, които излъчваха в черепа му мрачната си тъга. Това подкопаваше силите му и подтикваше и него, и Силви към примирение. Чувстваше се ужасно натежал. Бавно се изправи и се облегна на упоритата ограда.

„По дяволите, опитахме се. Заслужихме си признанието. Пък и почти успяхме. Само ако…“

— Не! — внезапно извика той. — Не! Няма да ви позволя! — Хвърли се към дупката, опита да се провре през нея, започна да се извива и гърчи. Някъде в мрака точно зад оградата удари мълния и освети свободните поля и гори, а отвъд тях — мамещите подножия на планината Мулун.

Разнесе се гръм, който разлюля оградата. Летвите стиснаха Фибен и той зави в агония, отскочи и падна на земята до Силви, вцепенен от болка. Но след миг отново беше на крака. Ново просветване разкри смръщилите се облаци. Шенът изкрещя към небето. После удари по земята. Кал и камъчета полетяха нагоре, когато ги запрати с шепа във въздуха. Нов гръм ги върна обратно в лицето му.

Вече не съществуваше такова нещо като реч. Нито думи. Онази негова половина, която знаеше за тези неща, се гърчеше в шок; други, по-стари, по-яки части взеха контрол над ума му.

Сега съществуваше единствено бурята. Вятърът и дъждът. Мълниите и гръмотевиците. Шенът се удряше по гърдите, сгърчил устни, оголил зъби към жилещия дъжд. Бурята пееше на Фибен, отекваше в земята и в пулсиращия въздух. Той й отвръщаше с вой.

Тази музика не беше дребнаво човешко нещо. Не беше поетична като китовите фантомни сънища на делфините. Не, това бе музика, която той ясно усещаше чак в костите си. Тя го люлееше. Разтърсваше го. Повдигаше го като парцалена кукла и го захвърляше в калта. Той отново се изправяше, плюеше и дюдюкаше.

Чувстваше погледа на Силви върху себе си. Тя пляскаше по земята и го зяпаше с широко отворени, развълнувани очи. Това само го накара да заудря още по-силно по гърдите си и да вика по-високо. Фибен разбираше, че вече не е унил! Хвърляше камъни във въздуха и крещеше предизвикателства към бурята, призоваваше мълнията да дойде и да го грабне!

И тя покорно дойде. Блясък изпълни пространството, зареди го с електричество, накара козината на шена да се изправи и да заискри. Беззвучен рев като ръка на гигант го запрати право в стената.

Фибен извика и преди да изпадне в безсъзнание, ясно усети мириса на горяща козина.