Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

79.
Гейлит

„… Дори сред онези редки и трагични случаи като вълконския вид са съществували груби версии на тези методи. Макар и примитивни, те включвали и ритуали на «двубой на честта» и по този начин държали агресивността и войната в някакви граници.

Да вземем например последния вълконски клан — «човеците» от Сол III. Преди откриването им от галактическата култура примитивните им «племена» често използвали ритуал, за да държат под контрол циклите на постоянно нарастващо насилие, което би трябвало да се очаква при такъв ненапътстван вид. (Несъмнено тези традиции произхождат от преиначените спомени за тяхната отдавна изчезнала раса патрон.)

Сред простите, но ефикасни методи, използвани от човеците преди Контакта (виж приложенията), е този на броенето на успехите за чест при американските индианци, изпитанието чрез двубой при средновековните европейци и възпирането чрез взаимно унищожение при континенталните племенни държави.

Разбира се, тези методи не притежават изтънчеността, деликатното равновесие и хомеостаза на съвременните правила на поведение, определени от Института за цивилизована война…“

— Стига. Почивка. Точка. Достатъчно.

Гейлит премигна. Грубият глас я откъсна от транса на четенето. Библиотечният елемент усети това и замрази текста пред нея.

Тя погледна наляво. Изтегнал се на кушетката, новият й „партньор“ захвърли инфокладенеца си и се прозя, протягайки високото си мощно тяло.

— Време е да пийнем нещо — лениво каза той.

— Дори не си успял да прехвърлиш първия обобщен преглед — възрази Гейлит.

Той се ухили.

— Ау, защо трябва да учим тези лайна? И-титата ще са изненадани, ако си спомним да се поклоним и да кажем наизуст дори собственото си видово име. Те не очакват от неошимпанзетата да са гении, нали знаеш.

— Очевидно не. И твоите способности определено ще затвърдят впечатлението им.

Това го накара да се намръщи. После се насили отново да се усмихне.

— А пък ти толкова се стараеш… сигурен съм, че и-титата ще те сметнат за ужасно умна.

„Туш“ — помисли си Гейлит. Не им беше трябвало много време, за да се научат да засягат най-болните си места.

„Може би това е още едно изпитание. Те проверяват доколко може да се обтяга търпението ми, преди да се скъса.“

Може би… но не много вероятно. Не бе виждала Сюзерена на Благопристойността повече от седмица. Вместо това си имаше работа с комитет от трима пастелнообагрени губруанци, по един от всяка фракция. И на тези срещи най-отпред се перчеше синьоперият Войник на Нокътя.

Предния ден всички бяха отишли до церемониалния обект за „репетиция“. Макар все още да не беше решила дали да сътрудничи в заключителното събитие, Гейлит бе осъзнала, че вече може да е прекалено късно да променя намерението си.

Крайморският хълм бе оформен и подравнен, така че гигантските енергостанции вече не се виждаха. Терасираните склонове водеха елегантно нагоре и гледката се разваляше единствено от отпадъците, довени от есенните ветрове. Ярки знамена плющяха на вятъра и отбелязваха местата, където представителите на неошимпанзетата щяха бъдат помолени да декламират, да отговарят на въпроси или да бъдат подложени на педантичен преглед.

Там, на обекта, пред застаналите наблизо губруанци, Желязната хватка се беше държал като образец за добър ученик. И навярно не само желанието да се докара го бе направило толкова нетипично усърден. В края на краищата тези неща имаха пряка връзка с неговите амбиции и той бе показал живата си интелигентност.

Сега обаче, когато бяха сами под огромния свод на Новата библиотека, на преден план излязоха други страни от характера му.

— Та к’во ще кажеш? — попита Желязната хватка, като се наведе над стола й и похотливо я погледна. — Искаш ли да се поразтъпчем навън и да глътнем малко въздух? Бихме могли да се намъкнем в евкалиптовата горичка и…

— Няма начин — изръмжа тя.

Шенът се разсмя.

— Е, остави го за церемонията тогава, щом предпочиташ да го правиш пред публика. Тогава ще бъдем само ти и аз, миличка, и ще ни гледат целите Пет галактики. — Той се ухили и стисна мощните си ръце. Кокалчетата му изпукаха.

Гейлит се извърна и затвори очи. Трябваше да се съсредоточи, за да не позволи на долната си устна да затрепери. „Спаси ме“ — копнееше тя, противно на всякаква надежда и здрав разум.

Логиката й я сгълча, че дори само си го е помислила. В края на краищата нейният рицар беше само една маймуна, и то почти сигурно мъртва.

И все пак не можеше да не плаче вътрешно. „Фибен, имам нужда от теб. Фибен, върни се.“