Мария Барет
Любовно проклятие (13)

Глава тринадесета

Шива Раи стоеше прав зад дългото бюро от тиково дърво в библиотеката си и очакваше телефонистът да го свърже с Бомбай. Стоеше неподвижно, загледан към изобилието от зеленина, към пурпурните цветове на джакарандата и огненочервените и оранжеви дървета, които блестяха на слънцето в ранната утрин. Чакаше. Сега вече беше близо, много по-близо, отколкото се бе осмелявал да мечтае, и горчивият, парещ вкус на отмъщението тежеше на езика му. Много време беше изминало, много неща се бяха случили. Това му бе коствало прекалено много — цял един живот. Въздъхна тежко. Ако нещата се бяха развили по друг начин, ако синът му беше жив, ако не бе покосен в разцвета на младостта си в борбата за независимост, ако… Шива извърна поглед от градината. Стига толкова „ако“. Стига толкова чакане. Боговете му се бяха усмихнали и най-после му бяха предоставили възможност. Това беше шансът на живота му.

Телефонът иззвъня и Шива вдигна слушалката. Известно време слушаше мълчаливо, след това каза:

— Добре, ще се приготвя да ги посрещна.

Усмихна се с възможно най-бързата и студена усмивка и постави обратно слушалката. След това позвъни на секретаря си:

— Шекхаи, сега можеш да кажеш на внука ми да дойде. Остана прав зад бюрото, стиснал с една ръка ръба му, а другата пъхна между третото и четвъртото седефени копчета на куртата си. Беше висок и тежък мъж, лъскавата му черна коса бе пригладена назад с масло, което приготвяха специално за него в Бомбай и имаше аромат на жасмин и санталово дърво. На кутрето на лявата си ръка носеше златен пръстен с формата на глава на дракон, украсен с рубини и диаманти. Беше красиво украшение, инкрустирано с най-добрите камъни от Агра, и символизираше човешката сила.

Рамеш Раи седеше тихо пред библиотеката на дядо си. Коридорът беше тъмен, студеният сив мраморен под бе излъскан като стъкло, а стените, облицовани с бяла коприна, бяха мрачни и студени като пода. Седеше и разглеждаше колекцията от картини, които познаваше още от детството си. Представляваха малки, изящно изработени върху коприна изображения, които разказваха историята на мъжете от рода, живота и героичната смърт на собствения му баща, историята на неговото наследство. Проследяваше в картините историята на фамилията си — едно семейство, веднъж унищожено, за да възкреси отново името и богатството си. Един смел и свободолюбив род, за който нямаше нищо по-възвишено от честта. И отново се почувства като малкото момче, което очаква да бъде повикано от Шива, за да прекара малко време с дядо си. Стресна се, когато Шекхаи се приближи, изправи се, закопча копчетата на сакото си и стегна вратовръзката. През целия си живот бе изпитвал страхопочитание към дядо си и сега, вече двадесет и пет годишен, нищо не се беше променило.

— Заповядайте, Рамеш. Шиваджи ви очаква — Шекхаи се поклони и направи знак на Рами да влезе. Младият човек също се поклони и тръгна към библиотеката на дядо си.

— Добър ден, Рамеш — Шива пристъпи напред, но нито свали ръката си от куртата, нито направи някакъв опит да прегърне внука си.

Рами притисна длани и склони глава.

— Дядо.

Прекоси стаята и се наведе да докосне крака на Шива с традиционния жест на уважение. След това се изправи и се усмихна:

— Липсваше ми, дядо. И Индия ми липсваше.

Шива кимна, потупа внука си по гърба и сложи ръка на рамото му.

— Да седнем.

Отидоха до нисък, тапициран с коприна диван.

— Изглеждаш добре, Рамеш, и аз се радвам, че се върна у дома — най-после Шива се усмихна. След това посочи с пръст сакото на Рами и младежът се усмихна гордо. — Много хубав костюм имаш, но… той не е индийски. Трябва да ти набавим индийски дрехи, Рамеш. Ще позвъня на шивача.

Рами кимна, но вече изпитваше разочарование, че разговорът беше започнал по този начин. Винаги бе очаквал обич и признание, но никога не ги беше получавал. Поне не от Шива.

