Мария Барет
Любовно проклятие (29)

Глава двадесет и девета

На следващата сутрин, докато Оливър довършваше закуската си, а Инди се къпеше, телефонът в апартамента иззвъня. Той бе оставил съобщение в банката, в случай че нещата с парите се уредят, незабавно да им позвънят в хотела. Беше десет и петнадесет и Оливър прие съобщението едновременно с облекчение и разочарование. Парите бяха пристигнали, Инди можеше да остане колкото поиска и той вече беше излишен.

Позвъни до летището и на гарата. Нямаше полети, но би могъл да хване влака по обяд, така че веднага се зае да подрежда малкото си багаж и за последен път да провери формулярите.

Инди излезе от банята.

— Оливър, какво се е случило?

Беше облечена в дълга хавлия, пристегната в кръста, и косата й бе мокра. Оливър си помисли, че тя представлява най-красивата гледка, която беше виждал през живота си, изчерви се и се обърна.

— Обадиха се от банката — отговори той, докато тъпчеше пуловера си в чантата. — Парите са пристигнали. Обадих се и на гарата. По обяд има обратен влак за Делхи и трябва да го хвана.

— Разбирам — докато подсушаваше косата си с хавлиена кърпа, тя седна на леглото. — Колко време според вас ще е необходимо да ми бъдат издадени документи?

— Не много. Няколко дни, най-много седмица — Оливър затвори чантата си и я хвърли върху леглото. — Трябва да тръгвам, за да се заема веднага с това.

Инди сви рамене. Не беше сигурна дали наистина иска той да си отиде. Наблюдаваше го как прибира документите в куфарчето си и внезапно каза:

— Имате ли нещо против да ме почакате пет минути? Ще дойда до града с вас и ще ви изпратя — коленичи до леглото и измъкна риза от багажа си. — Така или иначе трябва да отида да взема парите си.

— Добре — Оливър не знаеше как да реагира. — Ще ми бъде приятно. Благодаря ви.

Инди се изправи с чистите си дрехи в ръка.

— Ще се върна след минута — отправи се обратно към банята. — Не си тръгвайте!

Оливър се засмя с готовност и седна на ръба на леглото. Загледа се в ръцете си, след това през прозореца и отново към ръцете си. Искаше да си тръгне, да си отиде от Байджур, далече от Инду Бенет, преди да има време да промени решението си. Не искаше да се забърква повече, отколкото вече бе забъркан — Инди беше прекалено привлекателна и достатъчно сериозна, за да си позволи да я ухажва.

След минута тя се появи на вратата:

— Е, готова съм!

Буквално беше навлякла ризата и полата си, завърза сандалите си и прокара ръце през мократа си коса. Изглеждаше свежа, естествена и много секси.

Оливър се изкашля, изправи, се и преметна сака си през рамо.

— Добре — каза той. — Да тръгваме!

Отиде до вратата и изчака, докато Инди събере нещата си и ги прибере в чантата си. Двамата излязоха от апартамента, прекосиха коридора и се отправиха към рецепцията.

— Извинете ме, мис Бенет. Мадам, ако обичате!

Инди се огледа назад.

— Да?

Момчето стоеше пред нея с някакъв лист в ръка.

— Има съобщение за вас, мадам. Заповядайте.

Инди порови в чантата си и даде бакшиш на момчето, отвори листа, прочете го и погледна към Оливър.

— Трябва да чакам някакво телефонно обаждане — обясни тя. — Вероятно дядо ми. По-добре да се върна.

Оливър кимна:

— Аз ще тръгвам. Не искам да изпусна влака си.

— Разбира се — Инди погледна настрани и каза: — Ами парите, които ми заехте?

— Можете да ми ги изпратите по пощата или пък да отскочите до посолството, когато си тръгвате обратно, и да ми ги върнете.

— Добре.

Няколко секунди мълчаха неловко.

— Е, добре — подхвана Оливър.

— Да, добре — Инди му подаде ръка и той я стисна. — Благодаря ви, капитан Хикс. Аз… по-добре да се върна заради… телефонния разговор.

— Да, да, вървете — усмихна й се Оливър. — Довиждане, Инди. Беше удоволствие да се запозная с вас.

— Да. И на мен ми беше приятно. Продължаваха да стоят и да се гледат.

— Довиждане тогава — Тя направи крачка назад.

— Да, довиждане — Оливър не помръдна от мястото си. Ако беше някоя друга жена, той може би щеше да я целуне, но с Инди дори не би посмял да направи опит. Само Господ знаеше как би могло да свърши това. Не откъсваше поглед от нея, докато тя му махаше.

— Довиждане! — отново извика Инди.

— Довиждане!

