Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

87.
Фибен

Засега всичко вървеше като по вода. Фибен се чудеше за какво е целият този шум.

Бе се страхувал, че ще искат от него да решава наум задачи от висшата математика — или да говори като Демостен, с камъчета в устата. Но отначало имаше само поредица от силовоекранни бариери, които автоматично го сканираха. А след това имаше само още от онези забавни уреди, които беше виждал да използват преди седмици и месеци губруанските техници — сега с тях работеха още по-смешни галактяни.

Дотук добре. Той обиколи първия кръг навярно за рекордно време.

А, на няколко пъти му задаваха някакви въпроси. Какъв е най-ранният му спомен? Харесва ли професията си? Доволен ли е от физическата форма на това поколение неошимпанзета, или тя може по някакъв начин да се подобри? Би ли била полезна например хватателната опашка?

Гейлит би се гордяла от начина, по който той оставаше неизменно учтив. Или поне така се надяваше.

Разбира се, галактянските представители имаха всичките му данни — генетични, научни, военни — и бяха в състояние да получат компютърен достъп до тях в момента, в който той заобиколи група стреснати Войници на Нокътя на скалите откъм залива и мина през външните бариери, за да се заеме с първия си тест.

Когато един висок дървовиден кантен го попита за писмото, което беше оставил през нощта на „бягството“ си от затвора, стана ясно, че Институтът е способен да влиза и в компютърните данни на нашественика. Той отговори честно, че Гейлит е оформила текста на документа, но той е разбрал целта му и се е съгласил с него.

Кантенският листак иззвъня сякаш доволно и развеселено с мъничките си сребърни камбанки и се потътри настрани, за да го пусне по-нататък.

Вятърът разхлаждаше Фибен, докато беше на източния склон, но западната страна беше на завет и следобедното слънце напичаше. Усилието да поддържа бързия си ход го караше да се чувства, сякаш носи тежко палто, въпреки че рядкото му окосмяване на практика изобщо не бе козина.

Хълмът беше спретнато оформен като парк, а пътеката настлана с меко еластично покритие. Въпреки това с пърстите на краката си той усещаше леко треперене, сякаш цялата изкуствена планина пулсираше в хармония далеч под равнището на слуха. Фибен беше виждал огромните енергостанции преди да бъдат заровени и знаеше, че това не се дължи на въображението му.

На следващия пункт един прингски техник с огромни блестящи очи и изпъкнали устни го погледна отгоре до долу и отбеляза нещо в инфокладенеца си преди да го пусне да продължи. Някои от сановниците, осеяли склоновете, като че ли вече бяха започнали да го забелязват. Неколцина се приближиха и прегледаха резултатите от тестовете му. Фибен учтиво се поклони на най-близките и се опита да не мисли за всички различни видове очи, които го наблюдаваха като някакъв рядък екземпляр.

„Някога техните предци е трябвало да преминат през нещо подобно на това“ — утеши се той.

На два пъти мина на няколко спирали под групата от официални кандидати — постепенно смаляваща се купчина кафеникави същества в сребристи роби. Първия път, когато профуча покрай тях, никой не го забеляза. При втората обиколка обаче трябваше да премине педантичния преглед на уредите, направлявани от същество, чийто вид дори не можа да определи. Тогава успя да различи някои от онези над себе си. Част от шимите също го забелязаха. Един от тях сбута спътника си и посочи надолу, но после всички отново изчезнаха зад завоя.

Не бе видял Гейлит, но пък тя най-вероятно беше начело на групата, нали?

— Хайде — нетърпеливо промърмори Фибен, притеснен за времето, което му отнемаше съществото. После реши, че фокусираните върху него машини сами могат да разберат думите и настроението му, и се съсредоточи върху самохипнотично броене. Мило се усмихна и се поклони, когато галактическият техник му показа позволяващия му да продължи резултат с няколко кратки, преведени от компютър думи.

Фибен забърза нататък. Дразнеше се все повече и повече от дългите интервали между пунктовете и се чудеше дали няма някакъв достоен начин да се затича, за да преодолее разстоянието още по-бързо.