— И така, ти се справи добре, Рамеш. Майка ти и сестрите ти са много горди с теб — Шива седна, кръстоса глезените си и присви крака към тялото си. — Хареса ли ти Лондон? Много оживен град, нали?

— Да. Така е — Рами се поколеба. След като толкова дълго бе говорил само на английски, той откри, че има проблеми със своя хинди. Пламна от неудобство, когато Шива се намръщи и каза хладно:

— Да не би да си забравил родния си език, Рамеш?

— Не! Не, дядо, разбира се, че не съм го забравил. Аз просто… — млъкна, когато Шива насочи вниманието си към някакви документи, оставени върху страничната масичка. Шива никога не изслушваше извиненията. Рами стисна ръце в скута си, изчаквайки дядо му да свърши. Съвсем естествено беше да му е необходима малко практика с индуския език, помисли си той, след като цели шест години бе живял в Англия, като се изключат кратките ваканции през лятото, които бе прекарвал у дома. Първо Оксфорд, след това Ланкастър Гейт, после работа в „Уитфийлд, Стейси и Ченс“. Идеята да натрупа практически опит беше на Шива. Рами се обърна и се загледа към градината през прозореца. Никога не бе успял да разбере дядо си, никога не бе изпитвал друго, освен безпомощност и угризение, че с нищо не бе успявал да му угоди, но се беше надявал, че дългото му отсъствие ще промени нещата по някакъв начин. Изглежда, беше сгрешил.

Шива най-после остави документите и се обърна към младежа:

— Рамеш, тази сутрин те повиках да поговорим, защото има нещо, което искам да направиш. Твоят отличен английски ще ни бъде от голяма полза — в сарказма му нямаше и следа от чувство за хумор и Рами се извърна в рамките на приличието, за да прикрие раздразнението си.

След миг отново се обърна към дядо си.

— В двореца на махараджата днес следобед пристигат гости. Една английска двойка — майор и мисис Милс. Преди време махараджата реши, че ще му бъдат необходими няколко професионални съвета относно сигурността му по време на сватбата. Той се е свързал с дука на Камбърланд, който е изпратил своя личен секретар — майор Милс.

— Точно така. Миналия ден Вики ми спомена нещо подобно. Той…

Шива повдигна вежди и Рами млъкна. Бе прието към членовете на кралското семейство винаги да се обръщат с титлите им, а не на малки имена. Шива категорично не одобряваше каквато и да било проява на фамилиарност.

— Махараджата каза, че майор Милс ще доведе младата си съпруга, нали така?

— Да, точно така — Шива се усмихна. — И точно тук ми трябва твоята помощ, Рамеш.

— Моля? — Рами наблюдаваше студеното безизразно лице на Шива. Нямаше ни най-малка представа какво си бе наумил дядо му.

— Искам да предложиш гостоприемството и приятелството си на мисис Милс и през тези няколко седмици да се грижиш за нея. Тя ще се чувства странно в една непозната страна, и вероятно ще се измъчва от носталгия. Ти би могъл да й покажеш града, да я забавляваш и в известен смисъл да разсееш скуката й. Имаш ли нещо против?

Рами не отговори. Сведе поглед, но лицето му остана обърнато към дядо му в знак на уважение. Разбира се, че беше против. Бе очаквал да получи истинска работа, да бъде привлечен в семейния бизнес, а не да става бавачка на някаква си англичанка. Усещаше нетърпението на Шива и гневът му го накара да се въздържи от коментар, но бе изпълнен с разочарование. Дълго време бе бил независим и сега му беше трудно изведнъж да започне да се подчинява на желанията на дядо си.

— Това не би ли могло да бъде свършено от някоя от сестрите ми, дядо?

Шива протегна крака, изправи се и отиде до прозореца, за да прикрие недоволството си.

— Съжалявам. Това за теб наистина ли е проблем, Рамеш? Работата не е подходяща за никоя от сестрите ти и точно затова помолих теб.

