Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Uplift War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
jorio (2009)
Разпознаване и корекция
marvel (2011)

Издание:

Дейвид Брин. Войната на Ъплифта

Избрана световна фантастика, №31

Художник: Петър Христов — „Megachrom“

Американска. Първо издание

Формат: 84/108/32. Страници: 512

ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

7.
Атаклена

Робърт вървеше на няколко метра пред нея и разчистваше тясната пътека с мачетето си. Ярката светлина на слънцето Гимелай меко се процеждаше през покрова на гората, пролетният въздух беше топъл.

Атаклена се радваше на спокойния ход. Беше преразпределила тежестта си и ходенето бе само по себе си нещо като приключение. Как ли човешките жени успяваха да ходят с толкова разширените си бедра? Това е то да имаш едроглави бебета, вместо да раждаш рано и после разумно да носиш детето в следродилна торбичка.

Експериментът — фина промяна на фигурата й, за да прилича повече на човек — беше един от най-очарователните аспекти на посещението й на тази земна колония. Тя определено не би могла да се движи толкова незабележимо сред местните на някоя от планетите на влечугообразните сороси или на пръстеновидните обитатели на Джофур. А и в този процес беше разбрала много повече за физиологичния контрол, отколкото бе научила в училище.

И все пак това си имаше съществени недостатъци и тя обмисляше дали да не прекрати експеримента.

„О, Ифни. — Глиф на раздразнение затанцува по краищата на пипалцата й. — Да върна стария си вид в този момент навярно би изисквало по-голямо усилие, отколкото си струва.“

Дори и постоянно приспособяващата се тимбримска физиология си имаше граници. Прекалено многото опити за промяна в кратък период носеха риск от ензимно изтощение.

Кенираше конфликтите, които се оформяха в мислите на Робърт. Наистина ли го привличаше? Допреди година дори самата мисъл затова щеше да я отврати. Нервираха я даже тимбримските момчета, а Робърт беше вълкон!

Сега обаче, поради някаква причина, тя изпитваше по-скоро любопитство, отколкото отвращение.

Колко много пъти й се бе искало Ютакалтинг изобщо да не беше приемал това назначение! Защо бяха дошли на тази планета?

От друга страна, колкото и да го обичаше, Атаклена винаги беше смятала баща си за неразгадаем. Разсъжденията му често бяха прекалено сложни. Постъпките му бяха прекалено непредвидими. Като например това, че беше приел този пост, когато би могъл да получи по-престижен, стига да бе поискал.

И това, че я беше пратил в тази планина с Робърт… Момичето отлично разбираше, че причината не е само нейната „безопасност“. Да не би наистина да си мислеше, че трябва да събира смешните слухове за екзотични планински същества?

Изведнъж се сети за друг вероятен мотив.

Възможно ли беше баща й наистина да си въобразява, че тя е в състояние да влезе в двуличностна връзка… с човек? Ноздрите й се разшириха.

На родния си свят беше участвала в няколко обичайни временни връзки с момчета и то предимно като училищни задачи. Преди смъртта на майка й това беше ставало причина за доста семейни спорове. Матиклуана почти се бе отчаяла от странно сдържаната си и саможива дъщеря. Но поне баща й не й дотягаше с настоявания да прави повече от това, за което беше готова.

„Досега, може би?“

Робърт определено беше очарователен и мил. С високите си скули и приятно раздалечени очи той беше почти толкова красив, колкото би могло да се надява да е едно човешко същество. И все пак самият факт, че е в състояние да мисли такива неща, шокира Атаклена.

Пипалцата й потрепнаха. Тя поклати глава и изтри появяващия се глиф още преди да разбере какъв ще е. Това беше въпрос, по който не изпитваше желание да мисли в момента, дори по-малко, отколкото за възможната война.

Гората ставаше все по-влажна и по-гъста, колкото повече се изкачваха. Малките гартски същества, боязливи и редки по-долу, сега шумоляха съвсем наблизо в буйната растителност и от време на време дори ги предизвикваха с дръзки писукания.

Скоро стигнаха до върха на хълма, където стърчаха остри камъни, голи и сиви, като костните израстъци по гърба на някое от онези древни влечуги, които й беше показал Ютакалтинг в един учебник по земна история. Свалиха раниците, за да си починат, и Робърт каза, че никой не е успял да обясни тези образувания. Срещали се по много хълмове под планината Мулун.

— Дори в земния филиал на Библиотеката не се споменава нищо — каза той, като прокара ръка по един от острите монолити. — Отправихме искане до областния филиал на Танит. Може би след около век компютрите на Библиотечния институт ще изровят доклад от някоя отдавна изчезнала раса, някога обитавала тази планета, и ще научим отговора.

