Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (2)

Прелюдия

„Колко странно, че на такъв малък свят му се е паднало да означава толкова много.“

Трафикът ревеше сред кулите на Главния град, но нито звук не проникваше в официалния паланкин. Бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта се беше съсредоточил върху холоса на малка планета. Пред очите му се появяваха сини морета и искрящи като скъпоценни камъни острови, отразяващи блясъка на звезда, която не се виждаше.

„Ако бях един от боговете, за които се разказва във вълконските легенди…“ Перата му настръхнаха. Само да протегне нокти и да сграбчи…

Но не. Беше прекарал прекалено много време в проучване на врага. Безумните земни концепции заразяваха ума му.

Двамата помощници внимателно почистваха с клюнове перата му и блестящата торква^[1]. Не им обръщаше внимание. Въздушни коли и летящи лодки свиваха встрани, уличните платна се опразваха пред ярките предупредителни светлини на официалния автомобил. Това отношение обикновено се оказваше единствено на кралски особи. Тежкият клюн на бюрократа се сведе към холоса.

„Гарт. Толкова пъти жертва.“

Очертанията на кафяви континенти и плитки сини морета лежаха отчасти скрити под буреносни облаци, измамно бели и нежни за окото, като перушина на губруанец. Покрай една-единствена верига от острови — и в една-единствена точка на ръба на най-големия континент — блестяха светлините на няколко малки градчета. Цялата останала част на планетата изглеждаше необитаема.

Колоните кодови символи казваха мрачната истина. Гарт беше бедна планета. Защо иначе щяха да дадат колонията под наем на вълконите и техните подчинени раси? Мястото беше отписано от Галактическите институти още отдавна.

„А сега ти, нещастен малък свят, си избран за мястото, където да се проведе война.“

За упражнение бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта мислеше на англически — грубия, неутвърден език на земните същества. Повечето губруанци смятаха изучаването на чуждоземни неща за нездраво забавление, но сега хобито на бюрократа като че ли най-сетне щеше да му бъде от полза.

„Най-сетне. Днес.“

Паланкинът стигна до гигантска сграда от опалесцентен камък. Конклайната арена, седалище на правителството на цялата раса и на всички кланове на губру.

Нервни тръпки преминаха от гребена на бюрократа чак до закърнелите му пера.

„Гарт е най-беззащитният земен преден пост… и най-лесно можем да го вземем в залог. Точно затова военните припират за тази операция, въпреки че сериозно ни притискат навсякъде другаде в космоса. Така ще нанесем тежък удар на вълконите и ще можем да ги принудим да ни дадат онова, което поискаме.“

Веднага след въоръжените сили с плана се беше съгласило свещеничеството. Пазителите на Благопристойността бяха повелили, че нашествието може да бъде предприето без никаква загуба на чест.

Обаче Гражданската служба — третият крак на Върховното командване — не беше съгласна. И единодушието беше нарушено. Началниците на бюрократа в министерството на Цените и Предпазливостта се бяха противопоставили. Планът бил прекалено рискован и прекалено скъп.

Огромната Конклавна арена закри половината небе. Паланкинът се вмъкна в един пещероподобен отвор. Гравитационните двигатели замлъкнаха и покривът се вдигна. Очакваше го тълпа в бяла перушина — възрастни безполови губруанци.

„Те знаят — помисли си бюрократът, като ги гледаше с дясното си око. — Те знаят, че вече не съм един от тях.“

С другото си око хвърли последен поглед на обвитото в бяло синьо кълбо. Гарт.

„Скоро — помисли си на англически бюрократът. — Ще се срещнем скоро.“

Конклавната арена бе истинска палитра. Какви цветове! Навсякъде искряха пера в кралските багри — пурпурно, кехлибарено и отровно синьо.

Двама четирикраки квакуанци слуги отвориха церемониалния портал и бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта спря и благоговейно изцвърча. Стотици пръти за кацане обточваха терасираните стени. Бяха изработени от скъпо дърво, внесено от стотици светове. И навсякъде в кралско великолепие стояха Господарите на Курника на губруанската раса.

Бюрократът беше дълбоко развълнуван. Никога не бе виждал толкова много царици и князе едновременно!

Един чуждоземец трудно би различил бюрократа от неговите господари. Всички бяха високи, стройни потомци на нелетящи птици. Единствено удивително обагрената перушина на Господарите на Курника ги отличаваше от мнозинството. По-съществените разлики обаче се криеха под повърхността. В края на краищата те бяха царици и князе, притежаваха пол и доказано право да заповядват.

