Мария Барет
Любовно проклятие (5)

Глава пета

По обяд, точно както Нанда беше осведомен, лагерът беше безлюден. Когато наближи границите му, каретата спря и той се изправи, сякаш бе забелязал в небето да се вие орел и искаше да го покаже на кочияша си. Така осигуряваше точно необходимото време на своите хора да се измъкнат изпод колата и да се промъкнат в лагера. След като за броени секунди тази част от плана беше изпълнена, каретата продължи към стража, който стоеше на входа, където Нанда попита дали полковникът ще бъде така любезен да го приеме.

След четвърт час беше дадено позволението за визитата и Нанда тръгна по главния проход към офицерската трапезария, като извърна очи от гледката, която представляваха дървените кръстове, с които бяха обозначени гробовете, осеяли цялата околност около лагера. Той беше възмутен от тази сеч, но проявяваше разбиране и съзнаваше, че полковник Милс бе отишъл твърде далеч в отмъщението си.

Кочияшът спря пред трапезарията и Нанда му нареди да го изчака. Знаеше, че не би могъл да задържи полковника продължително време, затова се налагаше да побързат. Като закопча ръкавите на шерванито си, Нанда кимна към сержанта, който стоеше до вратата, и с надеждата, че ще може да отвлече вниманието на полковника достатъчно дълго, той влезе, за да изчака да бъде поканен.

Постройката на затвора се намираше точно срещу офицерската трапезария, което беше щастливо съвпадение за него. Щом влезе, кочияшът му скочи от каретата, облегна се на едната й страна и се обърна към войника, който Нанда му беше посочил.

— Псст… Пссст, войник! — изсъска той. — Искам да ти покажа нещо.

Той се усмихна и извади нещо от гънките на панталона си. Беше пакет с картички, които протегна към войника и веднага привлече вниманието му.

— Ела насам… — прошепна той и посочи с глава към задната част на каретата. Усмихна се отново и намигна: — Имам чудесни картички… Картички на момичета… на бели момичета…

Войникът се изправи, усетил как вълна на задоволство сви стомаха му, и като напусна поста си, излезе на светлината на слънцето и последва кочияша.

— Покажи ми ги — каза той и протегна ръка да вземе пакета. Нямаше намерение да плаща, освен ако картичките наистина не си заслужаваха. Но кочияшът продължаваше да ги държи — точно както му бяха наредили — и се зае сам да развързва пакета. Клекна долу, опря се на стената на затвора и постави първата от картичките, които Нанда му беше дал, така, че войникът също трябваше да клекне, за да може да я разгледа. Наблюдаваше лицето му съвсем отблизо и щом забеляза, че вниманието му е изцяло погълнато, направи знак зад гърба си и започна много бавно, една по една да вади и останалите картички от пакета.

За броени минути хората на Нанда се озоваха в сградата на затвора. Пазачът беше отстранен със силен удар по тила, ключовете му бяха отнети и килията на Раи бе открита. Той щеше да бъде в безсъзнание само няколко минути, така че трябваше да побързат.

Първият отключи вратата, а вторият продължаваше да наблюдава.

— Индраджит Раи! Индраджит Раи… — гласът бе едва доловим от страх да не бъде дочут от останалите затворници. Мъжът отключи вратата, отвори я и прикри носа и устата си, за да се предпази от задуха в килията.

Джагат вдигна очи. Бе коленичил до баща си, за да разхлажда челото му с остатъците от последната им вода и щом забеляза мъжете, се изправи с усилие върху изтръпналите си крака.

— Малика^[1] Шукар! Слава на Боговете… — гласът му пресекна. — Татко… Много е болен… Той…

Мъжът го стисна за рамото и сложи ръка върху устата му, за да го накара да замълчи.

— Довечера ще се върнем за вас. Не сега, защото Нанда е в лагера и може да бъде заподозрян… — настойчиво прошепна той. След това откачи един нож от колана си. — Ето. Трябва да извикаш пазача тази вечер, след като чуеш крясък на орел. Трябва да използваш това! — огледа се нервно назад. — Бъди готов, след като се стъмни. Няма да можем да се върнем отново, но ще ви очакваме. Отзад всичко ще бъде чисто чак до пределите на лагера. Бягай оттам и се навеждай ниско. Ние ще те прикриваме. Ослушвай се за крясъка на орела. Това е знакът! Щом го чуеш, значи всичко е чисто… — той пусна Джагат и тръгна към вратата.

Пазачът започна да идва на себе си и изстена, с което стресна мъжа.