— Да, зная, но си мислех… — Рами млъкна. Бе започнал да противоречи на Шива и внезапно се почувства неловко. Може и да беше живял в Англия, да бе получил степен по английско право, но той бе син на Индия и това беше въпрос на уважение. — Ще посетя гостите утре — тихо каза той.

Шива се обърна и за миг се усмихна на внука си:

— Много добре. Значи е уредено — Върна се до дивана. — Мисля, че засега това е всичко, Рамеш.

Рами разбра, че дядо му го отпраща и се изправи.

— Ще се върнеш ли за вечеря, дядо?

Шива се приближи до бюрото и отвори бележника си на съответната дата.

— Не, Рамеш, тази вечер не. Имам ангажимент. Но утре сигурно — вдигна поглед. — Ще си бъда вкъщи за вечеря утре, а ти трябва да поканиш семейство Милс като наши гости за по едно питие.

— Добре.

Той никога нямаше време за семейството си. Винаги имаше срещи, ангажименти с различни гости. Рами притисна дланите си една в друга, преди да се обърне към вратата.

— Довиждане, дядо — поклони се той и отвори вратата.

— Рамеш?

Рами погледна назад.

— Баща ти би се гордял с теб — каза Шива.

— Благодаря — поклони се още веднъж и мълчаливо напусна стаята.

„Баща ми може би щеше да се гордее с мен, помисли си Рами, но ти — никога.“ И като свали вратовръзката и сакото си, той тръгна да търси майка си, за да се разтуши с безобидното бърборене на сестрите си.

 

 

Филип стискаше лакътя на Джейн, докато агресивно си пробиваше път през тълпата. Беше му горещо и се чувстваше объркан и ядосан. Пръстите му силно се впиваха в разголената кожа, а тя стискаше ръчната си чанта плътно към гърдите си, както я бе посъветвал Филип, и се оглеждаше на всички страни, хипнотизирана от шума, оживлението и колорита на Индия. Не гледаше къде върви.

— Внимавай къде стъпваш, Джени! — Филип се препъна и изруга малката група мъже, които бяха клекнали на земята. — Проклето място! Господи! Гадна паплач! Каква отвратителна лудница! Къде, по дяволите, е човекът от двореца? Махараджата…

— Майор Милс! Майор Милс!

— Чу ли това, Джейн? Откъде?…

— Моля! Майор Милс, насам!

Беше последната част от пътуването им и те трябваше от друг перон да хванат влака за Байджур. Филип огледа гарата, която беше претъпкана с хора, колела, живи кокошки в кошници, чували с жито и кашони със зеленчуци, и за своя изненада забеляза възрастен индиец, облечен в кремав ленен костюм, който бе застанал на три стъпки над тях върху купчина кутии, натрупани една върху друга, които заплашваха всеки миг да паднат. Той припряно махаше с ръка и викаше:

— Насам! Насам!

Филип затвори очи, очаквайки олюляващата се купчина всеки момент да се срути, но нищо подобно не се случи.

— Оттук, Джени! — каза той с облекчение и изтри лицето си с кърпа. — Има време, ще свикнеш.

Хвана отново ръката й и я поведе през тълпата, а тя кимаше на индийците, които се смееха насреща й.

— Ето това е Индия — завърши ядно той, въпреки че тя не можеше да разбере на какво толкова се ядосва. — Никога нищо не е наред.

— Боже мой, майор Милс сахиб! Слава на Боговете! И мисис Милс. Какво облекчение! Търся ви вече цял час и бях започнал да се притеснявам, че съм ви изгубил! — дребният индиец изговори всичко това още преди да стигне до тях. След това свали измачканата си, стара панамена шапка. — За мен е голямо удоволствие, мисис Милс и майор Милс. Доктор Боди Ядав на вашите услуги! — и той притисна длани една в друга и се поклони.

Джейн се усмихна с широката си спонтанна усмивка и протегна ръка:

— Радвам се да се запознаем, доктор Ядав.

— О, мадам, удоволствието е мое.

Филип ги наблюдаваше, без да подаде ръка, защото никога не се ръкуваше с диваците, когато можеше да го избегне.

— Водя ви носач, майор сахиб. Ей го там. Моля, оттук. Къде е багажът ви? При началника на гарата ли го оставихте?

