Мария Барет
Любовно проклятие (16)

Глава шестнадесета

Филип се изтърколи по гръб в леглото и пренебрегна тропането по вратата. Беше пет часът сутринта и съвсем не му беше време да става.

— Махай се! — извика той и се зави презглава. — Изчезвай!

Ударите станаха по-настойчиви.

— Какво, по дяволите?… — седна, отхвърли завивките и като взе халата си, тръгна към вратата. — За какво, дявол да го вземе, вдигаш този шум? — ядосано попита той. — Едва пет часът е!

— Моля ви, сахиб, търсят ви по телефона.

— Ами защо, за Бога, не ми го каза през вратата? — Филип прокара ръце през лицето си и разтърка очи. — За нищо не ви бива! Кой ме търси?

— Някаква жена, сахиб. Разговорът е международен — прислужникът понижи глас: — Не исках да ви казвам, сахиб, защото мемсахиб може да е будна.

Филип се изкашля. Сигурно бе Сузана. Страните му пламнаха и той каза:

— Правилно. Много добре си постъпил.

Слугата притисна длани и наведе глава.

— Заповядайте, сахиб. Тя чака на телефона.

— Добре. И… ъъъ… — Филип се обърна към него: — По-добре е да не споменаваш за това на мемсахиб.

— Разбира се, че няма, сахиб.

Филип внимателно притвори вратата и тръгна към телефона.

— Ало?

— Филип?

Стомахът му се сви.

— Сузи? Къде си? Какво се е случило? Защо се обаждаш? — бе й казал къде би могла да го намери, но не й беше оставил телефонния си номер.

— В Швейцария съм.

— С Мичъл?

— Не. Сама.

Той преглътна и усети, че гърлото му внезапно бе пресъхнало. От другия край на линията тя мълчеше и той знаеше, че плаче.

— Напуснах Мичъл — разрида се тя. — Трябваше. Хванах първия самолет, който отлиташе от Лондон.

— Исусе!

Филип се отпусна в креслото. Не знаеше нито какво да каже, нито как да постъпи. Това беше най-ужасният му кошмар, който можеше да провали всичко. Стискайки здраво слушалката, попита:

— Какво смяташ да правиш?

Сузана си пое въздух. Беше престанала да хлипа, но емоциите й бяха неконтролируеми и можеше да започне да плаче без особена причина, забравила всякакво достойнство.

— Идвам в Индия — отвърна тя. — Довечера тръгвам за Делхи.

Филип затаи дъх. Потисна обзелата го паника, която можеше да го накара да изрече неща, за които по-късно щеше да съжалява. Стисна зъби.

— Филип! — изплака Сузана. В гласа й отново се прокраднаха сълзи. — Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам.

Той знаеше, че я обича повече от всичко на света, но в момента изпитваше единствено омраза към нея. Трябваше да отиде в Делхи и да уреди всичко. Не би могъл да я остави тук, защото само Господ знаеше какво би могла да направи. Усети непоносима тежест върху раменете си — тази мисъл го съсипваше.

— Ще дойда в Делхи. Ще тръгна още днес следобед.

Сузана отново започна да плаче и омразата му към нея се изпари. Нейният глас му причиняваше болка.

— Не плачи, миличка, недей! — прошепна той. — Ще се погрижа за теб, обещавам ти!

Погледна към прозореца, през който се прокрадваха първите лъчи на зората. Можеше да каже на Джейн, че има среща, да хване следващия самолет и да замине за няколко дни. Би могъл да отдели два дни от програмата си, но не повече. Надяваше се, че ще му стигнат, за да се оправи с нея.

— Сузи, довечера ще бъда там. Утре ще те посрещна на летището.

Без да добави нищо повече, той затвори телефона.

 

 

Докато Филип изпращаше момчето, което бе пренесло багажа, Сузана отиде до френския прозорец на хотелската стая и го отвори. Излезе на терасата и обгърна тялото си с ръце. Откакто бе напуснала Англия, не бе успяла да се стопли, независимо от горещината. Страхът от Мичъл я смразяваше до мозъка на костите й. Взря се в панорамната гледка към Делхи, обърна се към градината и потръпна. Чакаше Филип.

Филип се върна в стаята и се загледа в нея. Не можеше да повярва, че бяха изминали само шест седмици, откакто бяха прекарали заедно онази последна нощ. Не можеше да повярва, че това е същата жена, която обичаше. Беше толкова слаба, че когато я бе прегърнал на летището, раменете й се бяха врязали в тялото му. Лицето й се беше издължило, а тъжните й сиви очи изглеждаха невероятно големи. Изглеждаше почти толкова уязвима, колкото първия път, когато я бе видял, толкова крехка и зовяща, че из тялото му се разля отчаяна необходимост да я докосне и да я утеши. Тя се нуждаеше от него, както никой друг, и го желаеше така, както никой никога не го бе желал. Той беше силата на нейния живот. Тази мисъл го изпълни с толкова желание и любов, че той затаи дъх.

Сузана се обърна.

— Филип?

