Дейвид Брин
Войната на Ъплифта (40)

38.
Фибен

— Готово — каза Макс и начерта на пясъка груба схема. — Ето тук градските водородни тръби навлизат под района на посолството, а тук минават под канцеларията. С партньора ми ще се срещнем зад онези ниви с памук. Когато доктор Джоунз даде знак, ще влеем в тръбите петдесет килограма Д–17.

Фибен кимна. Макс изтри скицата.

Наистина беше добър план: прост, и което бе по-важното, изключително труден за проследяване, независимо дали щеше да успее. Макар че на това разчитаха всички.

Фибен се зачуди какво ли ще е мнението на Атаклена за замисъла. Като на повечето шими, представата му за тимбримите бе изградена най-вече от видеодрамите и речите на посланика. От тези впечатления изглеждаше, че основният съюзник на Земята обича иронията.

„Дано — помисли си той. — Ще й трябва чувство за хумор, за да оцени това, което имаме намерение да направим с тимбримското посолство.“

Макс се зае с пясъчната косачка, която уж поправяше. Беше истински боклук, разбира се, само за всеки случай, ако до тях спре губруански патрул. Но засега имаха късмет. Във всеки случай повечето от нашествениците, изглежда, бяха по южната страна на Аспинал Бей и надзираваха тайнствените си строителни работи.

Фибен измъкна от колана си далекоглед и го фокусира към посолството. Ниска пластмасова ограда с блестяща тел отгоре заобикаляше района. На равни интервали се виждаха мънички въртящи се наблюдателници. Малките дискове изглеждаха декоративни, но Фибен знаеше, че не е така. Отбранителните съоръжения правеха всякакво директно нападение от страна на нередовни сили невъзможно.

Зад оградата се виждаха пет сгради. Най-голямата, канцеларията, беше съоръжена с пълен комплект модерни антени за засичане на радио, пси и квантови вълни — очевидната причина, поради която губруанците се бяха нанесли след изчезването на предишния наемател.

Преди нашествието персоналът на посолството се състоеше главно от наемани човеци и шими. Единствените тимбрими, назначени на този мъничък аванпост, бяха самият посланик, неговият помощник и пилот и дъщеря му.

Нашествениците не бяха последвали този пример. Мястото беше пълно с птицеподобни. Само около малката постройка на върха на отсрещния хълм не се виждаше постоянно да влизат и излизат губруанци и квакуанци. Сградата нямаше прозорци и повече приличаше на пирамида, отколкото на къща. Никой от галактяните не се приближаваше на повече от двеста метра от нея.

Фибен си спомни нещо, което му беше казал генералът преди да напусне планината.

— Ако имаш възможност, Фибен, моля те, провери Дипломатическия склад на посолството. Ако случайно губруанците са го оставили непокътнат, там може да има съобщение от баща ми. — Гребенът на Атаклена за миг беше припламнал. — Ако губруанците са отворили Склада, трябва да го зная. Тази информация също може да ни е от полза.

Беше му се сторило малко вероятно да има възможност да изпълни молбата й, независимо дали губруанците бяха спазили Кодекса, или не. На генерала щеше да му се наложи да се задоволи с доклад за наблюдение отдалеч.

— Какво видя? — попита Макс спокойно, сякаш започваше партизанска борба всеки ден.

— Нищо особено. — Фибен увеличи образа. Ех, ако разполагаше с по-добър далекоглед! Доколкото можеше да види, пирамидата на хълма изглеждаше непокътната. Малка синя светлина премигваше на върха й. Дали губруанците я бяха сложили там?

— Най-добре да отида и да видя Дуейн да не прецака работата — рече Макс, изправи се и изтупа праха от комбинезона си. — Внимавай, Фибен.

— Ти също, Макс.

Едрият шим кимна и тръгна надолу по хълма.

Фибен затръшна капака на косачката и я включи. Моторът изсвистя с тихия шум на водородна катализа. Той скочи на седалката и бавно пое надолу.

Паркът беше умерено оживен за делничен следобед. Това беше част от плана — да накарат птичките да привикнат с мисълта, че шимите често идват тук.

Идеята бе на Атаклена. Фибен не беше сигурен, че я харесва, но за негова изненада Гейлит от все сърце прие това предложение на тимбримката.

