Мария Барет
Любовно проклятие (18)

Глава осемнадесета

Джейн привърши вечерята си и позвъни с малкото звънче на прислужника, за да дойде и да разчисти. Тази вечер се чувстваше уморена. Филип го нямаше и й се искаше само да се изкъпе и да си легне. Попи устни със салфетката и позвъни отново.

— Дханирам? Свърших!

Отмести стола, взе леката си жилетка от облегалката му и я наметна върху раменете си. Откъм къщата се чуваха гласове. Тя позвъни трети път, прекоси терасата и се насочи към тях. В коридора се спря.

— А!

Върху креслото се беше отпуснала някаква жена и тя тръгна към нея.

— Всичко е наред, Дханирам — обърна се към слугата. — Аз ще се погрижа за това.

Той отпусна ръка от рамото на жената и измърмори нещо на хинди.

— Здравейте! Мога ли да ви помогна с нещо?

Джейн не можеше да види лицето й, защото тя се беше извърнала и се взираше към тъмнината отвън. Бе облечена в европейски дрехи, при това доста скъпи, доколкото можеше да прецени Джейн, а по цвета на кожата й си личеше, че не е индийка. Приближи се и докосна ръката й.

— Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?

Непознатата се обърна.

— Боже мой! Лицето ви! Какво, за Бога?…

Джейн се извърна през рамо:

— Дханирам, би ли изпратил някого да повика лекаря. Още сега! — приклекна до жената. — Добре ли сте?

Непознатата се взираше в нея с празен поглед.

— Бихте ли дошли с мен вътре, за да може лекарят да прегледа лицето ви?

Помогна й да се изправи.

— Хайде — любезно я подкани тя. — Всичко е наред. Тук сте сред приятели.

Джейн я хвана за ръката и я поведе навътре. Жената тихо започна да плаче.

 

 

Двадесет минути по-късно, с грижливо промито и превързано лице, Сузана седеше в гостната на Джейн и Филип Милс и невиждащо се взираше в домакинята. С треперещи ръце разсеяно чоплеше ноктите си. Разглеждаше обзавеждането в стаята, сватбената снимка, поставена в рамка, и изведнъж я заля вълна от гняв. „Това трябваше да бъда аз, помисли си тя и в гърлото й се надигна горчивина, аз трябваше да седя тук и да помагам на някого. Трябваше да бъда аз.“ Стисна здраво ръце в скута си и безжалостно заби нокти в плътта. Вдиша поглед и неспособна повече да се сдържа, каза:

— Вие съвсем не сте това, което очаквах.

Джейн отмести поглед от прозореца и погледна жената. В стомаха й се надигна някакво странно чувство и постепенно започна да я обзема непознато нервно напрежение. Видя изражението върху лицето на непознатата, долови леко насмешливия й поглед, който се кръстоса с нейния.

— Моля? Извинете ме, но не ви разбирам.

Гневът нарасна в непреодолима необходимост да наранява, да нанася удари.

— Не — студено отговори Сузана. — Не очаквам да ме разберете.

Заби нокътя си в кожата до кръв, след това отпусна ръка на дивана и видя малка червена капка да се стича върху кремавата коприна.

Джейн се намръщи. Започна да я обзема паника и тя си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Надигна се, за да повика Дханирам и да му поръча някакво питие или нещо, което би могло да намали напрежението й, но Сузана заговори:

— Много сте доволна, нали? Мислите, че притежавате всичко това — прислугата, общественото положение, Филип.

При произнасянето на това име лицето й се сгърчи и стомахът на Джейн отново се сви. Тя се подпря на облегалката на дивана и застина.

— Е, това не е ваше! — неочаквано изкрещя Сузана. — Филип е мой! — от гърлото й се изтръгна ридание и тя се задъха, мъчейки се да си поеме въздух. — Аз го обичам! И той… И той ме обича!

Втурна се напред, грабна сватбената снимка и я разби върху студения мраморен под. Джейн я наблюдаваше ужасена. Опита се да повика Дханирам, ала от пресъхналото й гърло не излизаше нито звук.

