Мария Барет
Любовно проклятие (4)

Глава четвърта

Полковник Милс седеше сам в офицерската трапезария, обгърнал главата си с ръце. Горещината беше непоносима, а той бе облечен в пълната си униформа. Потта се стичаше по лицето му почти непрекъснато, но той не забелязваше. В подобни кратки интимни моменти не обръщаше внимание на нищо — съзнанието му беше съвсем пусто.

През последните две седмици полковник Милс бе върнал Морапур под британско командване. С малък батальон от Меерут бе установил необикновена власт над местните. Бе обкръжавал всички, които му се бяха стрували подозрителни, бе извършвал екзекуции по своя воля и държеше голяма част от богатите и влиятелни индийци под арест. Той нито знаеше, нито се интересуваше дали постъпва правилно, или греши. Движеше се единствено от силата на скръбта и гнева си — бе тръгнал на своя кръстоносен поход.

Като погледна към джобния си часовник, който бе оставил върху масата, той установи, че почти е време да се събере Анкетната комисия, затова се изправи и изпъна куртката си. Независимо от всичко, полковник Милс винаги беше безупречен — това бе станала негова идея фикс от момента, в който следите от кръвта и мръсотията след клането бяха заличени. Изтри лицето си с чиста носна кърпа — втората за тази сутрин, и подреди книжата си в спретната купчина. Миг по-късно отговори на почукването на вратата и тримата офицери, от които се състоеше Анкетната комисия влязоха.

— Добро утро, джентълмени — както винаги, той не се усмихна.

Офицерите насядаха, всеки имаше собствена причина да се чувства неловко и полковникът се насочи направо към въпроса.

— Раи — започна той, без да вдига поглед. — Предлагам да бъдат екзекутирани вдругиден и цялата собственост и земите, принадлежащи на същата фамилия, да бъдат конфискувани в полза на правителството на Нейно величество в Индия.

Един от офицерите се изкашля нервно и полковникът вдигна поглед към него. В стаята надвисна тишина и младият мъж се бореше да намери сили да се противопостави, но това му желание продължи съвсем кратко. Знаеше, че това, което става, не е правилно, но нямаше смелост да го каже. Подкрепленията щяха да пристигнат след няколко дни, а с тях — дай Боже! — и ново командване. Дотогава щеше да се наложи да търпи. Остана мълчалив, докато полковникът се обръщаше към останалите двама:

— Ако сте съгласни, потвърдете го.

Двамата се съгласиха и предложението беше прието. Младият офицер гледаше колегите си с отегчено и гневно изражение и полковникът премина към следващата точка. Тази среща беше нелепа като всички останали досега, а Анкетната комисия беше само една формалност. Полковник Милс беше командващият, той издаваше заповедите и независимо от това колко абсурдни бяха тези заповеди, поне за момента трябваше да се изпълняват.

— Тате, тате! — Джагат Раи хвана рамото на баща си и внимателно го разтърси. Възрастният мъж отвори очи и се насили да се усмихне, но това усилие сякаш го изтощи и той ги затвори отново.

— Какво има, Джагат? — прошепна той.

— Татко, тук има нещо за ядене. Ето, трябва да се опиташ да хапнеш малко — Джагат му поднесе ръждясала тенекиена чиния. — Моля те, тате, само малко.

Индраджит вдигна ръка и направи знак на Джагат да отмести чинията. Храната не беше приготвена от неговия личен готвач, нито от някой от подобаващата каста и като дълбоко религиозен човек, за него би било осквернение да я яде. Беше прекарал две седмици, без да хапне, и сега беше слаб, обезводнен от липсата на вода и храна, а жегата все повече се усилваше. Джагат въздъхна горчиво и се запита дали да не опита отново, но се отказа, сигурен, че е безполезно. Отиде до отсрещната стена на килията и постави чинията на пода в ъгъла. Остави отвратителната смес, която им бяха донесли на хлебарките.

— Джагат?

Той се върна при баща си и разбра, че иска да му каже нещо. Наведе се над него.

— Татко? Какво има? — взе памучното парче, което бе откъснал от ризата си, намокри го с водата от чашата, която си деляха, и нежно го прокара през челото на баща си, за да попие потта. — Тате?

— Джагат, сигурен ли си, че майка ти е добре? — сега Индраджит отвори очи и се втренчи в сина си. — Можеш ли да се закълнеш, че тя наистина е добре?