— И все пак се надяваш да не стане така — предположи тя.

Робърт сви рамене.

— Струва ми се, че предпочитам да си остане тайна. Може би ние ще сме първите, които ще я разгадаем. — Той замислено погледна към камъните.

Мнозина тимбрими изпитваха същите чувства и предпочитаха добрата загадка пред документираните факти. Не и Атаклена обаче. Това отношение — това негодувание срещу Великата библиотека — според нея беше абсурдно.

Без Библиотеката и другите галактически институти културата на дишащите кислород същества, господстваща в Петте галактики, отдавна щеше да е изпаднала в пълен хаос — който навярно щеше да завърши с дивашка обща война.

Наистина, повечето пътуващи сред звездите кланове разчитаха в прекалено висока степен на Библиотеката. А институтите само посредничеха в дрязгите между най-дребнавите и свадливи основни раси патрони. Сегашната криза беше само последната от поредицата, започнала дълго преди да се появи която и да е било от съществуващите днес раси.

И все пак тази планета беше пример за това, което би могло да се случи при нарушаването на Традицията. Атаклена се заслуша в шумовете на гората, после засенчи очи с длан и видя рояк малки космати същества, които скачаха от клон на клон.

— От пръв поглед човек дори може да не разбере, че на планетата е имало холокост — тихо рече тя.

Робърт беше оставил раниците им в сянката на един от камъните и режеше соен салам и хляб.

— Изминали са петдесет хиляди години, откакто буруралите са направили Гарт на каша, Атаклена. Това е достатъчно време, за да могат много от оцелелите животински видове да се размножат и да запълнят някои от изпразнените ниши. Предполагам, че днес човек сигурно трябва да е зоолог, за да забележи редките видове.

Атаклена беше разперила короната си и кенираше слабите емоционални следи в заобикалящата ги гора.

— Да, Робърт — каза тя. — Чувствам го. Този връх е жив, но е самотен. Тук липсва сложният живот, типичен за дивата гора. А и няма абсолютно никакви следи от Потенциал.

Робърт кимна, но тя усещаше, че не му е интересно. Холокостът на буруралите беше станал преди много време от гледна точка на един земянит.

Буруралите тогава също били млада раса, току-що освободени по договора си от нахалите, ъплифтиралата ги раса патрон. За буруралите това било особено време, защото едва когато видът клиент най-после бъде освободен от задълженията си, той може да установи свои собствени неконтролирани колонии. Когато настъпило тяхното време, Галактическият институт по миграциите току-що бил обявил оставената на угар планета Гарт за отново готова за частично заселване. Както винаги, Институтът очаквал местните форми на живот — особено онези, които някой ден биха могли да развият Потенциал за ъплифт — да бъдат съхранени на всяка цена от новите наематели.

Нахалите се хвалели, че са открили буруралите като свадлив клан от предразумни месоядни животни и ги ъплифтирали, превръщайки ги в съвършени галактически граждани, отговорни и благонадеждни, достойни за такова доверие.

Оказало се, че допускали ужасна грешка.

— Е, какво очакваш, когато цяла една раса полудява и започва да унищожава наред всичко, което й се изпречи? — попита Робърт. — Нещо се е случило, буруралите изведнъж са се превърнали в берсерки и унищожили планетата, за която се е предполагало, че трябва да се грижат. Не е за чудене, че не долавяш Потенциал в гартската гора, Клени. Единствено онези мънички същества, които са успели да се заровят и да се скрият, са избегнали безумието на буруралите. Всички по-големи животни са се стопили като ланшните снегове.

Атаклена премигна. Точно когато си мислеше, че е усвоила англическия, Робърт отново използва странната човешка склонност към метафори. За разлика от сравненията, които съпоставяха два обекта, метафорите като че ли заявяваха, противно на всякаква логика, че две различни неща са едно и също! Никой галактически език не допускаше подобна глупост.

— Чувала съм само кратки описания на тази епоха. А какво е станало със самите убийци — буруралите?

Робърт сви рамене.

— А, чиновниците от Институтите по ъплифтиране и миграции накрая минали на проверка, около век след началото на холокоста. Били ужасени, разбира се. Буруралите се били изменили дотолкова, че почти не можели да ги познаят, бродели по планетата и избивали всичко, което можели да хванат. Изоставили ужасните технологични оръжия, с които били започнали, и почти се върнали към лова със зъби и нокти. Предполагам, че точно затова са оцелели някои малки животни. Екологичните бедствия не се срещат толкова рядко, колкото би им се искало на Институтите, но конкретно това на Гарт предизвикало страхотен скандал. Цялата галактика била отвратена. Много от по-големите кланове пратили бойни флоти, обединени под общо командване, и скоро буруралите вече не съществували.