Той се приближи до стъклената врата, без да откъсва очи от нея. Тя протегна ръка и той я притегли към себе си. Усети, че трепери в прегръдките му.

Бавно, с треперещи пръсти започна да разкопчава ризата й. Разголи раменете й и се загледа в тялото й. Както винаги, когато беше с него, тя не носеше бельо. Ребрата й ясно се очертаваха изпод мургавата й кожа — толкова гладка и нежна, сякаш бе направена от крем. Наведе се и погали с устни вдлъбнатината на шията й. Сузана зарови пръсти в косата му и притегли главата му към себе си. Въздъхна така, сякаш бе потискала тази въздишка, откакто бе напуснала Англия, и най-после се отпусна, Филип вдигна полата и притисна устни към бедрата й. Тя изстена и затвори очи. По устните й се плъзна усмивка, изпълнена с любов и отчаяние, и по страните й бавно се затъркаляха сълзи.

 

 

По-късно същата нощ Филип лежеше буден, докато Сузана спокойно спеше до него. Знаеше, че трябва да й каже да се върне при Мичъл. Никой от двамата не можеше да си позволи да се забърка в някакъв скандал, но нямаше представа как да й го обясни. Тя бе изпълнена с невероятна страст, така безрезервно му се отдаваше и на него му се струваше, че ако я изостави, това ще я съсипе. Беше като да я лиши от опора. Премести се в своята половина на леглото и се загледа към лунните лъчи, които се прокрадваха в стаята. И въпреки всичко, трябваше да й каже, защото не знаеше какво друго би могъл да стори.

— Филип? Не можеш ли да заспиш?

За миг той почувства вина, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението. Погледна я.

— Не. Но мислех, че ти спиш.

Сузана лежеше по гръб и гледаше безцелно тавана.

— Спях — тихо обясни тя, — но често се будя през половин час. Не мисля обаче, че бих могла да заспя отново.

Филип протегна ръка и тя се притисна към него.

— А ти защо не можеш да спиш?

— Не знам — излъга той.

— Заради мен, нали?

Той не отговори, а само нежно погали косата й. Тя се изправи, за да може да види лицето му.

— Филип, кажи ми!

Притисна пръст върху устните й.

— Шшшт! Няма нищо! Навярно е заради горещината.

Затвори очи и в този момент Сузана разбра. Непозната болка стегна гърдите й.

— Ти искаш да се върна при Мичъл. Не желаеш да остана тук — отдръпна се от него, седна и обви чаршафа около гърдите си. — Страхуваш се от скандал.

Отметна назад глава и затвори очи. Болката се върна отново с такава сила, че тя се присви. Затаи дъх, за да я преодолее.

Филип коленичи и се наведе над нея.

— Сузи, добре ли си? — сложи ръка на рамото й, но тя не реагира. Обзе го паника, защото тя сякаш не дишаше и лицето й бе станало пепеляво. Разтърси я внимателно. — Сузана?

Изгледа го е широко отворени очи, без да може да си поеме въздух, защото болката беше ужасна.

— Сузи, за Бога, какво има?

Той я разтърси по-силно и тя започна да се задъхва, без да може да диша.

— Господи!

Внезапно Филип я зашлеви през лицето силно и рязко, но без да й причини болка. Тя нададе ужасен писък. Едва тогава си пое дъх. После започна да плаче.

Филип я прегърна.

— Трябва да се върнеш. Не можеш да останеш в Индия. Знаеш това, Сузи, знаеше го… — целуваше косата й, галеше крехкия й гръб. — Сузи, моля те, това е за наше добро. Трябва да ми имаш доверие! От това зависи бъдещето ни.

— Но Мичъл… — погледна го. — Мичъл ще ме убие. Знам това, сигурна съм…

Филип започна да я успокоява. Тя не можеше да погледне на нещата реално.

— Сузана, обещавам ти, че нищо няма да ти се случи. Престани! Спри с…

— С кое? — тя изтри лицето си, внезапно обхваната от гняв. — С фантасмагориите си? Това ли искаше да кажеш?

Отдръпна се от него, притисна колене към тялото си и впи пръсти в тях. Внезапно изгуби всякаква надежда. Положи глава върху коленете си и затвори очи. Имаше ли смисъл? Вече всичко й се струваше изгубено. Беше уморена и се чувстваше съвсем празна. Филип бе всичко, което някога беше имала, и независимо колко упорито се стараеше да си го внуши, вече не знаеше дали това има някакво значение. Опита се да каже нещо, каквото и да е, ала не можа. Съзнанието й беше съвсем изтерзано, а тялото й беше като вцепенено.

Филип я докосна по рамото, опитвайки се да привлече вниманието й отново към себе си.

— Сузи, ще ме изслушаш ли? — тя вдигна рамене. Не знаеше какво да прави. — Ще си отидеш ли вкъщи?

Беше му необходима нейната дума. Оставаше му още само един ден и той трябваше да е сигурен, че и двамата са в безопасност.

— Ще направя каквото поискаш — вяло отговори тя, но не беше сигурна дали казва истината. Питаше се дали изобщо е сигурна в нещо.

