Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (34)

32.
Атаклена

— Ще полудея, Клени! Чувствам се като затворник! Не мога да чакам повече. Кога имаш намерение да ме пуснеш оттук?

— Робърт — каза Атаклена. — Поправяш се бързо. Скоро ще могат да свалят гипса ти. Моля те, недей да проваляш отново всичко…

— Отклоняваш въпроса! — прекъсна я той. — Мога да изляза дори с гипс и да помогна в обучението на отрядите и в разузнаването на губруанските позиции. Но ти ме държиш в тези пещери да програмирам миникомпютри и да бода карфици по картите! Това ме влудява!

— Робърт, знаеш защо не можем да рискуваме и да те пратим на повърхността. Губруанските газови роботи вече на няколко пъти минаваха през наземните ни лагери и пускаха смъртоносната си мъгла. Ако се беше случило да си навън, сега щеше да си на път за остров Силмар и щяхме да те загубим. Това в най-добрия случай! Потръпвам, като си помисля за най-лошото.

Само при мисълта за това гребенът на Атаклена настръхна — сребристите пипалца на короната й се развяха от вълнение.

Беше си чист късмет, че Робърт бе изведен от имението Мендоса точно преди да дойдат упоритите губруански роботи. Камуфлажът и демонтирането на всички електронни машини очевидно не бяха достатъчни, за да скрият фермата.

Мелин Мендоса и децата незабавно тръгнаха за Порт Хеления и навярно бяха стигнали навреме за лечението. Хуан Мендоса имаше по-малко късмет. Останал, за да затвори няколко екологични изследователски капана, той бе развил закъсняла алергична реакция към газа и беше умрял с пяна на уста пред ужасените погледи на безпомощните шими.

— Не беше там, за да видиш как умря Хуан, Робърт, но сигурно си чул доклада. Искаш да рискуваш с такава смърт ли? Съзнаваш ли колко малко оставаше да те загубим?

— Съзнавам, Клени. Зная как се чувстваш. Но трябва да разбереш, аз съм част от всичко това. Съгласих се с искането на майка си да те отведа в горите, вместо да се присъединя към поделението си, защото Меган каза, че е важно. Но сега ти вече не си мой гост в гората. Организирала си цяла армия! И аз се чувствам ненужен. Излишен.

Атаклена въздъхна.

— И двамата знаем, че това не е истинска армия… а в най-добрия случай само жест. Нещо, което да обнадежди шимите. Във всеки случай, като земянитски офицер, имаш правото да поемеш командването от мен по всяко време, когато пожелаеш.

Робърт поклати глава.

— Нямах предвид това. Не съм достатъчно суетен, за да си мисля, че бих могъл да се справя по-добре. Не ставам за водач и го знам. Повечето от шимите те боготворят и вярват в тимбримската ти мистика. Но все пак аз навярно съм единственият човек с някаква военна подготовка в тази планина… и ти трябва да използваш това ми качество, ако ни се удаде някаква възможност да…

Робърт рязко замълча и вдигна очи, за да погледне над рамото на Атаклена. Тя се обърна. Едно дребно шими по шорти и патрондаш влезе в подземната зала и отдаде чест.

— Извинете ме, генерале, капитан Онийгъл, но лейтенант Бенджамин току-що съобщи, че положението в Спринг Вали изобщо не е добро. Там вече няма никакви хора, но входовете и изходите на всички каньони продължават да се обгазяват от проклетите газови роботи поне веднъж дневно. Дотам, докъдето са успели да стигнат разузнавачите ни, изглежда, няма нищо живо.

— Ами шимите в Спринг Вали? — попита Атаклена. — Оказва ли им въздействие газът? — Тя си спомни за доктор Шулц и за ефекта на заложническия газ върху някои от шимите в Центъра.

Куриерът поклати глава.

— Не, госпожице. Вече не. Изглежда, същата история се повтаря навсякъде. Всички поддаващи се на въздействие шими вече са заловени и са в Порт Хеления. Всички, които са останали в планината, сигурно са неуязвими за газа.

Атаклена погледна Робърт.

„Всички освен един.“

— По дяволите — изруга Робърт. — Няма ли вече да престанат? Заловили са деветдесет и девет и девет десети процента от хората. Трябва ли да обгазяват постоянно всяка колиба и коптор, само за да хванат и последния?

— Очевидно се страхуват от Homo sapiens, Робърт — усмихна се Атаклена. — В края на краищата вие сте съюзници на тимбримите. А ние не си избираме за партньори безопасни видове.

Робърт намръщено поклати глава. Но Атаклена протегна аурата си, за да го докосне, да стигне до индивидуалността му, и го накара да вдигне поглед и да види хумора в очите й. Против волята си, той бавно се усмихна.

Атаклена отново се обърна към куриерката и тя застана „мирно“.

— Искам лично да изслушам доклада на лейтенант Бенджамин. Ако обичате, предайте почитанията ми на доктор Суу и я помолете да се присъедини към нас в оперативния център.

— Слушам! — Шимито отдаде чест и тичешком напусна залата.

— Робърт? — каза Атаклена. — Чакам мнението ти.

Той вдигна поглед.

— След малко, Клени. Първо искам да помисля.

— Добре — кимна Атаклена. — Тогава тръгвам. — Тя се обърна и последва шимито по издълбания от водата коридор, осветен от слабите крушки и отраженията по сталактитите.