Той мина през група върби покрай потока, недалеч от района на посолството, от оградата и малките въртящи се наблюдателни съоръжения. После спря двигателя, скочи на земята, приближи се до брега на ручея и се покатери на едно дърво. Избра си удобен клон, откъдето можеше да огледа двора. Извади пакетче фъстъци и започна да ги дъвче един по един.

Най-близкият наблюдателен диск като че ли за миг остана неподвижен. Нямаше съмнение, че вече го сканира с всичко, като се започне от рентгенови лъчи и се свърши с радар. Разбира се, машината откри, че е невъоръжен и безвреден. Всеки ден през последната седмица различни шими прекарваха тук обедната си почивка горе-долу по това време.

Фибен си спомни вечерта в „Маймунска ракия“. Навярно Атаклена и Гейлит имаха право. „Ако птичките се опитват да ни хипнотизират, защо не си разменим местата и не го сторим ние?“

Телефонът му отново иззвъня.

— Да?

— Ще се прибираш ли за обяд?

Беше Гейлит. Значи Д–17 вече бе вкаран в тръбите. Макс се бе свързал с нея.

— А, не. Вече обядвах, миличко — ухили се той. Знаеше, че ще се ядоса, и беше доволен.

Идеята беше проста. Предполагаше се саботажът да изглежда като инцидент и трябваше да бъде разчетен така, че невъоръженият контингент на Гейлит да заеме позицията си. Набегът не целеше толкова да нанесе щети, колкото да предизвика безпорядък. И Гейлит, и Атаклена искаха информация за губруанската реакция при тревога.

Фибен трябваше да играе ролята на очи и уши на генерала.

В двора виждаше птицеподобни да влизат и излизат от канцеларията и другите сгради. Малката синя светлинка на върха на Дипломатическия склад премигваше на фона на облаците. Губруанска летяща машина избръмча над главата му и започна да се спуска към широката морава на посолството. Фибен наблюдаваше с интерес и чакаше да започне представлението.

Д–17 действаше като мощно разяждащо вещество, когато бе в продължително съединение с водородния газ. После, когато влезеше в контакт с въздуха, щеше да има и друг ефект.

Щеше да засмърди до бога.

Още малко…

От канцеларията започнаха да се разнасят първите смаяни крякания. След секунди вратите и прозорците рязко се отвориха и галактяните изхвръкнаха от сградата, цвъртейки от паника или отвращение. Фибен не беше сигурен от какво точно, пък не го и интересуваше. Той си имаше друга работа — смееше се.

Тази част беше негова идея. Той извади един фъстък, подхвърли го във въздуха и го хвана с уста. Беше по-добро от бейзбол!

Губруанците се пръснаха във всички посоки, дори скачаха от по-горните балкони без антигравитационни раници. Неколцина се загърчиха със счупени крайници.

Чудесно. Разбира се, това не беше особено голямо безпокойство за врага и можеше да се направи само веднъж. Истинската цел бе да се види как губруанците действат при тревога.

Виеха сирени. Фибен хвърли поглед към часовника си. Цели две минути бяха изтекли от първите признаци на вълнение. Това означаваше, че командата за тревога се дава устно. Значи прехвалените галактянски отбранителни компютри не знаеха всичко и не бяха предвидени да реагират на лоша миризма.

Наблюдателните дискове едновременно се надигнаха от оградата със заплашителен вой и започнаха да се въртят по-бързо. Фибен изтупа обелките от фъстъци от скута си и загледа смъртоносните машини. Ако бяха програмирани автоматично да разширяват защитния периметър, каквато и да е тревогата, можеше да попадне в беда.

Но те само се въртяха, заблестели от повишената бдителност. Изминаха още три минути и троен звуков тътен оповести пристигането на бойни кораби — лъскави стрели, напомнящи на ястреби, които се спуснаха ниско и прелетяха над вече празната сграда на канцеларията.

Висш губруански чиновник се въртеше из района и с успокоително цвъртене се опитваше да усмири подчинените си. Фибен не посмя да вдигне далекогледа си, но се втренчи, за да огледа по-добре дежурния птицеподобен. Няколко неща бяха странни в този губруанец. Бялата му перушина например изглеждаше по-блестяща, по-лъскава от тази на другите. Освен това носеше лента черна тъкан около шията си.

След няколко минути пристигна ремонтна машина. Появиха се двама нашественици с украсени с гребени дихателни маски. Те се поклониха на висшия чиновник, после влязоха в сградата.

