Мария Барет
Любовно проклятие (32)

Глава тридесет и втора

Инди се облегна на роувъра, извади бутилката с вода и я вдигна към устата си. Пи дълго, след това я подаде на Ашок и изтри устни с ръка.

— Не мога да разбера — каза му тя. — Мислиш ли, че баща ми и Боди Ядав са планирали всичко месеци наред? — Ашок поклати отрицателно глава. — Защо тогава са наели тази къща месеци преди да бъде извършена кражбата? Няма никаква логика.

Ашок спря да пие и прибра бутилката в чантата.

— Твърдо съм убеден, че чичо ми не би направил това — отвърна той. — Ако действително е намислил да краде от махараджата, той първо щеше да се погрижи за семейството си. Не би оставил майка ми и собствената си майка без мъж у дома.

Инди въздъхна тежко и погледна към телефонната станция.

— Какво, за Бога, прави Оливър? — троснато запита тя. — Вече почти час се бави там!

Ашок докосна ръката й:

— Скоро ще дойде — от няколко дни се досещаше за чувствата им и съжаляваше, че никой от тях не бе намерил сили да ги разкрие.

Инди отвори вратата на джипа и взе картата от предната седалка.

— Значи, щом Оливър се върне, ако изобщо се върне, предлагам да отидем пак до къщата, да я огледаме отново и после да обсъдим всичко.

 

 

Намираха се в Дженерао. Бяха се изкачили до къщата и 304 след като я бяха разгледали, се бяха върнали в малкото градче.

Къщата беше нещо като лятна вила, която богаташите от Делхи наемаха, щом горещината станеше непоносима, и не представляваше никакъв интерес за тях.

Инди разглежда картата известно време и след малко извика:

— За Бога! Къде се мотае Оливър?

— А! — Ашок замаха към далечината. — Ето го!

Двамата с Инди забързаха към него през прашния площад.

— Искате ли нещо за пиене? — извика към тях Оливър, щом ги наближи. — Зад ъгъла има магазин, в който продават бутилирани напитки.

Инди се намръщи — не искаше да губят още време. Погледна към Ашок, но той само сви рамене. Оливър стигна до тях.

— Имам нужда от почивка — каза той. — Много съм жаден, а пък и трябва да ви кажа доста неща.

— Добре — Инди погледна към джипа. — Ще отида да го заключа.

— Вземи си и чантата! — извика след нея Оливър.

Тя махна с ръка в знак, че го е чула, и се отдалечи. След минута се върна и тримата тръгнаха към магазина.

— Е? Какво имаш да ни казваш? — запита Инди.

Седнаха на тротоара. Оливър разтвори книгата в скута си и бързо започна да си прави някакви записки. Вдигна очи за миг.

— Задръжте още минута! — каза им той и отново се задълбочи в заниманието си.

Инди цъкна с език и отпи от айрана си. Ашок гледаше към улицата. Мястото беше съвсем безлюдно и по средата на деня тук почти не се чуваше никакъв шум. Забеляза индиец, който му се стори странно познат, но мъжът веднага изчезна в обратна посока и той не успя да го разгледа по-добре.

— Така! — Оливър се изправи и Ашок се обърна към него, съвсем забравил за странния мъж.

Оливър вдигна записките си и каза:

— Ето какво открих. Доста е различно от онова, което мислехме в началото, и се основава повече на предположения и догадки. Смятам, че няма нищо общо с форта, който посетихме.

Инди и Ашок го погледнаха изненадано.

— Предполагам, че първоначално намеренията му са били точно такива, но после се е случило нещо и Рамеш Раи е решил да промени загадката. Точно затова е добавил онзи стих и това е била следата, по която е трябвало да тръгнем. А тя съвсем не води към форта.

Инди остави бутилката.

— А стихът?

Оливър погледна в записките си.