Джагат извърна поглед.

— Да, татко — тихо отвърна той. — Мога да се закълна.

Той сви юмруци от двете си страни и пожела баща му да не го гледа така. Джагат никога не бе лъгал, а най-малко човека, когото обичаше и от когото се възхищаваше. Той нямаше никакви новини от майка си, нито пък от някой друг, но се страхуваше от последиците, които би имало безпокойството върху баща му, затова не се решаваше да му признае. И така преди два дни Джагат бе излъгал, а сега Индраджит, обхванат от треска и изтощен, се събуждаше през няколко часа и задаваше все същия въпрос. За Джагат беше истинска агония да му отговаря и да повтаря отново и отново лъжата си.

— Джагат, страхувам се, че са ни забравили — задъхано каза Индраджит Раи. Гърлото му беше пресъхнало, гласът му се бе изгубил и сега можеше само да шепти. Спря за миг да си отдъхне. — Искам да настояваш да се срещнеш с полковника… с полковник Милс. Той е честен човек… — отново трябваше да си почине, сякаш усилието изцеждаше последните капки живот от него и той беше на прага на безсъзнанието. Затвори очи и прошепна: — Искам да настояваш да поговориш с него. Той ще ни помогне. Зная, че ще ни помогне.

Полковник Милс стоеше с гръб към стената и гледаше останките от лагера. Офицерската трапезария бе оцеляла по чудо, но повечето от останалите сгради бяха изгорели. Вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка на слънцето и остана така, докато на вратата се почука и той каза на посетителя да влезе.

— Извинете ме, полковник, бих искал да ви кажа няколко думи.

Офицерът, който бе отишъл да арестува Индраджит Раи, стоеше на прага и чакаше полковникът да го познае.

— Казвайте, капитане — полковник Милс продължаваше да стои с гръб към офицера.

— Хмм… Имаме малък проблем с Раи, сър. Той вдига много шум в килията си. Твърди, че баща му е болен, че е в безсъзнание и че той… хмм… — капитанът се изкашля. — Той настоява да ви види и да разговаря с вас, сър.

— Той настоявал! Той настоявал да разговаря с мен! — полковникът се извърна рязко с побеляло от гняв лице. — Той настоявал! — спря, пое въздух с усилие и на ярката слънчева светлина капитанът с учудване забеляза колко много го бяха състарили събитията от последните две седмици. Някога пълните строги черти сега бяха бледи и отпуснати, а плътта му висеше около врата и челюстите му. — На това момче е трябвало да му бъде даден добър урок още преди години — изкрещя полковникът. — Проклето копеле! Той настоявал…

Капитанът отстъпи крачка назад.

— Сър, не мисля, че…

— Искам да бъде конфискувана собствеността на този човек и семейството му да бъде изхвърлено на улицата. Искам… — той прекоси стаята, отвори вратата и раздра следобедната тишина: — Сержант! Сержант!

Капитанът се притисна към стената, почти физически усетил как яростта на полковник Милс го блъсна назад. През съзнанието му премина мисълта незабавно да се заеме със заповедта на полковника. Сержантът беше истински негодник, а групата му представляваше сбирщина от хулигани. Но се отказа от идеята. Бруталността от предишните седмици бе преобърнала стомаха му — той не вярваше в максимата „око за око“. Не искаше да участва повече в това.

— Проклет сержант! Задник такъв! Къде е, дявол да го вземе?

Полковникът се върна обратно до масата, взе бастуна си и свирепо го удари в ръба, преди да го сложи под мишница. Той не забелязваше, че капитанът е още в стаята и започна да говори на себе си.

— Ще се разправя с тези проклети черни дори ако това е последното нещо, което ще направя… — шептеше яростно и като се обърна, той излезе от стаята, без дори да види другия мъж.

— Отваряйте! Отваряйте! — сержантът непрекъснато блъскаше по вратата с дръжката на палката си и вдигаше невъобразим шум. Той се усмихна, когато дървото започна да поддава и да пука под силата на ударите. — Отваряйте, казах! Ние сме британски войници! Отваряйте! — палката продължаваше да действа и горната дъска се разцепи по средата. Чу как вратата изтропа, когато някой от другата страна се опита да я отключи, и не можа да се въздържи да не я блъсне отново само за да покаже, че работата е сериозна.