— Не, при един носач на перона. Опитвах се да открия някого от вас, преди да го пренесем. Можете да се върнете за него по-късно, когато се качим във влака.

Джейн се стъписа. Забеляза как доктор Ядав изду ноздри, въпреки че лицето му остана непроменено. Никога преди не беше виждала Филип да се държи така. „Може да е от горещината, помисли си тя и отмести ръката му от своята. Навярно пътуването го беше изтощило.“

Последваха индиеца през гарата и се изкачиха към един железен мост, който скърцаше и се люлееше под краката им. Джейн забеляза, че неколцина индийци също минаха по него, но повечето бяха предпочели да стигнат до влака по по-прекия път, прекосявайки линиите. Извървяха разстоянието от локомотива до последния вагон, където вече се бе струпала тълпа хора, очакващи да зърнат някоя важна личност.

— Ще наемем целия вагон — каза доктор Ядав, докато им отваряше вратите. — Така никой няма да ви притеснява.

Филип кимна и направи път на Джейн, но тя се бавеше.

— Ти върви, Филип — каза тя, след като огледа примитивния първокласен вагон. — Аз ще дойда след няколко минути.

Филип повдигна вежди и лицето му се изкриви от раздразнение, но Джейн не му обърна внимание. Искаше още веднъж да разгледа влака, претъпкан вече с пътници, които сякаш бяха понесли цялото си имущество, да се наслади още малко на чудесния хаос на гарата, на шума, колорита и миризмата. Забеляза доктор Ядав от дясната си страна и се обърна към него:

— Изглежда така, сякаш цяла Индия тръгва на път точно от тази гара.

Той се усмихна.

— Където и да отидете в тази страна, ще ви се струва все същото. Винаги ще носите цяла Индия в себе си — той се засмя кратко и Джейн изпита симпатия към него. — Повечето европейци мразят това. А на вас как ви се струва, мисис Милс?

Джейн се извърна от шума, от скупчените във вагоните хора, които стискаха кошници с крякащи птици, и от притичващите с викове деца.

— Мисля, че е чудесно — отговори. — Но, за Бога, не ме питайте защо.

Двамата се усмихнаха.

— Ще се качваме ли? — посочи той към вагона с ръка.

— Ами багажът?

— Вече се погрижих за него.

— Но… — не го бе забелязала дори за момент да погледне настрани. Как тогава бе успял да уреди всичко с багажа им? Обърна се учудено към него, но той само се усмихна и накриви шапката си.

— След вас, мисис Милс.

Джейн изкачи трите стъпала и влезе в купето, където Филип вече се бе настанил и четеше брой на Таймс отпреди три дни.

— А, Джейн! — той я погледна над вестника. — Всичко наред ли е?

— Да, Филип — тя седна, остави чантата си на пода и погледна назад към доктор Ядав. — В колко часа ще тръгне влакът?

Докторът посегна към горния джоб на сакото си, издърпа златния ланец и извади голям кръгъл часовник.

— Преди десет минути — отговори й съвсем сериозно.

Джейн се разсмя. Облегна глава на прозореца, за да погледне още веднъж навън.

— Не може ли да се отвори?

— Може. Моля, позволете на мен, мисис Милс.

— О, благодаря!

Джейн отстъпи назад и доктор Ядав свали стъклото, веднага, след което в купето нахлу горещ въздух, ведно с шума и миризмата на гарата, Филип измърмори нещо и свали вестника.

— Джейн, наистина вече…

— Извинявай, Филип — Джейн стана, за да затвори прозореца отново. — О, Боже, заяде…

— Съвсем типично! Доктор Ядав! Бъдете така любезен да помогнете на съпругата ми.

Джейн се изчерви, ала доктор Ядав не обърна внимание на тона на Филип и повторно се приближи.

— Моля, отдръпнете се, мисис Милс — хвана дръжката на прозореца с две ръце и я дръпна. — Боже, ама че упорито нещо! Боже мой…

Неочаквано влакът се раздвижи, той изгуби равновесие и политна назад към Джейн.

— Небеса! Мисис Милс! Добре ли сте?