Очевидно дежурният губруанец разбираше, че зловонието от разядения газопровод не представлява заплаха. Целият шум и смут предизвикваше много повече неприятности на чиновниците и плановиците му, отколкото миризмата. Той несъмнено се тревожеше за прекратената работа.

Изтекоха още минути. Фибен видя как пристига конвой от наземни коли с виещи сирени, който отново раздвижи възбудените цивилни. Старшият губруанец запляска с ръце, докато суетнята накрая не секна. После аристократът направи отсечен жест към свръхзвуковите изтребители, които кръжаха отгоре.

Бойните кораби веднага обърнаха и изчезнаха толкова бързо, колкото бяха пристигнали. Ударни вълни отново разлюляха прозорците и накараха персонала да запищи.

Фибен се изправи на клона си и огледа другите райони на парка. Навсякъде покрай оградата се бяха подредили шими и още много други се стичаха откъм града. Стояха на почтително разстояние от поставените стражи, но въпреки това прииждаха, възбудено бъбрейки помежду си.

Тук-там сред тях бяха наблюдателите на Гейлит Джоунз, които запомняха времето и характера на всяка реакция на галактяните.

— Почти първото нещо, което ще прочетат губруанците, когато потърсят в Библиотеката записи за твоя вид — беше му казала Атаклена, — ще е така нареченият „маймунски рефлекс“… склонността на вас, антропоидите, да тичате към всеки източник на вълнение само от любопитство. Консервативните видове го намират за странно и тази склонност на човеците и шимите ще е особено неразбираема за птицеподобни същества, които не притежават дори слабо подобие на чувство за хумор. Ще ги накараме да привикнат с това поведение, докато не започнат да очакват странните земянитски клиенти винаги да се стичат при някаква неприятност… просто, за да погледат.

След малко надойдоха още работници по поддръжката с наземни коли: този път имаше и шими в униформите на Градския отдел по газоснабдяване. Губруанските бюрократи се бяха настанили на сянка на моравата и ядосано цвъртяха от все още силното зловоние.

Фибен не можеше да ги обвинява. Вятърът беше започнал да духа в неговата посока. Носът му се сбърчи от отвращение.

„Е, това е то. Нарушихме следобедната им работа и може би научихме нещо. Време е да се прибираме и да оценим резултатите.“

Не очакваше с нетърпение срещата с Гейлит Джоунз. За едно толкова красиво и умно шими тя имаше склонност да става ужасно досадна. И очевидно изпитваше неприязън към него — сякаш той я беше повалил със зашеметителя и я беше отвлякъл!

Е, добре. Довечера щеше да си тръгне, да се върне в планината с Тайхо и да докладва на генерала. Фибен беше градско момче, но предпочиташе птичките в провинцията, а не тези, които напоследък се въдеха в града.

Той се обърна, сграбчи ствола на дървото с две ръце и започна да се спуска. И изведнъж нещо здраво го плесна по гърба като голяма плоска ръка и накара дъха му да секне.

Фибен се вкопчи в ствола. Главата му зазвъня, очите му се изпълниха със сълзи. Едва успя да се задържи за грубата кора.

Извисяваща се колона от дим запълваше центъра на моравата пред посолството, където преди беше канцеларията. Пламъци ближеха разбитите стени. Свръхнагретият газ се беше взривил.

Фибен премигна.

— Печено пиле с гарнитура! — измърмори той, без да се засрами от първото нещо, което му дойде наум. Имаше достатъчно печени птици, че да изхранят половината Порт Хеления. Част от месото беше доста недопечено, разбира се. А пък друга все още помръдваше.

Устата му беше съвсем пресъхнала, но въпреки това той облиза устни.

— Сос за скара! — въздъхна той. — Да няма поне едно шишенце сос за скара.

Отново се покатери на клона и погледна часовника си. Изтече почти минута, преди сирените пак да започнат да вият. Още една минута, за да излети корабът.

Фибен се огледа, за да провери какво правят шимите, накачулили се по оградата. През разнасящия се облак дим видя, че тълпата не е избягала. Напротив, даже се беше увеличила. Шими прииждаха от съседните сгради да гледат. Чуваха се дюдюкания и крясъци.

Той доволно изсумтя. Това беше чудесно, поне докато никой не правеше никакви заплашителни движения.

После забеляза нещо друго и потрепна. Наблюдателните дискове бяха на земята! Всички машини бяха паднали покрай оградата.