Най-накрая тя изчезна от погледа му и той излезе през главния вход и тръгна към малкия кей, където чакаше една лодка. Приближи се и кимна на лодкаря.

— Ще трябва да изчакаме пет минути, сър — заяви човекът. — Идват и други пътници.

— Добре.

Оливър пусна чантата си на пода на лодката и седна върху нея. Загледа се отвъд езерото и видя пред себе си замъглените от жегата очертания на Байджур. Е, поне видях Байджур, помисли си, последния щат в Индия, който все още има махараджа. А също така беше помогнал на внучката на генерал Бенет. И въпреки успешното пътуване, чувстваше се тъжен. Истината беше, че изобщо не искаше да си тръгва.

 

 

Инди се върна в апартамента и видя, че вратата е открехната. Сигурно е чистачът, помисли си и свали чантата си от рамо. Отвори вратата нацяло, тръгна към телефона и пусна чантата си на дивана. В момента, в който се обърна към спалнята, усети удара, който дойде някъде отзад.

Залитна. Краката й се подкосиха, полетя напред и потърси с ръце опора в дивана. Задъха се, но успя да се изправи и се хвърли към чантата си в мига, в който мъжът стори същото. Започнаха да се борят, въртейки се наоколо, и в един момент Инди успя да удари с глава мъжа в слабините. Чу го да извиква, стисна юмрук и нанесе втори удар с всичка сила. Той падна назад, тя скочи и грабна чантата си. Останала без дъх, трепереща, хукна навън, прекоси коридора и изтича покрай рецепцията.

— Оливър! — изкрещя и се стрелна покрай тълпата, събрала се край кея. — Оливър!

Краката й се подкосиха и тя се свлече на колене.

Лодката се беше отдалечила на около петдесетина метра, когато той я чу. Обърна се рязко, извика на лодкаря и започна да се извинява на останалите пътници.

— Инди, стой там! — опитваше се да надвика рева на мотора. — Стой там, идвам!

Видя как тя залитна напред и стомахът му се сви.

— Побързай! — извика към лодкаря. — Това проклето нещо не може ли да се движи по-бързо?

След минута бяха отново до кея. Той скочи в движение, коленичи до нея и я прегърна.

— Господи, какво се е случило?

Тя не плачеше, но беше много уплашена — лицето й бе придобило пепеляв оттенък и цялата трепереше.

— Някакъв мъж… в апартамента… Удари ме…

Сложи ръка на тила си и Оливър внимателно повдигна косата й.

— Исусе! Хайде да влезем вътре. Трябва да те прегледат.

Помогна й да се изправи, обви ръка около раменете й и я поведе към столовете до рецепцията.

— Ето, седни тук. Аз ще отида да потърся лекар.

— Не — тя вдигна очи към него. — Всичко е наред. Знам. Не е необходимо да се шие. Всичко е наред.

— Откъде знаеш? Инди, недей да спориш с мен, ще извикам лекар.

Тя хвана ръката му.

— Аз съм лекар. Е, поне наполовина.

— Ти? — едва сега осъзна, че не знае нищо за нея.

— Да — тя се усмихна на обърканото му изражение. — Ти си мислеше, че съм някаква малка глупачка, нали?

— Не! Не, разбира се. Аз… — седна до нея. — Не знаех какво да мисля за теб. И все още не знам.

Двамата се усмихнаха.

— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли нещо за пиене?

— Не, но ще ми трябва малко лед за това — тя отново докосна тила си.

Оливър вдигна ръка, за да привлече вниманието на момчето. Поръча чай за двамата и купа лед. Изчака, докато сервитьорът се отдалечи, и попита:

— Искаш ли да ми кажеш какво се случи? Трябва да уведомиш управителя. Би могло да бъде и по-лошо. Извадила си голям късмет. Чудя се дали не е нападнал и някой друг.

Инди гледаше ръцете си.

— Съвсем не е необичайно туристите да бъдат нападани при посещенията им в други страни — продължи той. — Поне в Индия. Но пък в хотелската стая! На всяка цена трябва да уведомим управата и полицията. Успя ли да го видиш, Инди? Предполагам, че всичко е станало много бързо, но… Инди, добре ли си?

Момчето пристигна с напитките и той млъкна. Сервира чая, уви малко лед в една салфетка и й го подаде. Въздъхна, изчака момчето да се отдалечи и продължи:

— Има ли нещо, което не ми казваш? Защо непрекъснато ми се струва, че тук нещо не е наред?

Инди не отговори. Държеше леда на тила си и не знаеше какво да каже.

— Инди? Това не е свързано с онзи Джими Стоун, нали? Мислиш ли, че той би…

— Не. Искам да кажа, че може… Ох! Наистина не знам какво става! — пусна леда върху масичката. — Отидох в апартамента, за да изчакам разговора си, и някой ме удари отзад. Опита се да вземе чантата ми, но аз успях да я задържа и го ударих силно в слабините. Кое е толкова смешно?

