Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (53)

51.
Ютакалтинг

Беше очарователно да гледа как Коулт си играе с една не-катерица, местно животно от южните равнини. Тенанинът примами мъничкото същество, като протегна в големите си шепи зрели орехи. Занимаваше се с това вече над час, докато чакаха под сянката на гъстите бодливи храсти горещото обедно слънце да премине.

Ютакалтинг гледаше и се чудеше. Изглежда, вселената никога нямаше да престане да го изненадва. Дори скованият, разсеян, прозрачен Коулт беше постоянен източник на недоумение.

Като трепереше нервно, не-катерицата събра смелост, направи още два скока към огромния тенанин и грабна един от орехите.

Удивително. Как ли го правеше Коулт?

Ютакалтинг се чудеше защо катерицата се доверява на тенанина, толкова огромен, толкова заплашителен и могъщ. Животът на Гарт беше нервен и параноичен след буруралската катастрофа, чийто смъртоносен покров все още висеше над тези степи далеч на изток и на юг от планината Мулун.

Коулт не можеше да успокоява съществото, както би могъл да го стори някой тимбрим — с глиф песен с нежни тонове на съпреживяване. Пси-сетивата на тенанините бяха от камък.

Но Коулт говореше на съществото на своя собствен високо модулиран диалект на галактическия и Ютакалтинг се заслуша.

— Знаеш ли ти — виждаш ли звука-образ — на същината на съдбата своя? Малка моя? Носиш ли ти — гени-същина-съдба — участта на звездни пътешественици, твои потомци?

Не-катерицата трепна с пълни бузи. Изглеждаше хипнотизирана от надуващия се и спадащ гребен на Коулт и пулсиращите му дихателни отвори. Тенанинът не можеше да общува със съществото, поне не така, както би могъл Ютакалтинг. И все пак катерицата, изглежда, по някакъв начин усещаше обичта му.

„Каква ирония“ — помисли си Ютакалтинг. Тимбримите изживяваха живота си, обливани от постоянно течащата музика на живота, и все пак той не се интересуваше от това малко животно. В края на краищата то беше едно от стотици милиони. Защо трябваше да го е грижа точно за него?

А Коулт обичаше това създание. Без съпреживителни сетива, без никаква пряка връзка с него, той го обичаше съвсем абстрактно. Обичаше онова, което малкото същество представляваше, неговия потенциал.

Народът на Коулт страстно вярваше в Ъплифта, в потенциала на разнообразните форми на живот постепенно да постигнат разумност. Отдавна изчезналите Прародители на галактическата култура бяха определили това преди милиарди години и кланът на тенанините бе приел заповедта съвсем сериозно. Техният безкомпромисен фанатизъм по този въпрос излизаше извън рамките, в които би бил достоен за възхищение. Понякога — както по време на настоящия галактически смут — това ги правеше ужасно опасни.

Но сега, по ирония на съдбата, Ютакалтинг разчиташе на този фанатизъм. Надяваше се да го използва за свои собствени цели.

Не-катерицата грабна още един орех от отворената шепа на Коулт и май реши, че й е достатъчно. Размаха ветрилообразната си опашка, хукна и се скри в храстите. Коулт се обърна и погледна Ютакалтинг. Дихателните отвори на гърлото му пляскаха.

— Чел съм геномни отчети на земянитски еколози — каза тенанинският консул. — Тази планета е имала внушителен потенциал само преди няколко хилядолетия. Изобщо не е трябвало да бъде отстъпвана на буруралите. Загубата на гартските по-висши форми на живот е ужасна трагедия.

— Нахалите са наказани за онова, което са сторили клиентите им, нали?

— Да. Върнати към статуса на клиенти и поставени под надзора на по-стар клан патрон с чувство на отговорност. Всъщност на моя собствен клан. Извънредно печален случай.

— Защо?

— Защото нахалите всъщност са съвсем зрял и изящен народ. Те просто не разбират нюансите, които се изискват при ъплифтирането на месоядни, и затова ужасно са се провалили със своите буруралски клиенти. Но грешката не е била само тяхна. Галактическият институт по Ъплифта трябва да поеме част от вината.

Ютакалтинг потисна почти човешката си усмивка. Вместо това короната му оформи спираловиден глиф, невидим за Коулт.

— Добрите новини от Гарт ще помогнат ли на нахалите? — попита той.

— Сигурно. Ние, тенанините, не сме били по никакъв начин свързани с нахалите, когато е станала катастрофата, разбира се, но това се е променило, когато са били понижени в статус и поставени под наше ръководство. Сега, чрез осиновяването, моят клан споделя отговорността за това наранено място. Точно затова тук беше пратен консул — за да се увери, че земянитите не причиняват нови щети на този нещастен свят.

— А направили ли са го?

Коулт затвори очи и отново ги отвори.

— Какво да са направили?

— Направили ли са земянитите нещо лошо тук?

Гребенът на тенанина отново се размаха.

— Не. Нашите народи може и да са във война, техният и моят, но тук не открих никакви нови беди, за които да ги обвинявам. Програмата им за екологично управление беше образцова. Възнамерявам обаче да депозирам в Библиотеката отчет за действията на губруанците.

Ютакалтинг си помисли, че вече може да открива горчивината в гласа на Коулт. Двамата вече бяха видели признаци от прекратяването на усилията за екологично възстановяване. Преди два дни бяха минали покрай екологична станция, сега изоставена и с ръждясващи капани за проби и експериментални клетки. Генните складове бяха гранясали след спирането на хладилната инсталация.

