Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (28)

26.
Робърт

Обитателите на дълбоките пещери не бяха свикнали с ярката светлина и шума, донесени от новодошлите. Рояци прилепоподобни същества избягаха кой знае къде и оставиха само дебел пласт натрупвана в продължение на много векове тор.

Робърт — по халат и чехли, се почувства облекчен, когато най-после откри търсеното място — въстаническия „оперативен център“. Това беше малко по-голяма зала, осветена от повече от обичайния брой крушки. Но мебелировката бе оскъдна. Освен няколкото груби маси и шкафове имаше пейки, направени от отчупени и подравнени сталагмити, плюс паравани от греди, отсечени от гората на повърхността. В резултат извисяващият се свод на пещерата изглеждаше още по-могъщ, а положението на бегълците — още по-жалко.

Робърт видя няколко шими и се затътри към тях.

— Какво става тук? — каза той прегракнало. — Къде е тя и какво е решила пак?

Те се втренчиха в него. Робърт знаеше, че сигурно представлява странна гледка в измачканата си пижама и по чехли, несресан и с ръка, гипсирана до рамото.

— Капитан Онийгъл — отвърна един от шимите. — Вие би трябвало да сте в леглото. Треската ви…

— О, я стига, Майка. Треската ми свърши преди два дни. Кажи ми какво става! Къде са всички? Къде е Атаклена?

— Генералът… ъъ, госпожица Атаклена я няма. Ръководи атака.

— Атака ли… — Робърт премигна и се олюля от слабост. — Срещу губруанците?

Подадоха му стол и Робърт тежко седна. Шимите бяха или много млади, или много стари. Атаклена беше взела със себе си повечето здрави неошимпанзета.

— Разкажете ми — каза той.

Едно шими, което приличаше на началник — с очила и много сериозно, каза:

— Аз съм доктор Суу. В Центъра се занимавах с генетиката на горилите.

Робърт кимна.

— Доктор Суу, да. Спомням си, че ме лекувахте. — Спомняше си лицето й, втренчено в него през мъглата, докато из лимфната му система бушуваше инфекция.

— Вие бяхте много болен, капитан Онийгъл. Не само опасно счупената ви ръка или онези плеоенови токсини, които сте погълнали по време на инцидента. Вече сме почти сигурни, че сте вдишали и известно количество от заложническия газ на губруанците, когато обгазиха имението Мендоса.

Робърт премигна. Паметта му беше пълна мъгла. Беше започнал да се възстановява в планинското ранчо на Мендоса, където заедно с Фибен прекараха няколко дена в разговори и кроене на планове. Някак си щяха да открият другите и да опитат да започнат нещо. Може би да се свържат с правителството в изгнание на майка му, ако все още съществуваше. Атаклена съобщаваше за група от пещери, които изглеждаха идеални за щабквартира. Може би тази планина щеше да се превърне в база за операции срещу врага.

После, един следобед, внезапно навсякъде се разтичаха отчаяни шими! Преди Робърт да успее да каже нещо, преди дори да се изправи, те го вдигнаха и го изнесоха от фермата нагоре към хълмовете.

Имаше звукови бомби… накъсани образи на нещо огромно в небето.

— Но… но аз си мислех, че газът е фатален, ако… — Гласът му пресекна.

— Ако няма противоотрова. Но дозата, която поехте, беше съвсем малка — сви рамене доктор Суу. — И без това едва не ви загубихме.

Робърт потрепери.

— Ами малкото момиченце?

— Добре е — каза диетологът. — И е в безопасност. Горилите не обичат пещерите, затова повечето са в планинските долини, пръснати на малки групи под свободен надзор далеч от всякакви сгради. Все още постоянно ги обгазяват, независимо дали вътре има човеци, или не.

Робърт кимна.

— Губруанците не пропускат нищо.

Той погледна картата на стената. Бееше набучена с разноцветни карфици и показваше целия регион от планината на север през долината Сайнд, а на запад достигаше до морето. На юг и на изток от планината Мулун бяха пустотите на най-големия континент, но най-важната особеност бе изобразена по горния ръб на картата. Огромните сиви парчета лед упорито се спускаха надолу всяка година. Окончателната гибел на Гарт.

Карфиците обаче бяха свързани с много по-непосредствен, по-неотложен проблем. Не беше трудно да се разчете редицата от розови и червени маркери.

— Те наистина са овладели нещата, нали?

Възрастният шим Майка донесе на Робърт чаша вода и също се смръщи пред картата.

— Да, господине. Битката като че ли е свършила. Засега губруанците съсредоточават енергията си около Порт Хеления и Архипелага. Тук в планините няма голямо движение, като се изключат постоянните нападения на роботи, които пускат заложнически газ.

— Откъде разполагате с информация?

— Предимно от предаванията на нашествениците и цензурираните търговски статии в Порт Хеления. Генералът освен това прати вестители и наблюдатели във всички посоки. Някои от тях вече се обадиха.

— Кой бил пратил вестители?…

— Ген… хм. — Майка погледна малко объркано. — А, на някои от шимите им е трудно да произнасят името на госпожица Атак… Атаклена. И…

Робърт изсумтя. Трябваше да си поговори с това момиче.

— Кого е пратила в Порт Хеления? Трудно ще е шпионин да влезе там.

— Един шим. Фибен Болгър — отвърна доктор Суу. Робърт се задави с водата и Суу побърза да продължи: — Той е капитан от милицията и госпожица Атаклена реши, че шпионирането из града изисква… ами… по-различен подход.

Това само накара Робърт да се закашля по-силно. По-различен. Да, добро определение за Фибен. Ако Атаклена беше избрала стария троглодит Болгър за тази мисия, това говореше добре за преценката й. В края на краищата момичето може и да не беше сбъркало.

„Все пак тя е още почти дете. При това извънземна! Наистина ли си мисли, че е генерал? Начело на какво?“ Той огледа оскъдно обзаведената пещера, малките купчини отмъкнати и пренесени на ръка припаси. Жалка работа.

Робърт разбра, че поне на този шим не му харесва да го командва обикновено момиче, при това дори не от земния клан.

— Как се казваш?

— Джобърт, капитане.

— Добре, Джобърт, ще обсъдим това по-късно. А сега някой ще ми разкаже за това „нападение“? Какво е намислила Атаклена?

— Тръгнаха по зазоряване — каза Майка. — Вече е късен следобед. Всеки момент трябва да пристигне пратеник.

— Всъщност — сухо каза един възрастен шим, който досега бе мълчал — очакваме новини вече цял час. Боя се, че няма да се върнат.