— Джерард Манли Хопкинс. През цялото време имах чувството, че ми звучи много познато, но не бях сигурен, затова не ви казах нищо. Оказа се, че не съм чел стихотворението, но стилът наистина ми е познат. Просто той е уникален, разбирате ли? Затова позвъних на приятеля си Роб Джоунс в Делхи. През цялото време, докато пътувахме насам, непрекъснато си повтарях думите и единственият човек, към когото бих могъл да ги отнеса, беше Джерард Манли Хопкинс.

Той беше толкова развълнуван, че говореше много бързо и Ашок не успяваше да проследи нишката на мислите му.

— Затова се забавих толкова много. Наложи се Роб да отскочи до библиотеката, за да вземе книгата със стиховете му и след това да ми позвъни в станцията.

Оливър се протегна и кръстоса краката си във формата на лотос.

— Предполагах, че това е първият стих на някое стихотворение, така че той започна да ми ги чете подред и — бинго! Ето го!

Той вдигна един лист и зачете:

„Като волна чучулига, заключена в мрачна клетка,

скръбният дух обитава човешкото тяло и като птицата,

запазила спомен за свободния полет,

той робува на трудностите на своето време.“

Спря и ги погледна.

— Стихотворението се нарича „Заключената чучулига“.

Впечатли ме вторият стих:

„Скръбният дух обитава човешкото тяло.“

Това ме караше да мисля…

Той отново замълча и се изчерви. Нито Инди, нито Ашок успяваха да проследят мисълта, му.

— Но стихотворението продължава:

„И все пак и двамата някога издъхват в своите клетки

или пламнали от страх и жажда за мъст, разбиват затворите си.“

Двамата продължаваха да го гледат неразбиращо.

— След като записах стихотворението, реших, че думите „клетка“, „затвор“, „страх“ и „мъст“ не са употребени случайно и прегледах отново книгата — той намери нужната му страница и я показа. — Това са само предположения. Тук е изписана датата 24 юли 1965 г.

Загадката продължава до октомври. И всичко спира дотам, фортът е рисуван на 29 септември.

Оливър поклати глава. Изведнъж всичко му се стори толкова просто и ясно, че се зачуди как не го е разбрал досега.

— Убийството на Филип Милс и любовницата му е станало в началото на октомври — продължи той. — Датата под стиха също сочи октомври. Нали не забравяте, че това са само предположения?

Инди и Ашок кимнаха едновременно.

— Джейн и Рамеш са се обичали и са работили заедно над тази книга. В края на септември са отишли до форта. Джейн го е нарисувала, защото това е трябвало да бъде последната следа, но в началото на октомври Филип е убит. Джейн не е извършила убийството, аз съм твърдо убеден в това, но е била несправедливо обвинена. Тя трябва да избяга и Рамеш Раи, убеден, че Джейн не би могла да докаже невинността си, се обръща за помощ към човека, когото е почитал като свой баща — Боди Ядав. Боди е наел къщата на хълма за Джейн. Тя е била вече бременна. Трябва да е била, ако ти си родена през март, нали? Така че Джейн се е скрила в къщата, докато роди бебето, а Рамеш успее да организира бягството им в някоя друга страна. Къщата е „затворът“ от стихотворението, а Джейн е „заключената чучулига“.

— Мили Боже! — Инди докосна ръката на Оливър. — Това е знаменито, Оливър! Не мога да повярвам, че си го измислил сам!

— Значи ти смяташ — намеси се Ашок, — че съкровището на махараджата е скрито някъде горе, около къщата.

Оливър поклати глава:

— Не. Сега стигаме и дотук. Това отново са само догадки, но според мен Рамеш Раи наистина е имал намерение да го скрие някъде около къщата на Джейн и да изпрати книгата на махараджата. По това време той вече трябва да е разбрал, че Рамеш е избягал — най-вероятно с Джейн, и сигурно Боди Ядав е бил този, който е щял да занесе съобщението. Но нещо се е объркало. Според мен „страхът“ в стихотворението означава нещо и допускам, че този, който е убил Филип, се е върнал и за Джейн. Може би от самото начало са имали намерение да убият нея, а не любовницата. Нали си спомняте, че в рапортите се говореше, че из цялата къща е имало кървави отпечатъци от ръцете й. Възможно е Джейн да е била свидетелка на убийството, да се е борила, за да спаси живота си, но във всички случаи е знаела повече, отколкото е трябвало.