— Нищо — Оливър безуспешно се опитваше да прикрие усмивката си. — Просто начинът, по който „си го ударила силно в слабините“ — внезапно се разсмя. — Звучи смешно, не мислиш ли?

Инди се усмихна.

— Обзалагам се, че на него изобщо не му е било смешно! — каза тя и също започна да се смее. — Наистина доста се постарах! Господи! Сигурно… сигурно действително боли!

И започна да се смее, докато от очите й изскочиха сълзи. Неочаквано заплака.

Оливър реагира моментално и бръкна в чантата си за кърпичка.

— Всичко е наред! Често се случва. От шока е.

Тя шумно издуха носа си и Оливър си припомни същия звук по телефона.

— Забележителен нос! — усмихна се той.

Инди отвърна на усмивката му и изтри лицето си.

— Едно от най-привлекателните ми качества — тя подсмръкна и отпи от чая си. — Извинявай. Не исках да се правя на глупачка. Но след всичко, което ми се случи, се чувствам доста объркана.

— Не си се правила на глупачка! Виж, ще отида до рецепцията, за да проверя дали наистина са ти звънили, а след това би могла да ми разкажеш всичко отначало: как си се срещнала с Джими Стоун, кога, за пътуването дотук — всичко. Нека се опитаме да изясним нещата, какво ще кажеш?

Тя кимна. Всичко бе започнало да става много странно и застрашително.

— Добре.

Изчака, докато Оливър се върне, пое си дълбоко дъх и започна:

— Запознах се с него преди месец…

И тя му разказа цялата история — от момента, в който й беше подарил червената роза, до последните думи, които си бяха разменили с Джими Стоун.

 

 

След около час Оливър поръча още чай. Не знаеше какво да мисли за цялата тази история, но беше сигурен, че нещо не е наред. Телефонното обаждане беше действително от генерал Бенет, но това сякаш бе единственото реално нещо.

— Значи Джими Стоун те убеди да дойдеш в Индия, доведе те в Байджур и след това изчезна с парите и документите ти, нали така? После, ти се връщаш в апартамента и някой случайно се опитва да открадне чантата ти.

— Да, струва ми се, че целта му наистина беше чантата ми, но не съм сигурна. Може да е искал да претърси стаята, може да ме е проследил или да ме е причакал.

Оливър се замисли за момент.

— А родителите ти? Баща ти е бил индиец, нали? Мислиш ли, че това би могло по някакъв начин да е свързано с него?

— Не. Искам да кажа, съмнявам се. Аз не зная почти нищо за него. Никога не съм го виждала дори и на снимка. Какво общо би могло да има това с него?

Оливър вдигна рамене:

— Не знам. Просто се опитвам да намеря някакво логично обяснение — помълча малко и продължи: — Виж, какво ще кажеш, ако семейството на баща ти или някой, свързан с него, иска да те доведе в Индия? Ако Джими Стоун е бил нает, за да те примами тук?

— Това е невероятно! Откъде биха могли да научат за мен? Самата аз не знам нищо за тях.

— Добре. Ами какво ще кажеш, ако този Джими Стоун е забъркан в нещо лошо, в нещо опасно. Ако е скрил нещо в чантата ти и сега е изпратил някого, за да го вземе?

— Не, не би могъл да го направи. Сама разопаковах нещата си и не забелязах нищо необичайно. Проверих цялата чанта.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Но е съвсем логично да иска да те задържи тук, докато прибере стоката си.

— Стоката? Имаш предвид наркотици?

— Да, твърде е възможно — Оливър въздъхна и прокара ръце през лицето си. — Би ли могъл да ги скрие някъде другаде?

Изведнъж двамата едновременно погледнаха надолу към ръчната й чанта.

— Тук? — вдигна я тя. — Сигурно не. Аз…

Започна да я изпразва, но Оливър я спря:

— По-добре да го направим насаме.

Тя кимна.

— Ще можеш ли да се върнеш обратно в апартамента?

— Да.

Изправиха се и Оливър я поведе през преддверието на хотела, по коридора и към кралския апартамент. Тя му подаде ключа и той влезе пръв.

— По дяволите! — спря се на вратата и погледна към нея. — Вече е съвсем сигурно, че някой търси нещо, Инди!

Тя пристъпи иззад него.

— Господи!

Цялата стая беше обърната наопаки. Чекмеджетата бяха отворени, мебелите разбутани, всичко беше с краката нагоре. Инди отиде в спалнята, където навсякъде бяха нахвърляни дрехи, а тоалетните й принадлежности се валяха по пода. Хвърли чантата си на земята и обхвана главата си с ръце. Чувстваше се много нещастна и ужасно уплашена.