Джейн прихвана през гърба неспиращия да излива извинения доктор и успя да изправи и двама им. След това се разсмя:

— Да, съвсем добре съм. Хей, влакът тръгна, нали?

— Да. Елате да погледнете.

Докторът се отмести, Джейн бързо се приближи и показа глава през прозореца. Погледна към останалата част на влака, претъпкан с хора, мнозина, от които висяха по вратите или бяха насядали върху покрива. Докато влакът напускаше гарата, всички махаха, усмихваха се и крещяха.

— Боже мой! Това е… — Джейн се дръпна замаяна от прозореца. — Филип! Ела да видиш това! Никога не съм виждала подобно нещо!

Но Филип наистина беше много уморен. Вдигна отново вестника и пренебрегна поведението на жена си. Джейн въздъхна, обърна се отново към поразителната гледка и започна да маха на хората отзад. В продължение на няколко километра тя стоеше наведена през прозореца, махайки весело с две ръце, и едва когато гарата се изгуби от погледа й, се прибра вътре. Лицето й бе усмихнато и прашно.

— Боже Господи, Джени! — Филип въздъхна мъченически, след това се опита да прикрие раздразнението си с усмивка. Подаде й кърпичка, която тя наплюнчи и започна да трие лицето си. Забеляза, че доктор Ядав полага големи усилия да скрие усмивката си.

— Доктор Ядав, тук има ли баня, която бих могла да използвам?

— Разбира се. Но моля ви, мисис Милс, наричайте ме Боди. Това е малкото ми име.

Джейн хвърли поглед към Филип и видя, че той отново се е заел с вестника си. За първи път, откакто го беше срещнала, изпитваше гняв към него, но реши да остави това за себе си.

— Благодаря, Боди! А вие трябва да ме наричате Джейн.

Забеляза как пръстите на Филип стиснаха по-здраво страниците на „Таймс“, с което той изразяваше своето неодобрение.

 

 

Беше великолепна утрин — гореща и изпълнена с аромата на бриза, който шумеше между листата на разцъфналите дървета. Слънцето танцуваше върху струите на фонтаните, разпръсквайки из въздуха хиляди малки пъстроцветни дъги. Вятърът бе напоен с уханието на жасмина, а розовите листенца се ронеха върху тревата. Беше щедър, изпълнен с парфюм и златни нишки индийски ден.

Джейн се събуди рано. Повдигна тънката мрежа против комари, измъкна се боса от леглото и отиде до санталовите капаци, които покриваха широките френски прозорци. Отвори ги и застана сред ярката слънчева светлина, загледана през мраморната тераса към обширните градини на двореца и пръските на ясно очертаните в далечината фонтани, които изхвърляха струйки вода към лазурното небе. Разтърка очи, нахлузи халата си и усмихната, излезе навън — никога не беше виждала нещо по-красиво.

— Добро утро, Джейн.

Тя се стресна и погледна надясно. Облечен в костюм за езда, Филип се беше изтегнал върху камъшитен диван и пиеше чай. Той се изправи, приближи се до нея и леко я целуна по бузата.

— Добре ли спа?

— Много добре, благодаря.

Филип бе решил да спят в отделни стаи. Джейн беше разочарована, но той успя да я убеди. Щял да работи до късно, обясняваше й, а при тази непоносима жега заспивал трудно, при това много хъркал, така че най-добре било да спят отделно. Но само да спят, разбира се. Най-накрая бе успял да я накара да се съгласи. Тя все още не хранеше никакви илюзии по отношение на него.

Джейн огледа дрехите му.

— На езда ли си ходил?

— Още не. Но след няколко минути ще ходим заедно с махараджата. Той иска да пояздя едно от двете му нови понита — погледна часовника си. — Искаш ли чай? Бих могъл да позвъня, преди да изляза.

— Не, първо ще се облека. Ти тръгвай — сложи ръка на рамото му и приглади поизмачканата му памучна риза. — Ще се върнеш ли за обяд?

— Надявам се. Към един.

— Чудесно. Ще се видим тогава.

Филип се приближи до малката камъшитена масичка и допи чая си. Изсипа в шепа няколко бучки захар и ги зави със салфетка.

