Мария Барет
Любовно проклятие (33)

Глава тридесет и трета

Беше октомври. Инди вдигна яката на палтото си и забързано излезе през стъклената врата на болницата. Бе уморена и гладна, краката я боляха, а на всичко отгоре беше и адски студено. Потръпна, купи си Ивнинг Стандарт от будката на ъгъла и бързо закрачи към метрото. Дежурството й започваше в четири сутринта и сега, в осемнадесет и петнадесет, тя изглеждаше мрачна като буреносен облак.

Наложи се да изчака на опашка за билет, токът на обувката й се закачи на стъпалото на ескалатора, а когато бръкна в портмонето си, от него изпаднаха цял куп стари рецепти. Докато се качваше във влака, тълпата я блъскаше отвсякъде, но щом се добра до вагона, тя успя да си извоюва няколко сантиметра, за да разгърне вестника. Въздъхна мрачно.

Откакто се бе върнала от Индия, се чувстваше много нещастна. Доктор Бенет, която беше на път да продаде полагащата й се част от съкровището на махараджата, определена й от индийските официални власти, и имаше намерение да изхарчи големи суми за благотворителни цели, би трябвало да се чувства страшно доволна от себе си. Не, тя се чувстваше нещастна, неудовлетворена и самотна. Самотна! Ха! Никога през живота си не се беше чувствала самотна. Е, поне до момента, когато беше заминала за Индия.

Инди си помогна с лакти да разгърне вестника и се зачете в първата страница. С периферното си зрение забеляза някакъв млад човек, който се опитваше да прочете заглавията. Въздъхна раздразнено и обърна следващата.

— Хмм, извинете!

Тя въздъхна и вдигна вестника по-високо.

— Моля?

— Търся…

Господи! Някои хора бяха толкова досадни.

— Когото и да търсите, сигурна съм… — започна Инди и свали вестника. Внезапно млъкна и го изпусна на пода. Страниците се разпиляха. — Оливър!

Той се усмихна:

— Търся Инду Бенет. Искам да й кажа, че я обичам.

Във вагона мигновено настъпи тишина. Инди се вглеждаше в лицето му, докато то започна да се замъглява. Мълчаливо той й подаде кърпичка.

— Знаете ли къде бих могъл да я намеря?

Тя издуха носа си и прошепна:

— Да, тук — изтри очите си. — И аз те обичам.

Оливър се намръщи:

— Извинете, не ви чух.

Инди се изкашля.

— И аз те обичам — каза тя сред понеслия се между хората шепот. Той поклати глава и сложи пръст зад ухото си. — Аз също те обичам! — неочаквано изкрещя тя.

— Много добре — усмихна се той. — Значи това е уредено.

И когато се наведе да я целуне, целият вагон избухна в аплодисменти.