— Орелът… — изхриптя той и без да каже нищо повече, изчезна.

Джагат изтича до вратата, но тя беше отново заключена. Той се облегна върху нея и изстена. С помощта на друг човек би имал шанса да се справи. Но никога не би могъл да се измъкне жив оттук, ако трябваше да носи баща си. Не би успял да стигне до границата навреме. Скри лице в ръцете си и затвори очи. Как би могъл да изостави баща си тук! Притисна юмруци към очите си, за да спре сълзите на гняв и безсилие, които напираха в очите му. Как би могъл да направи подобно нещо?

— Раи?

Той се стресна и преглътна с усилие.

— Раи? Отговори ми!

Малкото отворче на вратата се отвори и пазачът надзърна в килията, за да провери затворниците.

— Раи?

Джагат вдигна очи и извика дрезгаво. Пазачът продължи по-нататък. Обикновено не правеше проверка, преди да се стъмни, но този път бе задрямал от следобедната горещина и се бе събудил с отпусната върху бюрото глава. Това никога преди не му се беше случвало и той беше нервен. Доволен, че всичко е наред, пазачът се върна на поста си и Джагат се заслуша в отдалечаващите се тежки стъпки. Изправи се, като се опитваше да превъзмогне болката в краката си, и се приближи до баща си.

„Не мога да го оставя, мислеше си той, докато мокреше парцала с вода, знам, че не бих могъл.“ Заля го вълна от разкъсващо отчаяние. Но щом положи ръка върху челото на Индраджит, разбра, че трябваше да го направи.

Баща му беше мъртъв.

— Мистър Нанда, наистина не виждам какво общо имам аз с маловажното управление на махараджата — полковник Милс седеше на централното място на дългата маса за хранене в трапезарията и наблюдаваше индиеца. Ако зависеше от него, той би пъхнал Нанда в затвора заедно с останалите, но този човек имаше доста влиятелни връзки не само в Джуптана, но и в цялата страна, така че полковникът не посмя. — Бих ви бил много благодарен, ако престанете да губите времето ми.

Нанда се поклони, като не изпускаше от очи прозореца.

— Но, полковник, сър, махараджата иска вашето одобрение! Не желае да бъде обвиняван, че постъпва… — Нанда замълча. Улови блясъка на слънцето върху лъскаво парче сребро в далечината и въздъхна с облекчение. Сигналът беше даден, първата част от плана беше изпълнена. — Той би искал да постъпва правилно винаги. Мога ли да го уверя, че това е така?

Известно време бе успял да разговаря за незначителни неща, но сега изгаряше от нетърпение да си тръгне.

— Да, да, човече! Ако това е всичко, то тогава — да! За Бога, свършвайте вече и ме оставете на мира да си върша работата.

Нанда се поклони и заотстъпва заднишком към вратата.

— О, покорно ви благодаря, полковник, сър! Благодаря ви за времето, което ми отделихте! — вдигна поглед и забеляза, че полковникът вече бе забравил за него. Но това съвсем не го обиждаше.

Бе постигнал това, за което беше дошъл, и бе успял да загуби петнадесет минути от времето на полковника. И като се усмихна на себе си, той се обърна и излезе от стаята.

Вече се бе стъмнило. Нисък тъмен облак покриваше небето и затъмняваше луната и звездите, препречвайки пътя на светлината. Беше тихо и горещият въздух сякаш бе притиснал влажната застинала земя.

Джагат Раи седеше, стиснал бледата студена ръка на баща си, и гледаше през решетките на малкото прозорче към мастиленочерното небе. Чакаше. Нямаше представа нито колко е часът, нито колко време бе стоял така, хванал ръката на баща си. Нямаше представа за нищо, освен за тишината, която го обгръщаше. Ослушваше се за крясъка на орела толкова напрегнато, че цялото му тяло се беше схванало, а тишината сякаш имаше намерение да продължава вечно.

Внезапно се стресна.

Писъкът се повтори още веднъж. Първия път неясно и приглушено от облака, но втория път беше висок и чист, сякаш птицата се рееше точно над него. Това беше сигналът — те бяха дошли за него. Джагат погледна баща си. Наведе се, целуна студеното му чело и прокара пръстите си по него. Изправи се, откачи ножа от колана си и отиде до вратата. Заудря силно по нея с юмрук и започна да крещи, че баща му е мъртъв, защото знаеше, че това е единственият начин тя да бъде отворена. Зае позиция и вдигна ножа. В мига, в който мъжът влезе в килията, Джагат го сграбчи отзад и бързо и безшумно му преряза гърлото.