В станцията откриха една мъчителна бележка, говореща за избора на неошимпанзе помощник-еколог, което беше решило да изостави поста си, за да помогне на болния си колега човек. Да го поведе на дългото пътуване до брега, та той да получи противоотровата срещу заложническия газ.

Ютакалтинг се чудеше дали изобщо са успели да стигнат. Очевидно районът беше сериозно обгазен. Най-близкият аванпост на цивилизацията беше много далеч, дори и с антигравитаторна кола. Очевидно губруанците бяха доволни, че станцията е останала без хора.

— Ако продължи така, това трябва да се документира — каза Коулт. — Радвам се, че ми позволи да те убедя да минем през необитаеми региони, за да можем да съберем повече данни за тези престъпления.

Този път Ютакалтинг наистина се усмихна.

— Навярно ще намерим нещо интересно — съгласи се той.

Тръгнаха, когато слънцето Гимелай се плъзна на запад от изгарящия си зенит.

В равнините на югоизток от планинската верига Мулун, за разлика от долината Сайнд и откритите пространства от другата страна на планината, нямаше признаци от растителни и животински форми, внесени от земните еколози, а само местни гартски създания.

Коулт носеше почти всичките им припаси. Едрият тенанин вървеше с равен ход и не беше много трудно да го следва. Ютакалтинг потискаше телесните промени, които биха направили за кратко пътуването по-лесно, но щяха да му струват много в дългия преход. Все пак реши да облекчи движението си и разшири ноздрите си — направи ги сплеснати, но широки, за да пропускат повече въздух и в същото време да не допускат навлизането на вездесъщия прах.

Пред тях се виждаха редици ниски, покрити с дървета хълмчета, издигащи се покрай речно легло встрани от пътя им към далечните червеникави планини. Ютакалтинг погледна компаса си и се зачуди дали хълмовете не би трябвало да му изглеждат познати. Съжаляваше за загубата на инерциалния си напътстващ секретар по време на катастрофата. Само да можеше да е сигурен…

„Там.“ Той премигна. Дали не си беше въобразил бледосиньото проблясване?

— Коулт.

Тенанинът тромаво спря, обърна се и го погледна.

— Каза ли нещо, колега?

— Коулт, струва ми се, че трябва да тръгнем по онзи път. Можем да стигнем до онези хълмове навреме, да се разположим на лагер и да се нахраним преди здрачаване.

— Ммм. Така ще се отклоним от пътя. — Коулт пъхтя известно време. — Добре. Съгласен съм. — И без да се бави, се приведе и закрачи към трите увенчани със зеленина възвишения.

Около час преди залез слънце спряха до един извор. Докато Коулт вдигаше заслона, Ютакаатинг опита месестите червеникави продълговати плодове на съседните дървета. Преносимият му детектор ги обяви за ядивни. Даже бяха сладки.

Семената им обаче бяха твърди, очевидно развили се така, че да издържат на стомашните киселини, да преминават през хранителната система на животните и да се пръскат по земята заедно с торта. Често срещана адаптация за плодните дървета на много светове.

Навярно някое голямо всеядно същество някога е разчитало на плода като източник на храна и се е отплащало за услугата, разпространявайки семената нашир и надлъж. Ако се е катерило за храната си, навярно е имало рудиментарни ръце. Сигурно дори е притежавало Потенциал. Можело е някой ден да стане предразумно, да навлезе в цикъла на Ъплифта и накрая да стане родоначалник на раса разумни същества.

Но всичко това бе завършило с буруралите. И не само големите животни бяха загинали. Сега плодът на дървото падаше прекалено близо до родителя си. Малко зародиши бяха в състояние да разкъсат здравите семена, еволюирали така, че да се разпадат в стомасите на липсващите симбионти. Фиданките в сянката на родителя си бяха хилави.

Тук би трябвало да има гора вместо няколко самотни дървета.

„Все пак дали това е мястото?“ — помисли си Ютакалтинг. В хълмистата равнина имаше прекалено малко отличителни белези. Той се огледа, но не забеляза нови сини проблясъци.

Коулт седеше на входа на заслона и тихо подсвиркваше през дихателните си отвори. Ютакалтинг пусна плодовете пред тенанина и тръгна към бълбукащото поточе.

И на брега откри артефакта.

Наведе се и го вдигна. Разгледа го.

Местен кварц, отцепен и изтъркан, с остри като стъкло ръбове, матов и заоблен от едната страна, да го държи ръка…

Короната на Ютакалтинг се развя и сред сребристите пипалца се оформи лурунану и бавно се завъртя, когато тимбримът се наведе над малката каменна брадва. Насочи се към Коулт, който все още си подсвирваше.

„Каменните оръдия са сред отличителните белези на предразумността“ — помисли си Ютакалтинг. Беше помолил Атаклена да търси следи, защото имаше слухове… приказки, в които се разказваше, че някои са виждали в дивата затънтена пустош на Гарт…

— Ютакалтинг!

Той се обърна към огромния тенанин и скри артефакта зад гърба си.

— Да, Коулт?

— Аз такова… — Коулт изглеждаше неуверен. — Метох канми, б’туил’ф… — Той поклати глава. Очите му се затвориха и отново се отвориха. — Опита ли тези плодове за моите нужди, както и за твоите?

Ютакалтинг въздъхна и пусна грубия артефакт в речната кал, където го беше намерил.

— Да, колега. Ядивни са, докато помниш да си взимаш добавките.