Стоящите наблизо Господари на Курника обърнаха острите си клюнове настрани, за да погледнат с едно око бюрократа, който припряно изпълни бърз, ситнещ танц на ритуално самоунижение.

Още двама губруанци с бяла перушина влязоха на арената и се присъединиха към бюрократа на централната платформа. Тримата заедно заеха ниски пръти с лице към събраните Господари на Курника.

Този отдясно беше обвит в сребриста роба и на тънката си бяла шия носеше раираната торква на жречеството.

Кандидатът отляво носеше на пояса си оръжието и стоманените предпазители за нокти на офицер. Връхчетата на перата на гребена му бяха боядисани, за да отбележат ранга му на подполковник.

Двамата белопери губруанци не се обърнаха, за да поздравят бюрократа. Нито пък той показа по някакъв начин, че ги познава. И въпреки това почувства трепет. „Трима сме!“

Председателката на Конклава — стара царица, чиято някога огнена перушина сега беше избледняла в размито бледорозово — разроши пера, отвори човката си и изцвърча за внимание.

— Дзуун…

— От незапомнени векове — изцвърча председателката на стандартен галактически три, — още отпреди нашата слава, още отпреди да станем раса патрон, дори още отпреди да овладеем Ъплифта, нашият път беше да се стремим към равновесие.

— Когато нашите предци все още са били безмозъчни животни, още преди нашите гууксюйски патрони да ни открият и да ни ъплифтират, дори преди да се научим да говорим или да използваме оръдия, ние вече сме били усвоили тази мъдрост, този начин на взимане на решения, този начин на стигане до съгласие, този начин на правене на любов…

— Дзуун… — отекнаха събралите се.

— Макар и полуживотни, нашите предци все пак са знаели, че ние трябва… трябва да изберем… трябва да изберем трима.

Един да ловува и да удря без смущение,

за слава и земя!

Един да се стреми към праведното поведение,

за благопристойност и чистота!

Един за надвиснала опасност да носи предупреждение,

за сигурността на нашите яйца!

Бюрократът усещаше, че и другите двама кандидати са напрегнати като него. Нямаше по-велика чест от това да си избран.

— По този начин ние постигаме равновесие. По този начин ние се стремим към съгласие. По този начин ние решаваме конфликтите.

— Дзуун! — съгласиха се цариците и князете.

Бяха необходими много преговори за избирането на всеки от кандидатите: един от армията, един от свещеническите ордени и един от Гражданската служба. Ако всичко вървеше както трябва, от предстоящото сменяне на перушината щяха да се появят двама нови князе и една нова царица. И наред с жизненоважната за расата нова серия яйца щеше също да се очертае нова политика, произлизаща от сливането на техните възгледи.

Така се предполагаше, че ще завърши това. Началото обаче беше съвсем друг въпрос. Предопределени накрая да станат любовници, тримата още от самото начало щяха да бъдат и съперници. Противници.

Защото можеше да има само една царица.

— Ние пращаме тези трима на жизненоважна мисия. Мисия на завоевание. Мисия на принуда. Пращаме ги също да търсят единство… да търсят съгласие… да търсят единодушие, за да ни обединят в тези тежки времена.

— Дзуун!

Квакуанци сервитьори поднесоха блестящи бокали на всеки от кандидатите. Бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта взе своята чаша и отпи. Почувства как течността потича в гърлото му като златен огън.

„Първото вкусване на Кралската напитка…“

Както очакваше, вкусът й не приличаше на нищо, което си бе представял. Бялата перушина на тримата кандидати като че ли вече проблясваше с искрящо обещание за бъдещи цветове.

„Ние ще се сражаваме заедно и накрая един от нас ще смени перушината си с кехлибарена. Друг ще се обагри в синьо.“

А трети, очевидно най-силният, този с най-добрата политика, щеше да спечели най-голямата награда.

„Награда, предопределена да се падне на мен.“ Защото се твърдеше, че всичко се урежда предварително. Предпазливостта трябваше да спечели бъдещото единодушие. Внимателният анализ беше доказал, че алтернативите ще са непоносими.

— Тръгнете — изпя председателката на Конклава. — Вие, тримата нови Сюзерени на нашата раса и клан, тръгнете и извоювайте победа. Тръгнете и смирете вълконските еретици.

— Дзуун! — извика събранието.

Клюнът на председателката се сведе към гърдите й, сякаш изведнъж се беше уморила. Новият сюзерен на Цените и Предпазливостта едва чу последните й тихи думи:

— Тръгнете и направете всичко възможно, за да ни спасите…