Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

98.
Ютакалтинг

Той вече не трябваше да пази тайните копнежи на сърцето си или да крие дълбоко своите чувства. Нямаше значение дали детекторите щяха да засекат психическите му излъчвания — те със сигурност щяха да знаят къде да го открият, когато настъпи моментът.

На зазоряване, докато изтокът посивяваше от скритото в облаци слънце, Ютакалтинг вървеше по покритите с роса склонове и се протягаше напред с всичко, което имаше.

Чудото отпреди няколко дни беше пръснало пашкула на душата му. Там, където си мислеше, че винаги ще царува зима, сега избуяваха нови филизи. И човеците, и тимбримите смятаха обичта за най-великата сила. Но освен това имаше какво да се каже и за иронията.

„Аз живея и кенирам света като красив.“

Той вложи цялото си умение в глиф, който се понесе, изящен и лек, над полюляващите му се пипалца. Да стигне дотук, толкова близо до мястото, където бе започнал да крои плановете си… и да присъства на това как всичките му номера се обръщат срещу самия него и му дават всичко, което е искал, но по такъв удивителен начин…

Зората изпълни света с багри. Беше типичен зимен пейзаж с оголени овощни градини и покрити с брезент кораби. Водите в залива бяха разпенени. И все пак слънцето излъчваше топлина.

Той си помисли за Вселената, толкова странна, често причудлива, и толкова изпълнена с опасности и трагедии.

Но също и с изненади.

„Изненади… онези благословени неща, които показват, че всичко това е действително — той разпери ръце, за да обхване всичко това, — че дори най-надареният с въображение от нас не би могъл да го измисли със собствения си ум.“

Ютакалтинг не пусна глифа на свобода. Той се откъсна сам, сякаш по своя собствена воля, и се издигна, без да се влияе от утринните ветрове, за да се понесе натам, накъдето го отведе случайността.

 

 

По-късно се проведоха продължителни консултации с Великия екзаминатор, с Коулт и с Кордуейнър Апелб. Всички те искаха неговия съвет. И той се постара да не ги разочарова.

Към пладне Робърт Онийгъл го дръпна настрани и отново му предложи идеята за бягство. Младият човек искаше да се изтръгне от затвора им на Церемониалната могила и да тръгне заедно с Фибен срещу губруанците. Всички знаеха за сраженията в планините и Робърт искаше да помогне на Атаклена.

Ютакалтинг му съчувстваше.

— Но ти се подценяваш, синко — каза той на младежа.

Робърт премигна.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че губруанските военни вече отлично съзнават колко опасни сте вие с Фибен. И навярно поради известни дребни усилия от моя страна включват в списъка си и мен. Защо мислиш поддържат такива патрули, когато сигурно имат други неотложни нужди?

Той посочи машината, която обикаляше точно извън периметъра на институтската територия. Нямаше съмнение, че дори охладителните шахти, водещи към енергостанциите, се наблюдават от сложни смъртоносни роботи. Робърт беше предложил да използват безмоторни планери, но врагът сигурно вече знаеше и този вълконски трик. Беше получил скъпо струващи уроци.

— По този начин ние помагаме на Атаклена — каза Ютакалтинг. — Като се подиграваме на врага, като се смеем, сякаш си мислим за нещо специално, което те не притежават. Като плашим същества, които си заслужават това, загдето нямат чувство за хумор.

Робърт не даде никакъв външен знак, за да покаже, че разбира. Но Ютакалтинг се зарадва, когато разпозна глифа, оформен от младия човек: прост вариант на киниулун. И се засмя. Очевидно Робърт го беше научил — и заслужил — от Атаклена.

— Да, странни ми осиновени синко. Ние трябва да държим губруанците в болезнена увереност, че момчетата ще направят онова, което правят момчетата.

По-късно обаче, по залез слънце, Ютакалтинг внезапно се изправи в тъмната си палатка и излезе навън. Втренчи се на изток и пипалцата му се развяха в търсене.

Знаеше, че някъде там дъщеря му яростно мисли. Беше научила нещо, навярно някакви новини. И сега се съсредоточаваше, сякаш животът й зависеше от това.

После краткият, обречен да свърши миг на връзка изтече. Ютакалтинг обаче не се прибра, а отиде до палатката на Робърт.

— Струва ми се, че наистина има начин да се измъкнем от тази могила — каза тимбримът на младежа. — Поне за кратко.

— Продължавайте — рече Робърт.

Ютакалтинг се усмихна.

— Не съм ли ти казвал вече — или съм казал на майка ти, — че всичко започва и свършва в Библиотеката?