Оливър й даде достатъчно време да се съвземе. След малко тя се изправи, взе чантата и започна да изсипва съдържанието й.

— Има ли нещо там?

Тя поклати глава.

— Няма ли някакви тайни джобове в чантата?

— Не. Само един джоб с цип, който е скрит в хастара.

Инди го отвори и извади пакета, който й бе дал Джон.

— Исусе! Какво е това?

— Не бързай да се радваш, Оливър. Дядо ми даде това — тя се зае да развързва кожените връзки и да развива пакета. — Някога е принадлежало на баща ми и дядо искаше аз да го пазя. Прилича ми на дневник.

Тя отгърна на първата страница, където имаше рисунка с акварели на индийски слон. Показа я на Оливър.

— Красива е — каза той. — Какво пише отдолу?

Инди сви рамене:

— Нямам представа, написано е на хинди — започна да разгръща страниците. — А тук има стихове на английски. И страшно много рисунки. О, Боже! Това са рисунки на майка ми. Ето виж! Тук! Подписани са с „ДМ“.

Това е името на майка ми — Джейн Милс. Ето защо дядо е искал да го притежавам. Виждала съм у дома няколко нейни рисунки, но те са съвсем различни от тези тук. Питам се какво ли е това?

Той взе книгата от нея и започна да я разглежда.

— Права си, чудесни са. Всичко е отбелязано с дати и рисунките и стиховете са свързани помежду си.

— Дай да видя — тя седна до него. — Да! Дали означават нещо? Нали разбираш, дали не разказват някаква история?

Оливър й върна книгата и се подпря на ръба на леглото.

— Мислиш ли, че има някаква стойност?

— Съмнявам се. Защо?

— Просто си помислих дали нашият човек не търси именно това.

Инди се загледа в книгата и започна да я върти из ръцете си.

— Не ми се вярва. Но ако е така, как бихме могли да разберем?

Той се замисли.

— Може би ако успеем да разберем нещо повече за твоите родители и за това, което се е случило с тях, ще успеем да стигнем донякъде.

Стана и започна да прибира нещата на Инди обратно в чантата й.

— Единствено сигурно е, че нещата започнаха да стават много странни. Ако, разбира се, не са обикновени съвпадения. В което обаче лично аз се съмнявам.

— Какво ще правим по-нататък тогава?

— Ами първо ще открием дали Джими Стоун съществува и дали е изчезнал случайно. Можеш ли да се обадиш на дядо си и да го помолиш да се свърже с всички агенции, за които би могъл да работи Стоун?

— Да, ще се обадя.

— А би ли могла да получиш повече информация за родителите си от него?

— Не, не мога. Той никога не говори за тях и не ми се ще да го питам. Мрази Индия и винаги се разстройва, щом стане дума за нея.

Оливър сложи ръка на рамото й.

— Добре. Имам приятел в посолството, който може да ни помогне. Казва се Роб Джоунс и работи в чуждестранния отдел. Може би ще има възможност да се добере до няколко рапорта. А може и да не успее. Обади се по телефона, а пък аз ще се заема с бъркотията тук.

Инди мушна книгата обратно в секретния джоб, хвана ръката на Оливър и се изправи.

— Оливър?

Той се обърна.

— Ами влакът ти?

Той вдигна рамене и се усмихна.

— Какво за влака ми? — отговори и се зае да разчиства стаята.

 

 

Джон затвори телефона, след като приключи разговора си с „Бекман и Стийн“ — последната агенция в списъка му. Въздъхна тежко и се отпусна в едно кресло в коридора. Никой, абсолютно никой от тези компании не беше чувал за Джими Стоун и никой не беше поръчвал албум за индийската архитектура. С каквото и да се занимаваше този млад мъж, то със сигурност не беше фотографията. По дяволите! Джон обхвана главата си с ръце. Проклятие! Трябваше да направи това проучване седмица по-рано, преди Инди да бе напуснала страната. Трябваше да се убеди, че всичко не е някаква измама, преди да я пусне да замине с някакъв нехранимайко, който очевидно не правеше разлика между истината и лъжата!

Вдигна глава и отново въздъхна. Трябваше да им се обади, за да им каже какво е открил, въпреки че то съвсем не беше кой знае каква информация. Вдигна слушалката и надникна в бележника си, за да прочете номера в Байджур. Беше дошло време сам да направи разследвания. Ако този Стоун е имал някаква причина да примами Инди в тази забравена от Бога страна, то Джон щеше да я открие.