Оливър замълча, за да си поеме дъх. Разтърка лицето си с ръце и внезапно се почувства уморен от толкова много приказки.

— Какво мислите?

Инди не отговори веднага.

— Не зная. Това ми звучи по-разумно от всичко останало, но накъде ще ни отведе? Щом не е в къщата на Джейн, къде е тогава?

Оливър събра записките си и ги пъхна между страниците на книгата. Забеляза снимката, на която бяха Джейн с Филип, Рамеш и махараджата.

— Не знам къде е — каза той, докато разглеждаше снимката, — но едно нещо зная със сигурност. Баща ти е бил изключително умен човек, Инди. В поезията и философията му всичко прелива от любов, доброта и религиозно смирение. Мисля, че е правил само това, което е трябвало да направи.

Ашок се изправи.

— Трябва да се върнем в къщата на Джейн — каза той. — Сигурен съм, че там ще намерим нещо, което ще ни насочи.

Оливър погледна Инди.

— Да — каза тя. — Той е прав. Трябва да се върнем в къщата на Джейн.

Оливър кимна. Не би искал да губи повече време, защото това го изнервяше, но щом за Инди и Ашок беше толкова важно, той се съгласи. Поне нямаше да навреди.

— Добре. Помниш ли пътя, Ашок, или да погледна картата?

— По-добре погледни картата — отговори Ашок и мълчаливо тръгна към джипа.

 

 

Час по-късно Джон спря джипа на прашния площад на Дженерао. Водачът му кимна и излезе от колата.

— Няма да се бавя, сър — каза той и се обърна към малкото магазинче, където продаваха напитки. — Ще купя нещо за пиене и ще разпитам собственика.

— Благодаря.

Джон запали стария роувър и го обърна. Без да изключва двигателя, той наблюдаваше улицата в огледалото. Беше му горещо и се обливаше в пот. Трудното пътуване го беше изтощило, но не искаше да рискува и да губи време за почивка. Бележката на Оливър беше кратка и тревожна и Джон нямаше намерение да се разтакава.

— Били са тук — каза водачът, когато след броени минути се качи отново в джипа. — Някъде преди около час. Днес в града са пристигнали четирима непознати.

Джон рязко се обърна:

— Четирима?

— Така каза онзи човек. Двама индийци и двама европейци.

— По дяволите! — пред очите му се изправи образът на индиеца, когото беше забелязал. — Накъде са тръгнали?

— Към къщата на хълма, сър.

— Знаеш ли пътя?

Водачът кимна. Имаха и карта, и компас, но досега Джон го беше виждал да работи само с компаса. Познаваше местността и страшно го биваше в работата му.

— Тръгвайте.

Джон натисна газта и потегли. Двама индийци, помисли си той. Единият е Ашок, но кой е другият? Върху челото му изби студена пот и започна да се стича на струйки по лицето му.

— Господи Боже! — прошепна той.

От дълго време не беше изпитвал такъв страх.

 

 

Кхан лежеше сред гъсталаците на хълма, вдишваше миризмата на пръст и притискаше лице към сухата, напукана земя. Ослушваше се към шума, който идваше откъм верандата на къщата. Чакаше.

Беше получил инструкциите, знаеше какво трябва да направи и нетърпението да пристъпи към действие го държеше в постоянна болезнена възбуда. Мисълта за убийството беше толкова еротична, че докато лежеше по корем, втвърденият му член се притискаше към един камък, а кръвта пулсираше в ушите му. Искаше всичко да свърши, за да почувства облекчение.