Прислужникът на Индраджит Раи нервно се бе заел с резетата отвътре, а господарката му стоеше зад него. Независимо от жегата, бяха държали къщата заключена, откакто господарят беше арестуван, страхувайки се всеки миг, че войниците могат да се върнат. Сега, когато това се беше случило, мисис Раи изглеждаше странно спокойна. Бе подозирала, че това е неизбежно и трябваше да посрещне съдбата си с достойнство.

Също като сина си, мисис Раи не вярваше в британското правосъдие. През последните две седмици се бе убедила, че когато ставаше въпрос за алчност и власт, те не бяха по-добри от която и да било друга нация. Бяха арестували съпруга и сина й, бяха ги убили — доколкото й беше известно, а сега бяха дошли за имуществото им. Бе скрила всички скъпоценности, които бе успяла да открие, но нямаше представа за онова, което притежаваше съпругът й, така че не бе успяла да спаси всичко.

— Побързайте там вътре! Размърдайте се! — сержантът нетърпеливо ритна вратата, раздразнен от мудността на слугата. Той беше негодник, изпълнен с омраза към индийците, и с удоволствие се бе заел с възложената му задача. Изгаряше от нетърпение вратата да бъде отворена. — Най-после! — изръмжа той, когато и последното резе беше дръпнато, прицели се в средата и отвори вратата със силен ритник.

Хората му се озоваха вътре за секунди.

Като повали прислужника с жесток удар на палката си, сержантът сграбчи мисис Раи, изви ръката й зад гърба и я повлече през къщата към спалнята. Тя не отрони нито звук, въпреки че лицето й се изкриви от болка. Той я хвърли на леглото, притисна коленете си към гърдите й и като разкъса сарито й, разголи ханша и бедрата й. При вида на издраната и зачервена от борбата кожа той се изправи и се изсмя на срама и унижението й.

— Дори не бих те докоснал, мръсна дивачке! — изсъска той. Тя заплака от облекчение и той я зашлеви силно през лицето, оставяйки я просната върху леглото.

Останалата част от къщата беше претърсена. Когато сержантът излизаше от спалнята, ритна с крак оголения задник на един от войниците, който изнасилваше бавачката, и се засмя. Младата жена плачеше тихо от страх и болка с широко отворени и празни очи. Той се присъедини към останалите мъже, които ровеха и изпразваха съдържанието на бюрото, разхвърляха из стаята книгите и всички предмети, които според тях бяха без стойност. Вещите, които му харесваха, той тъпчеше в един сак, който бяха донесли точно за тази цел, а парите прибираше в джобовете си.

За по-малко от час къщата беше напълно опустошена. Сержантът отнесе сака и го натовари в един фургон отзад, като остави хората си да вземат от къщата всичко, което им бе харесало. След това даде заповед за оттегляне. Според него къщата трябваше да се запали, но по някаква причина полковникът бе пожелал да бъде запазена. Погледна назад към свършеното от тях и се усмихна. Ако зависеше от него, той не би оставил нито един проклет индиец в това забравено от Бога място.

Полковник Милс слезе от коня и завърза поводите му за едно дърво. Останалият път до къщата, която едва си спомняше от вечерта на приема, извървя пеша и се заизкачва по стълбите към верандата. Сякаш бе изминала цяла вечност, откакто беше идвал тук със съпругата си. Докато стоеше и гледаше останките от разрушения дом на Индраджит Раи, за първи път от седмица насам той се усмихна горчиво. Точно това беше искал, това беше неговото правосъдие.

Извади от джоба си малка златна птичка, украсена със скъпоценни камъни, която хората му бяха плячкосали, и я постави на дланта си. Загледа се в гладко шлифованите рубини и диаманти, които блестяха на вечерното слънце. Алиция би харесала това, помисли си той, то беше чудесен образец за майсторството на Индраджит Раи. Обви пръсти около предмета и го стисна с такава сила, че той болезнено се впи в плътта му. Алиция бе мъртва и това, което бе останало от нея, бе погребано наред с всички останали. Никога не би могла да го види.

Като се извърна, полковник Милс слезе по стълбите и се отдалечи от къщата. Мъртвата тишина, която витаеше наоколо, му достави удоволствие. Отвърза поводите на коня и хвърли поглед назад, преди да го възседне. Щеше да екзекутира двамата Раи вдругиден, преди да пристигне новият командващ. Не би позволил на никой да му попречи. Точно това искаше, точно това беше неговото възмездие.