Внезапно постави обратно слушалката и тръгна към библиотеката си. Щеше да се заеме с това още сега и точно оттук трябваше да започне. Отключи страничния шкаф на бюрото си и извади огромен куп броеве на „Таймс“, събирани години. Преряза връзката с ножа за хартия и вдигна най-горния брой. „Една история, помисли си той, срещу която никога не събрах достатъчно сили да се изправя.“

Като разтвори вестника, Джон седна на бюрото си и най-после започна да я чете.

 

 

Беше четири часът следобед, когато Оливър погледна часовника си, седнал на масата в ресторанта, и сподави с ръка една прозявка. Беше отегчен до смърт, изнервен и горещината в салона страшно го измъчваше.

Погледна насреща към Инди, която бе погълната от разговора си с един индиец, с когото се бяха срещнали съвсем случайно, и се прокле, задето й беше предложил да дойдат тук. Мястото му беше препоръчано от Роб Джоунс, с когото се бяха чули същия ден по телефона, но единственото, което успя да постигне, бяха два дълги часа в компанията на доктор Ядав. Не че Оливър имаше нещо против този Ашок Ядав, но самият той не беше лекар и не бе разбрал почти нищо от това, за което си бяха говорили по време на обяда. Освен това Ашок изглеждаше много добре и чудесно се разбираше с Инди, което съвсем не беше причина Оливър да го харесва. Просто изпитваше огромна отговорност, защото тя очевидно имаше нужда от него. Няма нищо повече, убеждаваше се той, докато й хвърляше бързи погледи. Усети нарастваща възбуда и погледна встрани. Е, наистина обичаше красивите жени, но кой не си пада по тях?

Оливър се изкашля, за да привлече вниманието на Инди, без да прекъсва разговора им. Тя го погледна и му се усмихна.

— Ашок, струва ми се, че трябва да тръгваме. Нали, Оливър?

— Да, съжалявам, но наистина трябва да вървим — беше му трудно да бъде любезен и Инди сбърчи чело. — Готова ли си?

— Разбира се — тя стана и Ашок се изправи веднага след нея.

— Беше щастлива случайност, че се срещнахме отново, Инду — каза Ашок. — Беше ми много приятно да си поговорим.

— Благодаря ви, Ашок. На мен също.

Инди погледна Оливър.

— О, да, и на мен! — той протегна ръка на индиеца. Ашок се обърна към Инди и притисна дланите си една в друга:

— Ако има нещо, което бих могъл да направя за вас, моля ви, не се колебайте да ми кажете.

Инди му се усмихна:

— Благодаря ви.

Тя се наведе да вдигне чантата си и внезапно каза:

— О, Ашок, наистина има нещо, което бихте могли да направите за мен.

— Разбира се. Какво е то?

Инди отвори джоба на чантата си и извади книгата.

— Бихте ли могли да ми прочетете надписа на първата страница? Той е на хинди.

— Разбира се. За мен ще бъде удоволствие — той взе книгата, разтвори я и помълча малко. — Наистина невероятен почерк. Написано е: „О, розо с повяхваща красота. Невидимият червей…“ — … който изпълзява в нощта — продължи Оливър — сред виещата буря. Той открил е твоето легло на пурпурна радост и неговата тъмна тайна любов руши живота ти.

Инди го изгледа.

— Блейк — обясни той. — „Песни за невинността и мъдростта“.

— Зная — тя се обърна към Ашок: — Това ли пише?

Той прочете последния ред на страницата и датата под него.

— Тук най-отдолу е написано: „На Инду от нейния баща и годината — март 1966.“

Инди взе книгата. Загледа се в написаното, след това в първата рисунка, но не каза нищо.

— Благодаря ви, Ашок. Направихте ми голяма услуга. Може би ще се срещнем пак. Сигурно ще остана в Байджур още няколко дни.

— Надявам се, Инду.

Инди и Оливър тръгнаха към вратата.

— Довиждане, Ашок.

— Довиждане, Инду, Оливър!

Ашок се поклон и се загледа след тях. Махна им, докато се спускаха надолу по стълбите, и видя, че се качиха в една рикша. След това отиде до телефона. Като погледна в бележника си, набра номера на един журналист, когото познаваше. Не искаше да губи време. Трябваше да научи цялата история, всички факти, ако искаше да постигне нещо. Трябваше да е сигурен, че те наистина притежаваха това, което си мислеше. Веднага щом се увери, трябваше да се захване за работа.

 

 

Докато бяха отсъствали от хотела, се бе обаждал Роб Джоунс, затова се наложи Оливър да му позвъни. Инди отиде в спалнята, за да довърши разчистването, докато той проведе разговора си по телефона от всекидневната. Свърза се с централата в Делхи и най-накрая чу гласа на Роб.

— Ало? Роб? Оливър се обажда. Търсил си ме. Да, съжалявам, но бяхме излезли.