— Само докато всичко това свърши и се върна в Лондон. Разбираш ме, нали? — той се наведе, улови кичур коса и започна да го навива около пръстите си. Дори когато беше ядосана и отчаяна, тя пак го възбуждаше. — Ти ми вярваш, нали, мила?

— Филип, аз… — замълча, за да отвърне на целувката му. Имаше ли смисъл да му обяснява? Изобщо нещо имаше ли смисъл?

— За мен винаги ще съществуваш само ти — прошепна той и подръпна кичура, за да я приближи към себе си. — Никога няма да има друга.

Сузана извърна поглед.

— А Джейн? — прошепна. Думата беше едва доловима, но за момент увисна във въздуха между тях.

— Джейн не означава нищо — отвърна Филип и я погледна. — И това е самата истина.

Но Сузи вече не можеше да каже дали това е истина или лъжа. Толкова често я беше молил да му повярва, че вече не бе сигурна дали изобщо вярва в нещо. Филип пусна кичура, който увиваше около пръстите си, и притисна длан към тила й. Целуна я силно, впивайки пръсти в косата й.

— Обичам те, Сузи! — прошепна той. — Джейн е тук само заради нас двамата!

Целуна я отново. Отпуснаха се върху възглавницата и тя обви крака около неговите, Филип улови с ръце главата й, надвеси се над нея и я погледна в очите. Тя го изпълваше със сила.

— Джейн е тук само заради нас — продължи той шепнешком. — Кълна ти се!

Но Сузана не го слушаше. Единственото нещо, което бе в състояние да чуе, беше празната, безнадеждна тишина.

 

 

Рами погледна към Джейн, която бе отпуснала глава върху възглавницата на дивана със затворени очи. Усмихна се на покоя и тишината, които царяха между тях и го изпълваха с наслада. Погледна часовника си. Беше късно и трябваше да си върви.

— Зная — заяви Джейн, доловила лекото движение. — Късно е и трябва да си тръгваш. Налага ли се?

Тя отвори очи и се изправи.

Рами стана и се приближи до нея. Наведе се и леко я целуна по челото.

— Да. Налага се.

Тя се усмихна на целувката му. Сега, когато вече знаеха какво се крие под повърхността, те се докосваха съвсем леко, неспособни да се въздържат. Просто трябваше да го правят.

— Добре — Джейн въздъхна, протегна се и също стана. — Благодаря ти, че ми прави компания тази вечер. Можех да се справя и сама, но се радвам, че не ми се наложи.

— И аз ти благодаря за вечерята.

Рами притисна длани и се поклони! Джейн се усмихна — обичаше безупречните му обноски.

— Да те изпратя ли до колелото?

— Ако искаш.

Той понечи да й протегне ръка, но спря в последния момент. Джейн забеляза движението, но не каза нищо. Би се зарадвала на възможността да докосне ръката му, но не трябваше. Тя беше омъжена. И не толкова женитбата й, колкото клетвата, която бе дала пред Бога, означаваше много за нея. Прекосиха верандата, спуснаха се по стълбите и заобиколиха къщата. Вървяха съвсем близо един до друг, но без да се докосват.

— Уредила ли си всичко за утре? — запита я Рами, щом стигнаха до колелото му. Беше планирал дълга разходка до един от най-отдалечените от Байджур храмове.

— Да, струва ми се — отговори Джейн. Никога не знаеше къде ще ходят. Рами беше неумолим в това отношение.

— Чудесно! — той се качи на колелото си. — В такъв случай ще се видим утре.

— До утре — тя отстъпи крачка назад, щом той потегли.

— Довиждане, скъпа Джейн! — извика й и й махна през рамо.

— Всичко добро! — Джейн изчака, докато той изчезне от погледа й надолу по алеята, и довърши: — Скъпи, скъпи Рами!

И като обви ръце около тялото си, тръгна обратно към къщата.

 

 

На Рами му беше необходим половин час, за да се прибере у дома. Къщата тънеше в полумрак и той предположи, че всички вече спят. Остави колелото пред входните стълби, за да може момчето да го прибере, и кимна на прислужника, който го очакваше на верандата. Възможно най-тихо стигна до стаята си и пренебрегвайки момчето, сам угаси лампите. Излезе на терасата. Загледан към звездите, каза молитвата си — една нова молитва, съвсем различна от всички, които беше изричал през живота си. След това се върна обратно вътре, съблече се и мислейки за Джейн, както винаги, си легна и заспа.

 

 

Шива седеше до бюрото в библиотеката си и се усмихваше. Беше чул Рами да се прибира по-късно от обикновено и веднага се досети, че майор Филип Милс отсъства. „Боговете осветяват пътя ми, помисли си той, показват ми своята благосклонност.“ Стана, отиде до малката статуетка на Кали, която стоеше на стената, и я взе в ръце. Черната богиня беше символ на разрушението и възобновлението. Прокара пръсти по тялото й, по множеството ръце и крака и по жестоко засмяното й лице.

— Прекланям се пред теб, Кали — високо каза той, — защото ти ще ми дадеш това, което искам.

После я постави обратно, прекоси безмълвната къща и отиде да си легне.