Мария Барет
Любовно проклятие (2)

Глава втора

Неделя, 10 май 1857 г.

Полковник Милс пое камшика, който му подаде конярят, и нетърпеливо почука с него по крака си. Бе все още тъмно и на хоризонта се прокрадваше слабото сияние на новия ден. Но горещината вече бе започнала. Полковникът беше в лошо настроение. Биха могли да тръгнат доста по-рано, ако бяха успели да намерят прислужниците.

— Готов ли сте? — извика той към капитан Бойд.

Капитанът кимна. Той възседна коня, пренебрегвайки младото конярче. Огромният тъмен жребец беше нервен в нетърпението си да препусне и малкото момче се присви до стената на конюшнята, докато конят се въртеше раздразнено наоколо.

— Добре! Ще се насочим към Лохагар Форт и след това ще прекосим голото поле към Меерут. Бихме могли да спрем за няколко часа край Сариска Пас и да починем в сянката на някоя пещера.

— Чудесно! — капитан Бойд сръга коня с пети и пое. Погледна през рамо към полковника, забави ход, за да го пропусне напред и след няколко минути те напуснаха границите на лагера и се отправиха към голата равнина.

По същото време, на осемдесет мили на север, Меерут, накъдето препускаха полковник Милс и капитан Бойд, бе обзет от хаос и унищожение. Слуховете на Нанда се бяха оказали верни — местните войници се бяха разбунтували.

Гъстият дим от горящите сгради се издигаше към тъмното небе над града и затъмняваше последните отблясъци на луната, а ужасяващите останки от яростните и опустошителни атаки над европейците можеха да се видят само като тъмни, страшни очертания на слабата светлина на зората. Бяха унищожили всичко, което се беше изпречило на пътя им, и докато командващите се бяха колебали — шокирани и объркани, кръвожадните тълпи от бунтовници бяха преминали моста на Абу Нулах и бяха поели по пътя към Делхи. Бяха се насочили на юг, за да влязат в столицата и да избият европейците, крещейки, изпълнени с гняв и омраза.

— Пррруу! Спокойно, момчето ми! Пррруу! — полковник Милс дръпна здраво юздата и впи крака в хълбока на коня, опитвайки се да запази равновесие. Задържа се върху седлото и някак си успя да усмири коня. Беше опитен ездач, но му бяха необходими няколко минути, за да възвърне контрола си върху животното. След това погледна през рамо. — Исусе Христе! Бойд? Добре ли си?

Конят на неговия спътник също се бе изправил на задните си крака, обзет от паника при внезапните ужасяващи викове, които като че ли идваха отникъде, но капитан Бойд, не толкова опитен в ездата, бе паднал и сега лежеше, стенейки, върху твърдата суха земя. Конят му беше избягал и докато полковник Милс се приближаваше към него, отново се разнесе същият смразяващ вой.

— Мили Боже! Какво, по дяволите… — полковник Милс се наведе и погледна назад. На хоризонта се виждаше облак прах и той разбра, че нямат много време. — Бойд? Можеш ли да се движиш? Трябва да се скрием. Можеш ли да станеш?

Бойд успя да кимне.

— Ето, облегни се на мен — полковникът прихвана с ръка капитана и го изправи на крака. Той изстена и коленете му се подгънаха, но Милс успя да го задържи. Все още стискайки юздата, той довлече Бойд до прикритието на някакви скали, където капитанът се отпусна рязко и се подпря на камъните с побеляло от болка лице.

— Рамото ми — изстена той. — Мисля, че съм си счупил рамото.

— Сигурно. Просто стой тук.

Полковник Милс завърза юздата на коня си, след това се върна, за да прибере фуражката на Бойд. Заличи с крак следите им и се притули под прикритието на скалите. Улови главата на коня и зачака. За пръв път през живота си изпитваше страх. Не за себе си или за Бойд — той не даваше пукнат грош за собствения си живот, но думите на Нанда отново зазвучаха в ушите му и пред него изплува образът на гневния млад човек по време на приема. Боеше се за Алиция. Заради нея сърцето му биеше в гърдите до пръсване, докато тътенът на галопиращи коне се приближаваше и вятърът донасяше виковете на изпадналите в истерия индийци.

След секунди всичко свърши.

Тълпата мъже, чиито разкъсани и напоени с кръв униформи му бяха разкрили всичко, се изгуби от поглед. Заблуден куршум се беше забил в ръба на скалата, зад която лежеше Бойд, а конят на полковника цвилеше от ужас през тези няколко страшни минути. Бяха минали покрай тях в галоп и полковникът и капитанът бяха останали незабелязани.

— Какво, за Бога?…

— Меерут! — отговори полковник Милс, като се изправи и изтри потта от очите си. — Те идваха от Меерут.

Без да губи повече време, изведе коня си към следите и се загледа в далечината.

— Трябва да се добера дотам и да разбера какво се е случило — каза той, готов да се качи на коня. След това изви поглед към Бойд. — Ще се оправиш ли?

Капитанът кимна.

— Ще изпратя някого за теб веднага щом пристигна — намираха се на около десет мили на юг от Меерут. Той възседна коня и хвана юздата.