— Не са за мен — обясни той.

Джейн се засмя:

— Надявам се — наблюдаваше го как приглажда косата си.

— Довиждане! — извика той, слизайки по стълбите. Ботушите му бяха така излъскани, че блестяха на светлината.

— Приятна сутрин! — Джейн отбеляза наум колко добре му стояха дългите бричове за езда, изпод които ясно се открояваха стегнатите мускули на бедрата му. Той изчезна от погледа й и тя се върна в стаята си. Беше чудесно да види отново онзи Филип, когото познаваше и за когото се бе омъжила.

 

 

Рамеш Раи пиеше кафе на терасата на двореца с махараджата и разговаряха за двете нови понита за поло, които току-що бяха пристигнали от Аржентина, когато в далечината забеляза силуета на майор Филип Милс, който прекоси градината и се заизкачва по стълбите. Стана и извика на Викрам, който бе тръгнал да се преоблича:

— Вики, майорът идва!

Махараджата бързо излезе, като пътьом закопча копчетата на спортната си риза и сложи шапката си.

— Благодаря ти, Рами. Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш с нас?

— Не, благодаря. Трябва да свърша нещо, което дядо ми възложи — Рами потисна въздишката на раздразнение — обичаше ездата.

— Филип! — младият махараджа се запъти към него веднага щом Филип се показа откъм стълбите. Стиснаха си ръце и Вики се обърна към Рами: — Филип, това е мой стар приятел. Рамеш Раи. Неговото семейство е свързано с моето от много години.

Филип само кимна, но щом Рами пристъпи към него, бе принуден да му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем — хладно каза той.

— На мен също, майор Милс.

Вики се усмихна с обичайната си широка усмивка.

— Филип, двамата с Рами учихме в един и същи колеж в Оксфорд.

Филип отново кимна. Не проявяваше никакъв интерес към Рамеш Раи.

— Така ли? — погледна над главата на Рами.

— Разбира се, Рами получи по-висока степен от мен, тъй като аз бях там само заради пиенето и момичетата! — Вики се разсмя и потупа Рами по гърба. — Хайде, Филип, тръгваме ли?

— Разбира се.

Рами отново протегна ръка, но тъй като махараджата вече се бе обърнал, Филип се направи, че не забелязва. Във високообразованите индийци имаше нещо, което го караше да се отнася към тях с пренебрежение.

— Ще се видим по-късно, нали, Рами?

— Да. Приятна езда!

Махараджата тръгна през терасата, последван от Филип, а Рами се загледа след тях, заслушан в острото скърцане на високите им ботуши по мраморната настилка. Понечи да сложи ръце в джобовете, но се сети, че е облечен в курта — дълга индийска туника, която се носеше върху широки панталони. Усмихна се и поклати глава. Щом си се родил индиец, ще си останеш такъв завинаги, независимо колко време си прекарал в Англия. И като се спусна по стълбите към градината, той тръгна да търси мисис Милс.

 

 

Разопаковането на багажа отне много по-малко време, отколкото Джейн бе очаквала. Непривикнала да разчита на чужда помощ, тя близо час вървеше след прислужницата, опитвайки се да свърши своя дял от работата, след което осъзна, че само й пречи. Чрез езика на жестовете нареди къде да бъдат поставени някои от нещата и остави момичето. Сложи си сламена шапка и слънчеви очила, пъхна разговорника в джоба на полата си и тръгна да се разхожда из градината. Нямаше представа как по друг начин би могла да убие времето си.

След около час Джейн свали сламената си шапка и се почеса. Главата й се бе сгорещила и бе започнала да я сърби. Като пусна шапката на земята, тя се върна към разговорника и улови в шепа една наклонена роза. На горната й устна изби пот.

— Листни въшки — обърна се тя към главния градинар и другите двама, които стояха до него. — Цялата е наядена от буболечки.

Джейн посочи към тъмните петна върху листенцата и малката, почти невидима листна въшка, след това се зае бързо да прелиства разговорника, за да намери точните думи.