— Няма нищо, Оли. Понаучих някои неща от докладите, но се съмнявам, че новините са добри.

Оливър се протегна за химикалка и лист.

— Добре, давай!

— Виж, Оли, не е толкова просто. Ще ти изпратя няколко изрезки от вестници, в случай че искаш да възстановиш цялата история. Но с няколко думи тя звучи така: Джейн Милс, за която се интересуваш, не е загинала в никаква автомобилна катастрофа, поне доколкото можах да разбера. Сигурен съм, че е същата жена, която е била обвинена в убийството на съпруга си, майор Филип Милс, и неговата любовница — някаква индийка, през октомври 1965 година в Байджур.

Оливър потъна в креслото си.

— Исусе!

— Тя е изчезнала веднага след това и никой никога не е чул нищо повече за нея. Предполага се, че по-късно е починала или е заживяла под чуждо име. Вече двадесет години от нея няма ни вест, ни кост. Ало? Оли? Слушаш ли ме?

Оливър прокара ръка през косата си и си пое дълбоко дъх.

— Да, извинявай, Роб, но това ме шокира.

— Да, мога да си представя. Виж какво, ще ти изпратя изрезките с експресна поща, защото могат да се окажат полезни в издирванията ти. Навремето това е бил невероятен скандал. Изглежда, тя ги е намерила заедно в леглото. Тук има цяла камара вестници, в които е описана историята.

— Обзалагам се!

— Съжалявам, че не мога да ти кажа нещо по-радостно, Оли.

— И аз — Оливър разсеяно драскаше по листа и внезапно осъзна, че бе рисувал сълзи. — Случило ли се е нещо в службата междувременно?

— Интересуваш ли се от нещо конкретно?

Оливър хвърли химикалката и смачка листа на топка.

— Не, засега не. Може би ще си дойда утре, но ако не успея, ще се обадя на шефа лично — захвърли хартиената топка към коша с невероятна точност. — Роб, много ти благодаря. Ще се видим след няколко дни.

— Добре. Ако попадна на нещо друго, свързано с Байджур, веднага ще ти се обадя.

— Благодаря. Дочуване засега.

Оливър затвори телефона, обърна се и видя, че Инди е застанала до вратата и го гледа.

— Е? — тя се облегна на касата. — Какво ти каза той? — Оливър тръгна към нея и сложи ръце на раменете й. — Оливър, какво ти каза той? Хайде, кажи ми!

— Каза, че Джейн Милс е била обвинена в убийството на майор Филип Милс и любовницата му през октомври 1965 година. Изчезнала е веднага след като телата им са били намерени и никой не е успял да я открие. — Оливър сведе поглед. — Съжалявам, Инди. Аз…

— Стига! — отблъсна тя ръцете му. — Не ми е притрябвало твоето съчувствие!

Втурна се покрай него, излезе на балкона и застана с гръб, загледана във водата. Той изобщо не знаеше как да постъпи и просто я последва.

— Зная как се чувстваш, Инди…

— О, така ли? Господи, сигурно имаш страшна интуиция! — той забеляза, че тя плаче, но, изглежда, самата не го осъзнаваше. — Как е възможно да знаеш как се чувствам? Дядо ми ме е лъгал! През целия ми живот ми е говорил лъжи! Той е знаел, трябва да е знаел…

Изтри носа си с ръка. Сълзите се стичаха по лицето й и едва виждаше през тях.

— Може би не е могъл да ти каже!

Оливър се приближи към нея. Беше застанала опасно близо до ръба на терасата.

— Може би се е опитвал да те защити, Инди — протегна ръка към нея. — Сторил е това, което е сметнал за правилно!

— Точно така! — извика тя и се отдръпна от него. Неочаквано залитна и изгуби равновесие. Извика.

Оливър се хвърли към нея и я хвана.

— Видя ли какво щеше да стане? — прошепна той.

Тя започна да плаче.

— Хей! Всичко е наред! — той нежно загали косата й. — Моля те, не плачи!

— Извинявай!

За втори път през този ден Оливър мълчаливо й подаде кърпичка и тя издуха носа си.

— Благодаря ти — каза и му я върна.

— Мисля, че ще е по-добре да я задържиш — отбеляза той.

Тя кимна.

— Хайде, ела да се обадим да ни донесат нещо. Струва ми се, че и на двамата ще ни дойде добре едно питие.

След малко, когато питиетата бяха донесени, той й сипа уиски и й подаде чашата.

— Сега по-добре ли си?

— Да, така ми се струва.

Тя отпи, след това остави чашата, изправи се рязко и отиде да вземе чантата си. Отвори джоба, извади книгата и се загледа в нея.

Оливър я наблюдаваше.