Вместо това обаче нещата се забавяха още повече, защото тестовете започнаха да стават все по-сериозни и изискваха по-дълбоки познания и по-сложно мислене. Скоро той срещна още шими, запътили се в обратната посока. Очевидно сега им беше забранено да разговарят с него, но те многозначително се облещиха. Телата им бяха мокри от пот.

Разпозна неколцина от отпадналите. Двама бяха професори от колежа в Порт Хеления. Други бяха учени, работещи по Програмата за екологично възстановяване на Гарт. Започна да се притеснява. Всички тези шими имаха сини карти — сред най-умните! Щом те се бяха провалили, трябваше да има нещо извънредно нередно. Сигурно тази церемония не беше повърхностна, както празненството на титлалите, за което му бе разказала Атаклена.

Навярно правилата бяха нагласени срещу земянити!

Стигна до пункт, управляван от висок губруанец. Нямаше значение, че птицеподобният носеше цветовете на Института по Ъплифт и се предполагаше, че е положил клетва за безпристрастност. Днес Фибен беше видял толкова много представители на този клан в униформата на Института, че вече се бе преситил.

Птицеподобното същество използваше машинен преводач и му зададе лесен протоколен въпрос, после го пусна да продължи.

Докато бързо се отдалечаваше от този тестов пункт, внезапно го осени една мисъл. Ами ако Сюзеренът на Благопристойността бе напълно победен от партньорите си? Каквито и да бяха действителните му намерения, този Сюзерен беше искрен поне в желанието си да проведе истинска церемония. Даденото обещание трябваше да се спази. Но какво да очаква от другите? От адмирала и бюрократа? Те сигурно имаха различни стремежи.

Можеше ли цялата церемония да е нагласена така, че неошимпанзетата да не са в състояние да спечелят, независимо от готовността им за преминаване в следващ етап? Възможно ли бе това?

Този резултат щеше ли да е по някакъв начин от полза за губруанците?

Изпълнен с такива тревожни мисли, Фибен едва издържа поредния тест, включващ фокуси с няколко сложни двигателни функции, докато същевременно трябваше да реши заплетена триизмерна загадка. Когато се отдалечи от този пункт — сега вълните на Аспинал Бей се разбиваха под късните следобедни сенки от лявата му страна — той едва не пропусна да забележи ново раздвижване далеч под себе си. В последния момент се обърна и видя откъде се донася усилващият се шум.

— Що за невъздържаност, за Ифни? — премигна той и се зазяпа.

И не беше само той. Половината от галактянските сановници, изглежда, вече се бяха насочили в тази посока, привлечени от черно-кафявата вълна, която тъкмо се разливаше в подножието на Церемониалната могила.

Фибен се опита да разбере какво става, но сноповете слънчеви лъчи, отразявани от все още ярката вода, не му позволяваха да различи нищо. Единственото, което можеше да каже, беше, че заливът като че ли е покрит с лодки и много от тях сега стоварваха пътниците си на брега, където преди часове бе слязъл той.

Значи в края на краищата повечето от градските шими бяха дошли, за да гледат по-отблизо. Надяваше се никой от тях да не се държи непристойно. Галактяните сигурно знаеха, че маймунското любопитство е основна черта на шимпанзето, и прииждането на шимите само потвърждаваше правилото. Навярно щеше да им бъде отпусната долната част на склона, откъдето да гледат, на което имаха право според Галактическия закон.

Но не можеше да си позволи да губи повече време. Фибен се обърна и бързо продължи напред. И макар да издържа следващия тест по Галактическа история, знаеше, че тези точки няма да допринесат много за окончателния му резултат.

Този път, когато излезе на западния склон, се зарадва, защото вече захладняваше и слънцето грееше приятно. Продължи нагоре, бавно настигайки оредяващата група над себе си.

— По-бавно, Гейлит — промърмори той. — Не можеш ли да си влачиш краката, а? Не си длъжна да отговаряш на всеки проклет въпрос в същия миг, в който е зададен. Не можеш ли да разбереш, че идвам?

Една мрачна част от него се чудеше дали тя вече не знае, но може би не я интересува.