— Това е много лошо! — главният градинар кимна и се усмихна. Джейн намери думата „муха“ и „лети“ и опита отново. Градинарят се засмя. — Трябва… трябва да ги… третирате… — бавно и внимателно започна тя, но трите лица се взираха в нея неразбиращо. Беше на път да се разплаче безпомощно, защото вече близо час се опитваше да обясни, потейки се на обедната горещина, и единственото й желание беше никога да не бе отваряла уста. Порови за последен път в речника и избърса влажното си лице с края на полата, разголвайки по този начин коленете си. Забеляза бързите погледи, които тримата си размениха, осъзна какво бе направила и пламна от смущение.

— О, Боже! — измърмори на себе си тя. — Трима разгонени градинари са точно това, което ми е необходимо в този момент.

— Здравейте!

Джейн мигновено вдигна поглед от речника.

— Мисис Милс! Насам!

Изумена от това, че чува английска реч, тя се обърна.

— О, да! Аз…

— Някакъв проблем ли има?

Джейн загледа мъжа, който се приближаваше към нея. Беше облечен в индийски дрехи — тъмносива курта и бели памучни панталони, и се усмихваше.

— Вие сте индиец?

— Ами последния път, когато се огледах, изглеждах точно такъв — той й се присмиваше и тя се изчерви. Лицето й, порозовяло вече от слънцето, стана тъмночервено от гняв.

— Извинете ме. Исках да кажа, че гласът ви звучеше като на… — протегна ръка и се усмихна: — Джейн Милс. Нямах намерение да ви обидя.

— Не го приех като обида, мисис Милс.

За момент Джейн се вгледа в лицето на мъжа. Колко необикновено лице, бързо си помисли тя, студено, класическо, сякаш някой бе изваял чертите му от тъмнокафяв пясък. Ала в този миг той се усмихна и лицето му сякаш оживя.

— Джейн — бързо каза тя. — Наричайте ме Джейн.

— Благодаря. Точно така ще ви наричам. А пък аз съм Рамеш Раи — все още държеше ръката й. — И, моля ви, наричайте ме мистър Раи — неочаквано Джейн избухна в смях и Рами мигновено реши, че тя му харесва. — Рами — продължи той, — приятелите ми ме наричат Рами.

Смехът на Джейн заглъхна, но тя не преставаше да се усмихва.

— Приятно ми е да се запозная с вас, Рами.

— Удоволствието е изцяло мое, Джейн.

Той наведе очи и осъзна, че все още държи източената й елегантна ръка. Бавно и с неохота пусна пръстите й.

— Някакъв проблем ли имате?

— О? А, да… — Джейн се обърна надясно и видя тримата градинари, погълнати от сцената, която се разиграваше пред тях. — Опитвах се да им кажа, че розите са наядени от листни въшки — тя взе един цвят в ръка. — Виждате ли, това е ужасно! Трябва да се напръскат. У дома имам няколко много полезни препарата, които баща ми използва. Ще го помоля да ми изпрати малко от тях — замълча. — Аз пак се разбъбрих: Розите са голямата ми страст. Извинете ме.

— Няма за какво, Джейн — Рами взе разговорника й и го прелисти. — Бихте ли желали да обясните всичко това?

— Не знам дали си струва.

— Знаете ли как да се преборите с листните въшки?

— Разбира се!

— Значи си струва. Розите са голяма страст на махараджата и неговата майка. Вижте, вие можете да обяснявате, а пък аз ще превеждам — той пусна разговорника на земята. — Започвайте!

Джейн се поколеба, без да може да разбере дали той говори сериозно.

— Хайде! — Рами каза нещо на главния градинар, който кимна, и се обърна към Джейн: — Той е изцяло ваш!

Джейн се усмихна.

— Добре тогава. Първото нещо за розите и листните въшки… — започна тя и Рами превеждаше. Двамата заедно изнесоха цяла лекция, по време на която главният градинар не преставаше да кима и да се усмихва, а другите двама попиваха всяка дума.

 

 

— Знаете ли, беше много интересно — каза Рами час по-късно, когато седеше на верандата на къщата и отпиваше от своето нимбупани. След това се усмихна с престорена любезност: — Нямах представа, че човек може да научи толкова много неща за розите.

