Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (73)

71.
Макс

Едрият неошим със завързани ръце се потътри през огромната подземна зала — теглеха го със здрава верига.

През старите белези на лицето му минаваха пресни ивици розова тъкан. Раните зарастваха, но никога нямаше да се изличат.

— Айде, бунтовниче — каза един от пазачите и го побутна напред. — Птичката иска да ти зададе някои въпроси.

Макс не му обърна внимание. Заведоха го до един издигнат участък в центъра на огромната зала. Там чакаха няколко квакуанци.

Макс задържа очите си на равнището на очевидния лидер и съвсем леко се поклони — точно толкова, колкото да накара птицеподобния да му отвърне.

До квакуанеца стояха още трима колаборационисти. Двама бяха добре облечени шими, осигурили си солидни печалби от снабдяване със строителна екипировка и работници за губруанците — говореше се, че някои от сделките били за сметка на отсъстващите им делови партньори човеци. Други пък говореха за одобрение и пряко съучастие от хората, интернирани на Силмар и другите острови. Макс не знаеше на коя от версиите му се иска да вярва. Третият беше командир на условническата спомагателна част — високият високомерен шен Желязната хватка.

Макс знаеше и подходящия протокол за поздравяване на предатели. Той се ухили, показвайки огромните си кучешки зъби, и се изплю в краката им. Условниците с викове задърпаха веригата му и вдигнаха палките си. Но бързо изцвъртяване от страна на лидера на квакуанците ги спря и те заотстъпваха с поклони.

— Сигурен ли си — уверен ли си, че този — този индивид е онзи, когото търсехме? — попита пернатият офицер. Желязната хватка кимна.

— Открихме го ранен близо до мястото, където бяха заловени Гейлит Джоунз и Фибен Болгър. Бил е виждан в тяхната компания преди въстанието и е известен като един от семейните й слуги от много години. Подготвил съм анализ, който показва, че връзката му с тези индивиди го прави подходящ за внимание.

Квакуанецът кимна.

— Проявили сте извънредна находчивост — каза той на Желязната хватка. — Ще бъдете възнаграден — обезщетен с висок статус. Кандидатът на Сюзерена на Благопристойността по някакъв начин избяга от нашата мрежа, но сега имаме отлична възможност да избираме — да предпочетем негов заместник. Ще бъдете информиран.

Макс беше живял под губруанска власт достатъчно дълго, за да разбере, че това са бюрократи, подчинени на Сюзерена на Цените и Предпазливостта. Нямаше ни най-малка представа какво искат от него и за какво би могъл да им бъде полезен във вътрешните им борби.

Защо го бяха довели тук? Дълбоко във вътрешността на изкуствената планина, издигната оттатък залива срещу Порт Хеления, имаше ужасно количество машини и бръмчащи енергопредаватели. По време на дългото пътуване надолу с автолифта Макс бе усетил, че козината му се изправя от статичното електричество — губруанците и клиентите им изпитваха огромните си устройства.

Квакуанският функционер се обърна и го погледна с едното си око.

— Ти ще изпълниш две функции — каза той на Макс. — Две цели. Ще ни дадеш информация — данни за бившия ти работодател, информация, която ни е полезна. И ще ни помогнеш — ще ни подкрепиш в един експеримент.

Макс отново се ухили.

— Няма да сторя нито едното, нито другото и изобщо не ми пука, ако се държа непочтително. Можете да се облечете в палячовски костюми и да подкарате трициклети, ако щете, пак няма да ви кажа нищо.

Квакуанецът премигна веднъж, после втори път, докато слушаше компютърния превод, изцвъртя къс диалог с колегите си и отново се обърна да го погледне.

— Ти ни разбра погрешно — сбърка думите ни. Няма да има въпроси. Не е нужно да говориш. Твоето сътрудничество не ни е необходимо.

Самодоволната увереност на заявлението звучеше ужасно. Макс потръпна от внезапно предчувствие.

Когато го бяха заловили, нашествениците се бяха опитали да измъкнат от него информация. Беше се подготвил да се съпротивлява с всички сили, но те наистина го шокираха — единственото, което, изглежда, ги интересуваше, бяха „гартляните“. И само за това го питаха непрекъснато. „Къде са предразумните?“ — беше въпросът им.

Беше лесно да ги заблуди, да ги излъже, въпреки всичките им опиати и пси-машини, защото принципните предположения на врага бяха адски тъпи. Галактяни да се хванат на такава детска приказка! Бе прекарал цял ден, за да измисля трикове да заблуди нашествениците.

Например упорито се съпротивляваше да „признае“, че гартляните съществуват. За известно време като че ли ги беше убедил още повече, че следата е гореща.

Накрая те се отказаха и го оставиха на мира. Навярно бяха разбрали, че са били измамени. Във всеки случай след това го назначиха да работи на един от строителните обекти и Макс си помисли, че са го забравили.