— Може би това означава много повече, отколкото си мислим — каза тя, докато разгръщаше страниците. — Може би е свързано по някакъв начин с майка ми и баща ми. Трябва да е така, Оливър! Трябва!

Оливър се приближи към нея.

— Да, може да е така, но нека да оставим това засега — той взе книгата и я затвори. Искаше му се да я докосне, но тя се отдръпна от него. — Допий си питието — каза й, — а след това ще си поръчаме по едно лютиво къри.

Най-после Инди се усмихна.

— Каквото и да означава това — потупа той книгата, — би могло да почака.

— Добре — тя се замисли за момент. — Но ние трябва да се върнем към него. Трябва да открием значението му.

Оливър кимна:

— Обещавам ти — вдигна чашата си и я пресуши наведнъж.

Изведнъж почувства, че не може да остане повече насаме с нея.

— Ела — каза той. — Да вървим.

Оливър усети хладния бриз върху гърба си и се обърна. Едва бе задрямал, когато забеляза празното й място в другата половина на леглото.

— Инди? — спусна крака отстрани на леглото, уви една кърпа около кръста си и тръгна към балкона. — Инди? Добре ли си?

Тя се обърна. Беше облечена в дълга муселинова риза и тялото й ясно се очертаваше изпод тънката материя. Той извърна поглед.

— Онези стихове в книгата — каза тя. — Не мога да престана да мисля за тях. Защо ги е написал на първата страница, след като датата под тях е по-късна от тази, отбелязана под последната рисунка? Не символизират ли те все пак някакво начало? — погледна към книгата върху камъшитената маса. — Не разбирам, Оливър. Непрекъснато си мисля, че е имало някаква причина за това. Тази мисъл не ми дава мира. Кой е бил той? Какво означава всичко това?

Оливър дръпна един стол и седна. Разтърка лицето си с ръце, за да се разбуди.

— „О, розо с повяхваща красота“ — започна той. — „Невидимият червей, който изпълзява в нощта сред виещата буря. Той е открил твоето легло на пурпурна радост и неговата тъмна тайна любов руши живота ти.“ Тези стихове, както ти е известно, са от книгата „Песни за невинността“.

Отнасят се за прехода от невинността към мъдростта — буреносен преход. Житейският опит е тъмнината, покварата. Какво означава ли? Честно казано, Инди, всеки може да го тълкува посвоему. Ако отнесем текста към твоите родители конкретно, то той би могъл да означава много неща. Какво мислиш за това?

Инди се взираше в него, сякаш току-що бе пристигнал от друга планета.

— Откъде знаете всичко това, капитан Хикс?

— От университета в Дюръм, Англия — той вдигна рамене. — Както и да е. Нека да видим какво знаем за твоите родители. Майка ти, Джейн Милс, е англичанка. Баща ти е индиец. Те са се обичали страстно. Това е много красиво — божествен дар — като розата. Но е невъзможно, скандално. Тя е нещастно омъжена, може би са нямали възможност да се срещат — това е виещата буря. Той дори е решен на убийство. Е, да кажем, че е било така. Розата — съвършената любов — е болна. Убийството е извършено, настъпва хаос. Джейн е в опасност, тя се крие, вероятно с любовника си, но съществува невидимият червей, който ги открива. Как ти звучи?

— Странно — усмихна се Инди. — Но много впечатляващо. Продължавай!

— Е, не мога — разпери ръце той. — Въображението ми се изчерпва дотук.

— Значи, казано на прост английски, тези стихове ни обясняват какво се е случило с тях, така ли? Това, че моите родители са били в опасност, любовта им е била застрашена и някой ги е преследвал.

— Да, в известен смисъл.

Инди се замисли за момент.

— Звучи разумно.

Тя взе книгата и седна до него. Оливър бързо погледна дългите й крака и сведе очи.

— Мислиш ли, че в тази книга е описана тяхната история и точно затова той е искал аз да я притежавам?

Оливър сви рамене. Отчаяно се опитваше да мисли за нещо друго, за каквото и да е, само да не усеща този прилив на кръв към слабините си.

— Навярно датите, стиховете и рисунките отразяват цяла серия от събития? — внезапно я осени идея. — Ами ако това е нещо като загадка, в която всяко нещо води към следващото? А, Оливър? — разтърси го леко.

— Хммм, може би.

Той кръстоса крака и се сви на стола, за да се отдръпне от нея.

— Ако е така, може би трябва да се опитам да проследя всичко поред и да открия връзката — тя го погледна въпросително. — Какво мислиш, Оливър?

Той я погледна.

— Мисля, че може и да си права. Сигурно си струва да се проследи всичко страница по страница, за да видим докъде ще ни отведе — бе успял да възвърне контрола над емоциите си и въздъхна с облекчение. — Но също така мисля, че тази книга може да се окаже точно онова, което някой търси, затова не смятам да те оставя да се оправяш сама.