Атаклена кимна.

— Предполагам, че и патроните им, нахалите, също са били наказани.

— Точно така. Статусът им бил отнет и сега са нечии клиенти. Такава е цената на нехайството. Учили сме историята в училище. Няколко пъти.

Робърт й предложи салам, но Атаклена поклати глава. Апетитът й беше изчезнал.

— И така вие, човеците, сте наследили още един култивиран свят.

— Да. Тъй като сме патрон на две раси клиенти, трябвало да ни бъдат отпускани колонии, но Институтите ни давали главно резултатите от унищоженията на други народи. Трябваше да работим усилено, за да помогнем за възстановяването на екосистемата на тази планета, но всъщност Гарт е наистина прекрасен в сравнение с някои от другите ни колонии. Трябва да видиш Дийми и Хорст в звездния куп Ханаан.

— Чувала съм за тях — сви рамене Атаклена. — Не мисля, че ми се иска да ги видя…

Тя замълча по средата на изречението и пипалцата й настръхнаха. Атаклена бързо се изправи и се насочи към мястото, където острите камъни бяха надвиснали над мъгливите върхари на облачната гора.

— Какво има? — попита Робърт.

— Усещам нещо — тихо отвърна тя.

— Какво, Клени?

— Не зная. Нещо не много далеч оттук, в югоизточна посока. Усетих го като хора — най-вече като мъже и неошимпанзета, — но имаше и нещо друго.

Робърт се намръщи.

— Може да е някоя от станциите за екологично управление. Освен това из целия този район има частни имения, предимно по високите места.

Тя рязко се обърна.

— Робърт, почувствах Потенциал! За съвсем кратък миг докоснах емоциите на предразумно същество!

Чувствата на Робърт изведнъж станаха неясни и объркани, но лицето му остана безстрастно.

— Какво имаш предвид?

— Преди да тръгнем с теб за планината, баща ми ми разказа нещо. Тогава не му обърнах внимание. Струваше ми се невъзможно, като онези вълшебни приказки, които пишат човецит…

— Вашият народ ги купува от нас — прекъсна я Робърт. — Романи, стари филми, стихове…

Атаклена не му обърна внимание.

— Ютакалтинг спомена, че е чувал разкази за някакво същество на тази планета, за местно създание с висок Потенциал… едно от онези, които се предполага, че наистина са оцелели от холокоста на буруралите. — Короната на Атаклена се разпени в глиф, нехарактерен за нея… „сюлфф-та“, радост от решаване на загадка. — Чудя се… възможно ли е легендите да са истина?

Дали в настроението на Робърт не потрепна нотка на облекчение? Атаклена почувства как грубата му, но ефективна емоционална защита става непроницаема.

— Хм. Ами, има една легенда — отвърна той. — Обикновен вълконски разказ. Едва ли може да представлява интерес за учените галактяни. Но пък току-виж наистина си усетила вълните на съпреживяване на някой гартлянин.

Раздалечените, изпъстрени със златисти точици очи на Атаклена премигнаха.

— Точно това име използва и баща ми!

— О! Значи Ютакалтинг е слушал приказките на старите ловци на шейшен… Представяш ли си да открием гартляни? След толкова години… Както и да е, твърди се, че едно голямо животно е успяло да избяга от буруралите. Било хитро, жестоко и с ужасно огромен Потенциал. Планинските човеци и шими разказват за изчезнали капани за проби, за откраднати дрехи от просторите и за странни знаци, надраскани по недостъпни скали… Е, възможно е всичко това да е измишльотина — усмихна се Робърт. — Но пък ти си тимбримка. Току-виж си намерила гартлянин с мрежата си на съпреживяване.

— Така ли? — попита Атаклена. — Това ли е действителната причина да се намирам в тази пустош?

— Естествено — подразни я Робърт. — Иначе за какво си ми?

Атаклена изсъска през зъби, но вътрешно не можеше да не почувства удоволствие. Тази човешка язвителност, която трябваше да се разбира в обратен смисъл, беше характерна и за собствения й народ. И когато Робърт се засмя на глас, тя откри, че се смее заедно с него. За миг цялата тревога за войната и опасността изчезва. И за двама им това облекчение беше добре дошло.

— Ако съществува такова същество, ние с теб трябва да го открием — каза тя.

— Да, Клени. Ще го открием заедно.