Сузана продължаваше да крещи:

— Той не ви иска! Ожени се за вас, за да получи новата си работа и да задържи мен! Каза ми, че сте тук, за да ни прикривате! За да сме сигурни… за да сме сигурни… — внезапно изгуби нишката на мисълта си и гласът й замря. Сложи ръце върху лицето си и в празния й поглед се появи объркване. — Боже мой! — започна да вие. — Погледнете ме! Вижте лицето ми! Господи!…

Джейн отпусна ръка от дивана. Бе стискала облегалката толкова силно, че ноктите й се бяха отпечатали върху коприната. Започна да отстъпва заднишком от жената, уплашена, обляна в пот, с подкосени крака. Стигна до вратата, опирайки гръб в стената, без да откъсва поглед от нея. Протегна напред ръце в защитен жест, готова да се отбранява. Цялата трепереше.

— Той каза, че всичко ще се уреди — изсъска Сузана. — Каза да му се доверя! Той е моят живот!

Джейн кимна, без да се осмели да помръдне. Долови някаква суматоха в коридора и се замоли това да е прислужникът. Притисна се към стената и притаи дъх.

— Той каза да му се доверя… Каза, че…

Внезапно Сузана отметна глава назад. Иззад рамото на Джейн се появи лицето на Филип.

— Господи! Сузи! — той се втурна към нея, дръпна я към себе си и я прегърна. — Любов моя! Какво се е случило?

Погали косата й с безкрайна нежност и Сузана започна да плаче.

— Моля те, миличка, недей да плачеш! Недей!

Той млъкна и погледна назад. Видя Джейн, прочете уплахата и объркването върху лицето й и затвори очи, за да прогони образа й от съзнанието си.

— Сузи, моля те, не плачи — прошепна отново. Много нежно я пусна от прегръдката си и й помогна да се отпусне на дивана. Бръкна в джоба си, извади кърпа и внимателно избърса очите й. Тогава се обърна.

— Джейн!

Тя чу името си, но не реагира. Стоеше неподвижно, притиснала гръб към стената, потресена и объркана от това, на което току-що бе станала свидетел. Поклати глава.

— Джейн, аз… — Филип пристъпи към нея, но тя се отдръпна. — Джейн, моля те…

Тя стоеше в коридора и гледаше към него. Гледаше лицето му, върху което бяха изписани цялата му любов и всичкият му страх, но искаше да го чуе от него.

— Истина ли е това? — запита с дрезгав шепот. За момент Филип затвори очи, след това кимна.

— От колко време?

Той тръгна към нея.

— Джейн, моля те, сега вече това няма значение…

— От колко време? — извика тя.

— От три години — измрънка той, неспособен да я погледне. — От три години.

Джейн продължи да го гледа още няколко секунди, след това се обърна и побягна. Тичешком се спусна по стълбите към алеята, а оттам към градината на двореца. Не виждаше и не чуваше нищо. Бягаше с всичката сила, която й беше останала, без да знае нито къде отива, нито какво ще прави. Знаеше само, че трябва да се махне, че трябва да избяга от тази ужасна бъркотия.

 

 

Нямаше представа колко се беше отдалечила, когато най-после спря. Тялото й трепереше, ушите й бучаха. Беше съвсем тъмно, облаците закриваха луната, въздухът беше горещ и застинал и сякаш плътно се притискаше към земята и обгръщаше тялото й. За момент не можа да се ориентира къде се бе озовала. Залута се из поляната, тъпчейки из сухата остра трева. Пред себе си забеляза някакви храсти и едва тогава разпозна арката, която представляваше вход към градината с езерата. Продължи напред. Мина през входа и се покатери върху стената. След това скочи от нея и тръгна през откритото пространство към неподвижната тъмна вода на езерата. Седна до едно от тях с присвити под себе си крака, както в онази нощ, когато беше срещнала Рами. Положи глава върху коленете си и затвори очи. Не мислеше за Филип. Не мислеше за нищо. Чувстваше се вцепенена и напълно празна.

 

 

Рами се приближи към градината с езерата по главния път. Остави колелото си на земята, изкачи се върху стената през най-ниската й част и с грацията на котка се прехвърли от другата страна. Спря и се загледа в Джейн, която седеше свита, сякаш да се защити от нещо. Беше съвсем сама, точно както му беше казал Шива. Без да вдига шум по античната мозайка, той се приближи до нея, коленичи и нежно повдигна главата й.

— Джейн?

Тя нито се уплаши, нито се учуди. Бе усетила присъствието му, като че ли го беше очаквала.

— Дядо ми каза, че си избягала насам и аз те последвах.