— Глупаци! — изкоментира той. — Тъпите кокошки пестят пари от умни роботчета. Всичките защитни механизми били дистанционно управляеми!

Когато канцеларията бе избухнала — каквато и да беше безбожната причина за това — сигурно се бе повредил и централния им контролер! Ако някой беше запазил достатъчно разум, за да отмъкне някой от дисковете…

На сто метра от лявата си страна той видя Макс да притичва до една от падналите машини и да я побутва с пръчка.

— Браво — каза си Фибен, после моментално се изправи, изрита сандалите си и приклекна, за да изпробва здравината на клона, и въздъхна: — Няма друг начин.

Затича се по тесния клон, в последния момент яхна люлеещия се връх, отскочи във въздуха и прелетя през оградата.

По моравата бяха проснати мъртви нашественици. Той прескочи неподвижния труп на квакуанец — четирикрак и покрит със сажди — и се хвърли във вихрещия се дим. Едва успя да избегне сблъсъка с жив губруанец. Съществото бягаше с писъци.

Докато претичваше покрай горящата канцелария, видя, че всичко е опустошено. Цялата сграда беше в пламъци. Козината на лявата му ръка запука от горещината.

Най-после стигна тимбримския Дипломатически склад и си пое дъх.

Изведнъж синята лампичка на върха на пирамидата му се стори не така дружелюбна. Пулсираше срещу него и премигваше.

Досега Фибен беше действал в поредица от мигновени решения. Експлозията му бе предоставила неочаквана възможност. Трябваше да се възползва от нея.

„Добре, ето ме. Сега какво?“ Синята лампа можеше да е поставена още от тимбримите, но също толкова вероятно беше да е дело на нашественика.

Сирените зад гърба му виеха. С разтърсващ всичко наоколо рев започнаха да пристигат бойни кораби. Около Фибен се виеше дим, издухван от хаотичното спускане и отлитане на огромните машини. Шимът се надяваше наблюдателите на Гейлит по покривите на съседните сгради да си записват всичко, но доколкото познаваше собствените си сънародници, повечето от тях сигурно гледаха с отворени уста или подскачаха от възбуда.

Той пристъпи към пирамидата. Синята светлина пулсираше срещу него. Фибен вдигна левия си крак.

Лъч яркосиня светлина блесна и прониза земята там, където още малко и щеше да стъпи.

Той подскочи поне на метър във въздуха и щом стъпи на земята, лъчът пак проблесна и мина на милиметри от левия му крак. От тревата и тлеещите клонки се вдигна дим — малко по-светъл от пушека на горящата канцелария.

Фибен се опита да отстъпи, но проклетият глобус не му позволи! Синя мълния изцвъртя в земята зад него и той трябваше да отскочи встрани. После същото се повтори и на другата страна!

Подскок, цап! Подскок, проклятие и пак цап!

Лъчът беше прекалено точен, за да е случайно. Глобусът не се опитваше да го убие. Очевидно обаче не искаше и да го остави!

Помежду мълниите Фибен отчаяно се опитваше да измисли как да се измъкне от този капан… тази адска шега…

Ама разбира се! Губруанците не бяха пипали тимбримския склад. Синият глобус не действаше като уредите на нашествениците. Но беше точно от тези неща, които би оставил след себе си Ютакалтинг!

Една от мълниите леко опърли пърста на крака му. И Фибен изруга. Проклети И-тита! Дори свестните бяха почти нетърпими!

Синият лъч попадна в малък камък до извивката на ходилото му и го разряза точно наполовина. Всички инстинкти на Фибен му изпищяха да отскочи, но той се съсредоточи върху това да запази спокойствие и хладнокръвно да пристъпва напред.

Синият глобус заплашително пулсираше и хвърляше мълниите си. Дим се виеше от мястото между пърстите и талеца на левия му крак.

Той вдигна десния.

Първо предупреждението, после действителният удар. Това беше начинът, по който щеше да действа някоя земянитска отбранителна машина. Но каква ли програма биха вложили тимбримите? Не се предполагаше, че един съвсем млад разумен клиент е в състояние да прави анализи насред оръжеен огън и дим, особено ако по него се стреля!

„Наречи го предчувствие“ — помисли си той.