Инди поклати глава:

— Не. Не искам да те забърквам, Оли. Не искам да те карам да се чувстваш задължен да го правиш.

— Не се чувствам задължен — той сви рамене. — Искам да го направя.

За първи път прозря истината сред тази бъркотия от чувства, която се въртеше в главата му, и веднага се почувства по-добре. Той искаше да бъде с нея. Искаше го повече от всичко на света.

— Ясно ли е? — усмихна й се. Тя отвърна на усмивката му:

— Добре.

Наведе се, сложи ръце върху бузите му и нежно го целуна по устните.

— Благодаря ти — прошепна.

Преди да осъзнае какво прави, Оливър хвана китките й. Стисна дългите пръсти и нежно ги допря до устните си, без да откъсва поглед от лицето й. Не можеше да спре. После я наведе към себе си и я целуна. Тя мигновено отвърна на целувката му и цялото й тяло се отпусна върху него.

— Господи, Инди…

Вплете пръсти в косите й и започна да обсипва с целувки устата, бузите, да хапе устните й. Тя вдигна глава и той плъзна устни към шията й, надолу към гърдите. Инди изстена, той пусна косата й и посегна към гърдите, разтвори тънкия муселин и отчаяно затърси горещите втвърдени зърна. Тя се повдигна, приближи се към него и обви крака около кръста му, повдигайки ръце, за да може да смъкне ризата й и да покрие горящата й кожа с целувки. За момент той се отдръпна и се загледа в гърдите й, в тесния й ханш, в издължените извивки на краката й и в искрящото зелено на очите. След това се протегна, разви кърпата около кръста си и я захвърли настрани.

— О, Господи… Оли!… — отдръпна се тя.

— Какво?… — продължаваше да целува шията й, без да я погледне.

Внезапно усети промяната. Спря и се загледа в нея.

Инди преглътна с усилие. Внезапно се беше напрегнала, тялото й се скова и тя закри гърдите си с ръце.

— Съжалявам… Не мога… не сега… Аз просто…

Отдръпна се от него. Наведе се, взе ризата си и я нахлузи презглава. Застана права, забила поглед в земята, с пълни със сълзи очи.

— Просто не мога да го направя — прошепна тя. — О, Боже! Толкова е ужасно…

Внезапно се втурна навътре, влезе в спалнята и тресна вратата след себе си.

— По дяволите!

За момент Оливър остана неподвижен, с разтърсвано от конвулсии тяло, след това се изправи и ритна стола насреща. Той падна и тупна върху масата.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Влезе в стаята, огледа се мрачно и се хвърли върху дивана. Беше вбесен, но не на нея. Беше разгневен на себе си, задето отново бе действал по присъщия си неразумен начин.

— По дяволите! — извика отново към празната стая и се сви на дивана.

Предстоеше му дяволски дълга нощ.

 

 

В спалнята Инди лежеше в тъмнината, завита с чаршафа до брада. Трепереше, неспособна да се стопли, и й се искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Взираше се със сухи очи в сенките по стените и се опитваше да успокои бясното препускане на сърцето си. „Какво стана с мен, мислеше си тя, какво ми стана? В един момент съм порядъчна млада жена, току-що завършила медицинския колеж, която се наслаждава на последното си свободно лято, а в следващия — животът ми се преобръща наопаки, превръща се в пълен хаос. Не зная коя съм, откъде идвам, какво искам и накъде отивам.“ Подсмръкна и изтри носа си в края на чаршафа. „Не зная нищо, освен че се чувствам нещастна и объркана. Какво правя, като се хвърлям в леглото с първия срещнат мъж?“

Седна. Истината беше, че копнееше да се хвърли в леглото с него. Много малко добро би могло да ми донесе това, помисли си тя и сълзите най-после се затъркаляха по лицето й. Малко съчувствие в тази ужасна, злокобна история — и вече съм готова да се влюбя.

— Е, не можеш да я имаш, Инди Бенет — извика високо тя, хлипайки, и бръкна под възглавницата, за да вземе носната си кърпа. — Мъжете винаги те изоставят! Винаги! — издуха носа си и изтри лице. — Дядо ти, Джими Стоун… Всички! И Оливър би те изоставил, ако му дадеш възможност!

Плака, докато очите й пресъхнаха и тежестта в гърдите й се отпусна. Отказа се от кърпата и издуха носа си в чаршафа на Оливър. Слава Богу, тази вечер той нямаше да му трябва. Отпусна се назад и затвори очи. Щастливо избавление, няма що, помисли си.

Единственият проблем беше, че тя не гледаше на станалото като на щастливо избавление, а като на горчиво разочарование.