— Откъде е?…

Той постави пръст върху устните й, за да я накара да замълчи. Не знаеше и изобщо не го интересуваше. Погали косата й, притисна длан към тила й и нежно приближи лицето й към своето. Обичаше я. Беше сигурен в това. Обичаше нежната й сила, добротата й, нейната скромност. Най-после беше открил господарката на душата си и галейки нежно гърба й, осъзна, че това щеше да промени целия му живот. Ала той желаеше тази промяна.

Джейн затвори очи. За миг си припомни думите на баща си за любовта. Усмихна се и осъзна, че той е бил прав и тя най-сетне е намерила човека, за когото бе готова да умре. Точно както й беше казал той. След това погледна Рамеш, който отдели устните си от нейните, за да ги придвижи надолу по шията й. Разкопча копчетата на ризата, разголи тялото й и започна да го милва. Заровила пръсти в тъмните му коси, които се открояваха върху бялата й кожа, Джейн изстена, щом почувства, че той целува зърната й. Езикът му се плъзна по тях и тя изпита непреодолимо, почти болезнено желание. Той вдигна полата й и тя обви дългите си крака около него. Не откъсваше очи от полузатворените й клепачи и леко разтворените й устни. Залови се за ципа на полата с треперещи пръсти. Внимателно съблече дрехите през тесния й ханш и се загледа към бледозлатистата кожа, гладка като облян от светлина мрамор. Без да отказва помощта й, той се разсъблече, наслаждавайки се на допира на пръстите й. Нави куртата си и нежно я постави под главата на Джейн вместо възглавница. Тя разтвори крака и ги вдигна високо на хълбока му, когато той се отпусна върху нея.

Джейн погледна към небето и в един кратък миг съзря луната. Лицето й се освети от бледата, странно бяла светлина и тя извика.

 

 

Филип стоеше във всекидневната и тревожно се взираше към алеята, очаквайки завръщането на Джейн. Изглеждаше много притеснен. Беше изпратил един от слугите в дома на онзи индиец — Рамеш Раи, и друг до клуба. С цялото си сърце се надяваше, че нищо лошо не се бе случило с нея, защото това би могло да предизвика невъобразим скандал.

Отдръпна се от прозореца и тръгна по коридора към спалнята за гости, където спеше Сузана. Надникна вътре. Погледа я няколко минути, обзет от копнеж и отчаяние, след това безшумно затвори вратата. Връщайки се към всекидневната, той се озова пред влизащата Джейн.

— Къде беше? — запита я.

Джейн отбягваше погледа му.

— Разхождах се — отговори студено тя. — Защо?

— Разтревожих се — Филип понечи да тръгне след нея, но спря, щом забеляза, че тя отстъпи назад. — Джени, съжалявам. Наистина съжалявам.

Джейн се обърна и го погледна. Не знаеше какво да каже. Тя познаваше любовта, която изпитваше той, и го съжаляваше, но не можеше да му прости. Той бе престъпил думата си, беше се оженил за нея, знаейки, че не може да спази клетвата, която й бе дал. Беше го знаел през цялото време. Не би могла да прости това. Знаеше и разбираше, защото самата тя обичаше, но се беше борила, беше се съпротивлявала на страстта до тази вечер, когато вече не беше останало нищо, което би могло да се запази.

Подпря ръка на парапета и се отпусна върху него, насилвайки се да преодолее стъпалата. Мина покрай Филип и влезе в къщата. Той улови рамото й.

— Ще останеш ли, Джейн? — гласът му преливаше от болка и отчаяние.

Тя внимателно отстрани ръката му.

— Да. Ще остана.

Нямаше друг избор. Не би могла да изостави Рами. Не и сега, не и след тази нощ, въпреки че връзката им беше невъзможна. Но не би могла да живее тук сама, защото това би предизвикало голям скандал и би унищожило Рами.

Погледна Филип в очите.

— Но ще остана не заради теб, а защото аз искам.

Той кимна и раменете му облекчено се отпуснаха.

— Никога, никога повече не искам да чуя нищо за тази жена. Не желая дори най-малкия намек за скандал. Разбра ли ме?

Той отново кимна и Джейн продължи навътре към къщата. Спря в коридора и погледна назад.

— Мога да разбера любовта ти, Филип — тъжно каза тя. — Но не разбирам безчестието и измамата ти.

И без да каже нищо повече, тя се обърна и отиде да си легне.