Очевидно не бяха. Така или иначе, думите на квакуанеца го разтревожиха.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да ми задавате въпроси?

Желязната хватка доволно поглади мустака си и заяви:

— Иска да каже, че ще изстискат от теб всичко, което знаеш. Цялата тази машинария — той махна с ръка — ще бъде насочена към съвсем малка частица от теб. Отговорите ти сами ще излязат. От тебе обаче ще остане само черупка.

Макс остро си пое дъх, сърцето му затупка по-бързо. Онова, което го крепеше, беше твърдата му решеност: нямаше да достави удоволствието на тези предатели да разберат, че си е глътнал езика. Той се съсредоточи и бавно каза:

— Това… това е срещу… Правилата на войната.

Желязната хватка сви рамене и остави на квакуанския бюрократ да му обясни.

— Правилата закрилят — са предвидени за видове и планети, а не за индивиди. А и във всеки случай тук никой не е подчинен на жреци!

„Ясно — помисли Макс. — Аз съм в ръцете на фанатици.“ Той мислено каза сбогом на шените, шимитата и хлапетата от груповото си семейство, особено на старшата си групова жена, която знаеше, че няма да види никога вече.

— Вие допуснахте две грешки — каза той на похитителите си. — Първо, оставихте ме да разбера, че Гейлит е жива, а Фибен пак ви е направил на глупаци. Като знам това, всичко останало няма никакво значение.

— Радвай се на краткото си удоволствие — изръмжа Желязната хватка. — Пак ще ни окажеш голяма помощ, за да докараме бившия ти шеф зад решетките.

— Може би — кимна Макс. — Но втората ви грешка беше, че ме оставихте завързан за това…

И бясно дръпна веригата. Двамата му пазачи паднаха на земята преди да успеят да я пуснат.

Макс се разкрачи и размаха тежката верига. Черепът на единия от шимите колаборационисти се пръсна. Другият търговец се спъна в отчаяния си стремеж да се измъкне и събори и тримата квакуанци като кегли.

Макс закрещя от радост, развъртя веригата нагоре и я уви около скелите над главата си.

Да я закачи беше по-лесното. Бяха прекалено зашеметени, за да реагират навреме и да го спрат. Но когато се изкачи, загуби ценни секунди, за да я размотае. Тъй като бе закачена за белезниците му, не можеше да я свали.

„Сега накъде?“ — зачуди се той, когато събра звената й. Забеляза от дясната си страна бели пера, затова се затича в обратната посока и бързо се заизкачва по стълбата към следващото равнище.

Разбира се, да избяга беше абсурдна идея. Имаше само две краткосрочни цели: да нанесе колкото е възможно повече щети и после да сложи край на собствения си живот, преди да могат да го насилят против волята му да предаде Гейлит.

Първата цел постигаше, докато тичаше — вършееше с веригата всяко копче, тръба или деликатен на вид уред, който можеше да достигне. Някои съоръжения бяха по-здрави, отколкото изглеждаха, но други чудесно се разбиваха и политаха на парчета. Табли с инструменти се срутваха отвисоко и се стоварваха върху преследвачите му долу.

Макс обаче продължаваше да се оглежда за нови възможности. Щом не си беше осигурил някакво сечиво или оръжие преди да настъпи моментът, трябваше да се опита да се добере достатъчно високо за един добър скок през парапета.

Някакъв губруански техник и двама квакуански помощници се появиха иззад ъгъла, потънали в техническа дискусия на цвъртящия си език. Макс развъртя веригата. Разхвърча се перушина и единият квакуанец възвърна загубената си способност да лети. Макс ревна срещу втория и го цапардоса. Разхвърча се облак пух и перушина.

— С искрените ми уважения — каза Макс възпитано. Де да знаеш — може би камерите записваха всичко. Гейлит му бе казала, че няма проблем да убива птичките, стига да го прави учтиво.

От всички страни завиха алармени инсталации и сирени. Макс бутна квакуанеца през парапета и отново се закатери по стълбите. Едно равнище по-горе откри толкова съблазнителна цел, че просто не можеше да я подмине току-така. Голяма кола, пренасяща около тон деликатни фотонни части, стоеше изоставена съвсем близо до ръба на някаква товарна платформа. Около шахтата на асансьора нямаше никакви пазачи. Без да обръща внимание на виковете и шума, Макс опря рамо в задната част на колата и изсумтя:

— Тръгвай!

Машината леко се люшна.

— Хей! Ето го! — чу се викът на някакъв шим. Макс се напрегна още повече. Колата бавно тръгна напред.

— Ти! Бунтовникът! Престани!

Разнесе се шум от стъпки. Прекалено късно. Инерцията щеше да довърши работата си. Машината и товарът й полетяха през ръба на платформата. „А сега да я последвам“ — помисли си Макс.