Нанда чакаше. Седеше отстрани на пътя със слугата си в прикритието на дърветата и през няколко секунди се взираше в хоризонта. Намираха се на около четиридесет мили западно от Морапур, където минаваше границата на Джуптана с другия щат. Оттам продължаваше към Балистан, извън пределите на британската юрисдикция. Всичко беше готово.

Следващия път, когато вдигна поглед, забеляза облак прах. Като насочи коня си нататък, той препусна, оставяйки прислужника си със свободния кон. Когато наближи конниците, той забави ход и видя, че са само двама.

— Джагат? — приближи се до сина на приятеля си. — Какво се е случило? Къде е баща ти?

Джагат поклати глава. Нямаше сили да погледне Нанда.

— Мъртъв? Какво?… — Нанда протегна ръка към момчето, но забеляза болката в очите му и замълча. — Ела, имаш нужда от малко почивка — обърна коня и тръгна към слугата.

Прислужникът бе поставил чайник с вода на огъня и Джагат седна до него. На светлината лицето му изглеждаше много по-състарено за неговите седемнадесет години. Отпиваше от чая си мълчаливо, наслаждавайки се на облекчението да пие, без да се чувства виновен. За разлика от баща си, той бе ял, за да оживее, но всяка хапка му се бе струвала горчива от мисълта, че това е в дълбок разрез с неговата религия.

Докато го наблюдаваше, Нанда усети как собствената му скръб от загубата на приятеля се смесва с дълбокото съчувствие към младежа. С помощта на махараджата той се бе погрижил да осигури бъдещето му, но това не би могло да се сравни с онова, което той бе загубил. Британското правителство бе конфискувало наследството му и той никога повече нямаше да може да стъпи в този щат. Беше избегнал екзекуцията, но Нанда все още не бе сигурен дали това беше за предпочитане пред перспективата да живее в позор.

— Джагат? — момчето вдигна поглед. — Време е да тръгваш. Трябва да напуснеш щата, преди да открият, че си избягал.

Джагат не се помръдна.

— А мама? Къде е тя?

— Майка ти е в безопасност, Джагат — отговори Нанда. — Крие се при едни роднини на махараджата. Ще чака да изпратиш някого за нея. А сега трябва да тръгваш.

Най-после Джагат кимна и бавно се изправи. Нанда го изпрати до конете, докато слугата загасяше огъня и прикриваше следите му. Двамата застанаха един срещу друг и Нанда прегърна сина на приятеля си.

— Джагат, в името на Боговете, трябва да отмъстиш за това убийство — тихо каза той. — Ти ще намериш начин.

Джагат се притисна към Нанда и годините изведнъж се върнаха назад, когато той беше малко момче.

— Зная… — гласът му заглъхна. След миг се извърна.

— Ето — Нанда му подаде малка кожена торбичка. — Документите ти, писма от махараджата, пари…

Изчака, докато Джагат провери всичко, след това му подаде малко пакетче, увито в плат.

— Джагат, след като войниците са си отишли и майка ти се е върнала в къщата… — забеляза как момчето трепна при последните му думи, осъзнало най-после, че домът му е разрушен. Даде му малко време. След това продължи: — Тя е намерила това и иска да го запазиш — той развърза плата и извади малка златна птичка със скъпоценни камъни, половината от един чифт и със сигурност най-красивото нещо, което Индраджит Раи беше изработил. Джагат се загледа в нея. — Другата е изчезнала, но това е…

Внезапно Джагат вдигна очи и изрече задъхано:

— Това е единственото, което са ми оставили! Това… Това е английското правосъдие, в което баща ми вярваше.

Нанда долови ледената ярост в гласа на момчето и сърцето му подскочи. То щеше да има нужда от нея.

— Да! Това е британското правосъдие, заради което той умря! — сграбчи рамото на Джагат и прошепна настойчиво: — Всеки път, когато погледнеш тази птичка, помни това! А сега върви! Побързай, преди да сме изгубили още време! — Нанда го пусна и му помогна да се качи на коня. Загледа се в силуета му и закри лице с ръце. Плесна коня и Джагат потегли. — Лети като вятъра! — извика той и момчето се обърна. То толкова приличаше на баща си, че сърцето на Нанда се сви от болка. — Върви! Върви!

И като впери очи в тъмнината, той наблюдава коня и ездача, докато те се превърнаха в малка точка на хоризонта, а тропотът от копитата бе погълнат от шумовете на нощта.