Робърт я наблюдаваше, докато не се скри от погледа му. После се замисли в почти пълната тишина.

„Защо губруанците продължават да обгазяват планината, след като почти всички хора вече са отведени? Разходите сигурно са страхотни, даже газовите им роботи да се спускат само на места, където са засекли земянитско присъствие.“

„И как успяват да засичат сгради, транспортни средства, даже отделни шими, независимо колко добре са скрити?“

„В момента няма значение, че обгазяват наземните ни лагери. Газовите роботи са прости машини и не знаят, че в тази долина обучаваме армия. Те просто усещат: «Земянити!» — после се спускат, за да свършат работата си и отново си тръгват.“

„Но каква ще стане, когато започнем операциите и привлечем вниманието на самите губруанци? Тогава няма да можем да си позволим да ни засичат.“

Имаше още една много основателна причина да намери отговор на тези въпроси.

„Докато това продължава, аз съм впримчен тук!“

Заслуша се в тихото капене на водата от съседната стена и се замисли за врага.

Проблемът на Гарт очевидно беше незначителна схватка в сравнение с битките, които разкъсваха Петте галактики. Губруанците не можеха да обгазят цялата планета. Това би им струвало прекалено много за този затънтен театър на бойните действия.

Затова бяха пуснати рояк евтини, глупави, но ефективни роботи търсачи, които откриваха всичко, което не принадлежеше на гартската природа… всичко, което намирисваше на Земята. Но сега почти всички атаки обгазяваха само раздразнени, негодуващи шими — неуязвими за заложническия газ — и празни сгради по цялата планета.

Защо обаче? И как?

Робърт взе лист хартия и записа принципните начини, по които газовите роботи може би откриваха земянитите на една чужда планета.

ОПТИЧНИ ОБРАЗИ

ИНФРАЧЕРВЕНА СВЕТЛИНА НА ТЕЛЕСНАТА ТОПЛИНА

СКАНИРАЩ РЕЗОНАНС

ПСИ

РЕАЛНОСТНО ИЗКРИВЯВАНЕ

Съжали, че е карал толкова много курсове по обществено управление и толкова малко по галактически технологии. Беше сигурен, че в датиращите от една гигагодина архиви на Великата библиотека има много методи за засичане освен изброените пет. Ами ако газовите роботи наистина „надушваха“ земянитската миризма и проследяваха всичко земно чрез обоняние?

Не. Той поклати глава. Имаше момент, в който човек трябваше да съкрати списъка и да отхвърли очевидно невероятното. Или поне да го остави като последно средство.

Въстаниците разполагаха с пико-филиал на Библиотеката, спасен от останките на центъра „Хаулетс“. Вероятността да има каквито и да е раздели за военно използване беше съвсем малка. Филиалът бе оскъден — съдържаше не повече информация от всички книги, написани от човечеството преди Контакта и беше специализиран в областта на Ъплифта и генното инженерство.

„Може би ще сме в състояние да се обърнем към Областната централна библиотека на Танит за издирване на литература.“ Робърт иронично се усмихна. Дори един народ, затворен от нашественик, сигурно имаше право да се обръща към Галактическата Библиотека винаги, когато пожелае. Това беше част от Кодекса на Прародителите.

„Точно така! — Той се изсмя. — Просто ще се поразходим до щабквартирата на губруанците и ще поискаме да предадат молбата ни на Танит… искане на информация за военната техника на нашественика! А те дори могат да го изпълнят. В края на краищата сега, когато галактиките са в смут, Библиотеката сигурно е залята с искания. Накрая ще стигнат и до нашето, може би някъде през следващия век.“

Той вдигна поглед от списъка. Поне бе изброил средства, за които беше чувал или знаеше нещо.

Първа възможност: В небето може да има сателит със сложни способности за оптично сканиране, който да проверява Гарт метър по метър и да открива характерни форми — сгради или транспортни средства. Този уред може да насочва газовите роботи към целите им.

Възможно, но защо едни и същи обекти се обгазяваха постоянно? Сателитът не би ли трябвало да помни? А как би могъл да открива дори отделни групи шими, които се движат под дебелия покров на гората, и да праща роботите там?

Обратната логика важеше за инфрачервеното насочване. Не беше възможно машините да се привличат от топлината на човешкото тяло. Губруанските бръмчила продължаваха да се спускат върху празни сгради, студени и изоставени от седмици.

Робърт нямаше достътъчно познания, за да анализира всички възможности от списъка си. Определено не знаеше почти нищо за притежаващите пси-талант и странните им братовчеди, реалностните физици. Седмиците с Атаклена бяха започнали да открехват пред него вратата към тези неща, но той все още си оставаше новак в тази област, която и досега караше много хора и шими да потреперват от суеверен страх.

„Е, докато съм затворен тук под земята, спокойно мога да продължа образованието си.“

Той понечи да се изправи, за да отиде при Атаклена и Бенджамин, но рязко спря. Вгледа се в списъка и разбра, че има още една възможност. Беше я пропуснал.

„… Начин губруанците да проникнат през отбраната ни толкова лесно, когато нападнаха… Начин да ни откриват непрекъснато, където и да се скрием. Начин да осуетяват всеки наш ход.“

Не му се искаше, но честността го принуждаваше отново да вземе перото.

И да напише една-единствена дума.

ПРЕДАТЕЛСТВО