— Мислиш ли, че биха могли да се върнат?

— Не, не мисля — в действителност нямаше никаква представа какво биха могли да направят. От собствен опит знаеше, че индийците са напълно непредсказуеми и не закъсняваха само с едно-единствено нещо — отмъщението. Тази мисъл го накара да изтръпне.

— Бавачке! — Алиция Милс се надигна и остави подноса със закуската на леглото до себе си. Повика отново прислужницата, но този път по-нетърпеливо поради опасението, че ще й се наложи да стане сама. — Бавачке, къде си? Моля те, ела тук! Бебето плаче!

След миг тя въздъхна раздразнено и неохотно спусна крака отстрани на леглото, за да стане. Точно в този момент бавачката се втурна в стаята.

— Къде беше? — скара й се Алиция. — Не чуваш ли, че детето плаче?

— Не, мемсахиб — гласът на бавачката трепереше. — Бях отвън.

Внезапно от нея се изтръгна глухо ридание и тя се спусна към люлката. Алиция скочи от леглото, изтича към нея и я хвана за рамото.

— Какво има? Какво се е случило? — по необяснима причина изведнъж я обзе паника. Тази сутрин всичко беше много странно — слугите ги нямаше, а къщата тънеше в мъртва тишина. Разтърси жената, която се бе навела да вдигне бебето. — Какво има? Кажи ми!

Бавачката освободи рамото си и притисна детето към гърдите си, за да го успокои. Изтри страните си с ръка, неспособна да спре уплашените си ридания.

— Трябва да се махаме, мемсахиб — заекна тя. — Трябва да тръгваме… Моля ви, побързайте…

Тя трепереше и безпокойството й накара детето да заплаче още по-силно. Алиция сграбчи отново рамото й и в страха дългите й пръсти болезнено се впиха в плътта.

— Какво се е случило? — извика тя. — Кажи ми!

— Мисис Милс! Мисис Милс! — бяха прекъснати от настойчиво тропане по вратата. — Мисис Милс! Там ли сте? Аз съм майор Рийс!

— Да! О, Боже мой! — Алиция се втурна и отвори вратата. — Какво има? Какво се е случило? Слуга, слуга!…

Паниката я беше зашеметила и тя едва дишаше.

— Слугата ви е избягал, мадам — прекъсна я майор Рийс. — Както и по-голямата част от прислугата ви. Тук има размирици… Трябва да тръгваме веднага!

Той беше въоръжен със сабя и пистолет. Алиция погледна към бавачката и се опита да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои.

— Бихте ли могли да се облечете бързо? Нямаме много време — от далечината се разнесе див животински крясък и Алиция започна да трепери.

— Да, да, мога… О, Боже!

Изтича обратно в стаята и започна да вади чекмеджетата на скрина си, да граби дрехи и да ги трупа на купчина върху пода. Прекалено бе уплашена, за да може да разсъждава. Внезапно ги стресна ужасяващият убийствен вой на тълпата и бавачката избухна в ридания. Това накара Алиция да дойде на себе си.

Като отвори най-горното чекмедже, тя грабна дрешките на бебето и ги подаде на бавачката. Смъкна от раменете си копринения шал и обви с него детето, за да го прикрие.

— Тръгвай! Вземи детето и се скрийте под верандата, долу, където държим виното! Върви! Върви! — настойчиво извика тя и заблъска бавачката към задната врата на спалнята си. Заплака, когато жената се вкопчи в ръцете й. Тя се освободи, неспособна да погледне детето си. Извърна се, когато майор Рийс тичешком влезе в стаята, и каза: — Сега да тръгваме!

— Мисис Милс, побързайте! Моля ви! — беше пребледнял и облян в пот, а пистолетът беше в ръката му. — Нямаме време! Моля ви, елате с мен.

Алиция изтри лице в ръкава на копринената си нощница, неспособна да спре риданията си, и както бе боса, хукна след майора навън към верандата.

— О, Боже мой!… Не! — погледна отчаяно към обхванатия от пламъци лагер и към гъстия черен дим, който се издигаше към ясното синьо небе.

— Насам! Мисис Милс, насам! — майорът поставяше стълба до стената. — Трябва да се изкачим на покрива… Ние…

Той се обърна точно когато първият от тълпата се показа, крещейки, просмукан от кръв, а стоманеното острие проблясваше заплашително на светлината. Вдигна пистолета, прицели се и стреля. Мъжът падна на земята.

— Хайде! — извика той към Алиция, която стоеше парализирана от ужас. — За Бога, хайде! Хайде!

Не можеше да се изкачи по стълбата без нея.

Ала вече бе много късно. Докато се препъваше към стълбата, краката й се подкосиха. Безпомощна, тя се отпусна на колене, ридаейки, в момента, в който група бунтовници се втурна към къщата, съсичайки ожесточено двамата офицери, пазещи входа. За секунди телата им бяха обезобразени.

Майор Рийс изобщо не успя да стреля втори път.

Много по-късно, когато кървавият хаос, причинен от метежниците, завърши, от него и от Алиция Милс бе останало много малко, по което биха могли да бъдат разпознати.