Джейн се обърна към него. Докато бе говорил, тя наблюдаваше градинарите в далечината, които вече изпълняваха някои от съветите й за борба с листните въшки.

— Не е необходимо да бъдете толкова саркастичен, мистър Раи — усмихна се тя. — Някои хора проявяват интерес към розите.

— Но те обикновено отдавна са прехвърлили шестдесетте.

— Не!

Джейн се разсмя и се опита да протестира, но тогава си спомни за съветите по отглеждането на рози, които бе получавала от членовете на Дружеството на акварелистите в Западен Съмъртън.

— Е, добре де, може би това наистина са хора от по-старото поколение, но… — замълча. — И кое е толкова смешно?

— Вие!

— Аз? — Джейн също се разсмя, но не поради някаква определена причина, а само защото веселието на Рами беше толкова заразително. — И защо съм?

— Защо си каква?

Джейн стреснато се обърна.

— О, Филип!

За миг изпита чувство на вина, но веднага се смъмри — защо, за Бога? Изправи се и каза усмихната:

— Филип, това е Рамеш Раи — направи движение към Филип. — Рами, това е съп…

— Джейн — прекъсна я Филип, — ние вече се познаваме.

— О, така ли? — тя погледна към съпруга си и видя, че той се бе извърнал от нея и щракаше с пръсти към слугата. — Филип, Рами дойде, за да ни покани да се присъединим към него и дядо му в техния клуб за по едно питие — започна тя, опитвайки се да прикрие грубостта на Филип. — Аз почти приех, но го предупредих, че трябва да те попитам дали не си зает.

Филип седна и тя се усмихна на Рами. Филип се присегна и хвана ръката на съпругата си.

— Е, страхувам се, че сме заети — той отправи студен поглед към Рами. — Съжалявам, но не можем да дойдем.

Джейн се отдръпна. Бе изумена от подобна липса на вежливост.

— А, слуга, бихте ли ни донесли още нещо за пиене, моля — каза тя, като с мъка успяваше да запази спокойствието в гласа си. — Рами? Още едно нимбупани?

— Едно какво? — прекъсна я Филип.

— Липа със сода — обясни Джейн.

— Аха! — Филип разгърна вестника. — Тогава го кажи на английски — обърна се към слугата: — За мен една бира.

Джейн стисна устни и се насили да се усмихне.

— Рами?

Рами се изправи.

— Не, благодаря ви, Джейн, трябва да тръгвам.

— Наистина ли?

— Да. Благодаря ви за питието.

— И аз ви благодаря за помощта.

Филип продължаваше да чете вестника си.

— Довиждане, майор Милс.

Той вдигна поглед за момент и кимна.

— Аз ще ви изпратя, Рами — Джейн едва се сдържаше да не избухне. Никога не беше виждала Филип толкова груб.

— Благодаря ви.

— Удоволствието е мое — като потисна желанието си да ритне Филип, тя прекоси терасата и влезе в къщата.

Върна се след пет минути.

— Филип, що за дявол се е вселил в теб? — гневно извика тя. Застана пред него и удари вестника с ръка през средата. — Извинявай, но беше непростимо груб!

— За Бога, Джейн! — той захвърли вестника, изправи се и се отдалечи от нея. — Нищо особено не е станало. Забрави го!

Тя тръгна след него.

— Не, няма да го забравя! Какво ще правим довечера, че не бихме могли да пийнем по нещо с тях? И защо не си ми казал по-рано?

— Защото нищо няма да правим! — отговори той, обърна се и се облегна на парапета. — Тази вечер няма да пия нищо с тях и това е последната ми дума.

— Но защо? — Джейн бе ядосана и изобщо не можеше да го разбере. — Защо, за Бога?

Филип се загледа към градината.

— Защото не желая да общувам с индийците, затова!

— Какво? — очите на Джейн гневно заискриха.

— Чуй ме! — изръмжа Филип. Мина покрай нея и тръгна към къщата. — Ние сме едно, те — нещо съвсем друго. И колкото по-скоро го разбереш, толкова по-добре.

Без да каже нищо повече, той влезе вътре, оставяйки Джейн онемяла от гняв.