Дясното му стъпало се спусна и пърстите на крака му обхванаха дъбова клонка. Синият глобус, изглежда, преосмисли упоритостта си, после отново проблесна мълния, този път на метър пред него. Следа от цвъртяща глина се насочи към шима с бавни криволичения, горящата трева запращя.

Фибен се опита да преглътне.

„То не е предназначено да убива! — непрекъснато си повтаряше той. — И защо да го прави? Губруанците отдавна да са го взривили отдалече.“

Не, целта му беше да играе ролята на жест, на декларация за правата, определени от сложните правила на Галактическия протокол, по-древни и претрупани от ритуалите в японския императорски двор.

И беше предназначено да натрие човките на губруанците.

Лъчът приближаваше десния му крак отстрани. Пръстите му се свиха от силно желание да отскочи. Обгарящото острие от светлина разцепи едно камъче на пет сантиметра от него и продължи да…

Да уцели и пресече крака му!

Шимът ахна и потисна порива да извие. Нещо не беше както трябва! Главата му се завъртя… лъчът мина през стъпалото му и…

Фибен не вярваше на очите си. Беше сигурен, че лъчът ще спре точно в последния момент. И бе сгрешил.

И все пак… кракът му си беше цял-целеничък.

Лъчът запали някаква суха вейка и продължи да се изкачва по левия му крак.

Шимът усети леко гъделичкане, но знаеше, че е психосоматично. Докато го докосваше, лъчът беше просто светла точка.

На сантиметър от стъпалото му тревата гореше.

Сърцето му биеше като лудо. Фибен вдигна поглед към синия глобус и прошепна:

— Много смешно.

В пирамидата сигурно имаше малък пси-излъчвател, защото Фибен наистина долови нещо като усмивка във въздуха… леко, иронично тимбримско подхилване, сякаш шегата в края на краищата беше незначителна и дори не си заслужаваше смеха.

— Наистина хитро, Ютакалтинг. — Фибен сгърчи лице, насили треперещите си ръце и крака да му се подчинят и закриволичи към пирамидата. — Наистина хитро. Мразя всичко, което ти е смешно. — Беше трудно да повярва, че Атаклена наистина е дъщеря на измислилия тази тъпа шега.

Синият глобус все още пулсираше, но беше престанал да хвърля мълнии. Фибен се приближи до пирамидата и я разгледа. После я обиколи. Там, където скалата се извисяваше над морето, имаше врата, отрупана с катинари, скоби, винтове, шифри и ключалки.

Е, значи нямаше как да влезе и да намери съобщение от Ютакалтинг. Атаклена му беше казала няколко вероятни кода, но това тук беше съвсем различна история!

Пфу! Ключалки! Малка панделка от червена коприна щеше да задържи нашественика със същия успех. Споразуменията или се спазваха, или не! Каква полза от всичките тези джунджурии, по дяволите?

После се досети и изсумтя. Поредната тимбримска шега, разбира се. Шега, която губруанците нямаше да схванат, независимо от това колко интелигентни бяха. Има моменти, в които се иска повече индивидуалност, отколкото интелигентност.

„Може би това означава…“

Следвайки предчувствието си, Фибен изтича от другата страна на пирамидата. Очите му сълзяха от дима.

— Тъпо предположение — измърмори той и се закатери по гладките камъни. — Само тимбрим е в състояние да измисли такъв фокус… или някой глупав, безмозъчен, полуеволюирал шим клиент като м…

Един камък леко се разклати под дясната му ръка. Фибен надзърна. Ех, защо нямаше тънките, гъвкави тимбримски пръсти! Нокътят му се счупи и той изруга.

Най-после измъкна камъка и премигна.

Беше се оказал прав, там имаше тайник. Само че проклетата дупка бе празна!

Този път вече не успя да се сдържи и изкрещя от яд. Дойде му прекалено много.

Слаб сребрист проблясък привлече вниманието му. Той бръкна в нишата и напипа тънка нишка, изящна като паяжина, чак в дъното.

В този момент се разнесе усилен с високоговорител грак и Фибен потръпна. Неколцина губруански войници се приближаваха към него.

— Спри! Покажи какво…

Фибен не изчака да чуе края, а се покатери по пирамидата. Синият глобус пулсираше. Лазерни мълнии изцвъртяха над главата му и отчупиха парчета от каменната постройка. Стори му се, че чува смях.

„Проклето тимбримско чувство за хумор!“ — беше единствената му мисъл, когато се хвърли в единствената възможна посока, право към отвесната скала.