Но краката му отказаха да се подчинят, внезапно мускулите му се сгърчиха. Той разпозна агонизиращите ефекти от неврозашеметяването. Отхвърлянето го завъртя достатъчно, за да види оръжието в ръката на Желязната хватка.

Ръцете на Макс конвулсивно се свиха, сякаш стискаха гърлото на условника. Отчаяно му се прииска да падне назад, в шахтата.

Успя! Макс разбра, че е победил, докато политаше покрай площадката. Изгарящата вцепененост нямаше да трае дълго. „Сега сме квит, Фибен“ — помисли си той.

Но в края на краищата не стана така. Макс някак отдалеч усети, че вцепенените му ръце изскачат от ставите си. Падането му изведнъж спря. Белезниците се впиха до кръв в китките му, здравата верига се опъна нагоре към площадката. През металната решетка на платформата Макс видя Желязната хватка да държи края на веригата. Гледаше го и се усмихваше.

Макс примирено въздъхна и затвори очи.

 

 

Свести се от някаква отвратителна миризма. Премигна и смътно различи мустакато неошимпанзе със счупена капсула в ръка. От нея все още се разнасяше ужасна воня.

— А, свести се, виждам.

Макс беше нещастен. Болеше го навсякъде от зашеметяването и едва можеше да се помръдне. Ръцете и китките му сякаш горяха. Бяха завързани зад гърба му и навярно бяха и счупени.

— К… къде съм? — попита той.

— Във фокуса на хиперпространствения шунт — кратко отвърна Желязната хватка.

Макс се изплю.

— Ти си долен лъжец.

— Както искаш — сви рамене другият. — Просто реших, че заслужаваш обяснение. Разбираш ли, тази машина е специален вид шунт, наречен „усилвател“. Предназначен е да изважда образи от мозъка и да ги изяснява така, че всички да ги разбират. По време на церемонията той ще бъде под контрола на Института, но представителите му още не са пристигнали. Така че днес ще го попретоварим мъничко, просто за проверка. Обикновено се предполага, че обектът ще сътрудничи, така че процесът да завърши сполучливо. Днес обаче… е, това просто няма никакво значение.

Остро, цвъртящо възражение се разнесе зад Желязната хватка. През тесния отвор се виждаха техниците на Сюзерена на Цените и Предпазливостта.

— Време е! — кресна главният квакуанец. — Бързо! Размърдайте се!

— Защо бързаш толкова? — попита Макс. — Страхуваш се, че някоя друга губруанска фракция може да е чула за суматохата и да е тръгнала насам ли?

Желязната хватка беше започнал да затваря вратичката, но сега спря и сви рамене.

— Всичко това означава, че имаме време да ти зададем само един въпрос. Но ще ни свърши работа. Само ни кажи всичко за Гейлит!

— Никога!

— Няма да си в състояние да се съпротивляваш — разсмя се Желязната хватка. — Опитвал ли си се някога да не мислиш за нещо? Няма да си в състояние да избягваш мислите си за нея. А щом веднъж намери за какво да се хване, машината ще измъкне и останалото от теб.

— Ти… ти… — Макс се мъчеше да открие думите, но този път не му се удаде. Започна да се гърчи, опитвайки се да се измъкне от фокуса на огромните намотани тръби, насочени към него от всички страни. Но силата му се беше стопила. Не можеше да направи нищо.

Освен да не мисли за Гейлит Джоунз. Но като се опитваше да не го прави, разбира се, той мислеше за нея! Макс простена. Машината започна да му акомпанира с тихо бръмчене. Изведнъж сякаш гравитационните полета на стотици космически кораби заиграха по кожата му.

А в ума му вихрено се понесоха хиляди образи. Все нови и нови и всичките — на бившата му работодателка и приятелка.

— Не! — Макс се бореше да измисли нещо. Не трябваше да се опитва да не мисли за нищо. Просто трябваше да си открие друг обект. Трябваше да открие нещо ново, върху което да съсредоточи вниманието си през оставащите секунди преди да бъде разкъсан на части.

Разбира се! В продължение на седмици го бяха разпитвали, интересувайки се само от гартляни, гартляни и нищо друго освен гартляни. Беше се получило нещо като песен. Сега за него то се превърна в мантра.

— Къде са предразумните? — бяха настоявали те. Макс се съсредоточи и въпреки болката просто нямаше как да не се разсмее.

— Глупави… тъпи… идиотски…

Изпълни го презрение към галактяните. Искаха да извлекат образ от него? Е, нека усилеха това!

Навън, в планините и горите — той знаеше — наближаваше зазоряване. Представи си дърветата и най-близкото нещо до гартляни, което можеше да измисли, а после се разсмя на създадения от самия него образ.

В последните си мигове се заливаше от смях над идиотщината на живота.