Внезапно чу някакъв шум и вдигна глава.

Момичето се спусна по склона и седна в сянката на къщата. Погледна към хълма и свали ризата си. Бельото й беше просмукано от пот. Като протегна ръце към гърба си, тя разкопча сутиена си, смъкна го и извади от чантата някакво парче плат. Изтри гърдите, шията и ситните капчици пот по тялото си. Кхан затаи дъх.

За момент тя остана неподвижна и той посегна към ножа на кръста си. Без да откъсва очи от нея, допря острото като бръснач острие до дланта си.

Тя вдигна полата си и прокара плата по дължината на краката си — чак до бедрата, а след това и по корема си. Прибра плата отново в чантата и се присегна за сутиена си.

Кхан се раздвижи. Затвори очи и за миг видя тялото й потънало в кръв, краката й — разтворени, а очите — пълни с ужас. Потръпна. Ритна едно камъче по невнимание и усети как то се плъзна надолу по склона.

Момичето скочи.

— Оливър? — извика тя. — Оливър?

— Добре ли си, Инди?

— Да… — тя вдигна поглед и видя фигурата на младия мъж.

Кхан я наблюдаваше, докато тя навличаше останалите си дрехи, видя как се заизкачва нагоре, препъна се два пъти и едва не изгуби обувката си.

Глупачка! Не се бе сетила да погледне, откъде се беше търколил камъкът, дори не й хрумна да каже какво бе видяла. Пусна ножа, вдигна ръце и изтри потта, която се стичаше към очите му. Нямаше търпение да доведе работата докрай.

Оливър помогна на Инди да се изкачи до къщата.

— Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Тя се засмя нервно:

— Да, добре съм. Наистина.

Двамата отидоха до джипа.

— Накъде сега? — попита тя и хвърли чантата си на задната седалка.

Оливър вдигна рамене.

— В момента Ашок разглежда картата, търсейки нещо, което би могло да ни вдъхнови — неговото търпение бе започнало да се изчерпва, а това чакане ужасно го изнервяше. Не можеше да се отърве от чувството, че насилват късмета си.

Инди седна на земята и се обърна към Ашок, който се приближаваше към тях. Засенчи очи, за да ги предпази от слънцето.

— Откри ли нещо?

Той поклати глава.

— Не би ли искал да погледнеш картата, Оливър?

Оли взе картата.

— Едва ли ще има смисъл — каза той и плъзна пръст по нея. — Ей, Ашок! Какъв е този кръст тук?

Ашок надникна през рамото му.

— Това е болница, която се намира в една колония за прокажени. Спомням си, че майка ми е споменавала за нея, а и други са ми казвали, че е доста известна. Струва ми се, че там работи някакъв английски лекар.

Оливър вдигна глава. Върху лицето му беше изписано вълнение, примесено с изненада.

— Болната роза! — извика той. — Болната роза от стиха!

Покри лице с ръцете си и поклати невярващо глава. Погледна отново в книгата.

— Това е последната следа! — отвори вратата на джипа откъм страната на шофьора и извика: — Хайде, да тръгваме!

Ашок заобиколи и седна до него.

— Инди?

Инди погледна къщата за последен път. От нея лъхаше нещо зловещо и тя потрепери въпреки горещината.

— Добре — каза, докато се настаняваше отзад. — Да тръгваме.

Когато за последен път погледна назад, тя видя как нечия сянка премина зад къщата, но отдавайки видението на въображението си, се обърна отново напред и джипът потегли.

 

 

Джон и водачът му се отбиха от главния път и поеха по алеята, която водеше към къщата. Забелязаха следи от други коли и спряха. Джон изключи мотора, докато водачът му внимателно ги разглеждаше.

— Мисля, че са от роувър — извика той, прокарвайки пръсти през тях. Изправи се, отиде до края на пътя и хвърли поглед към хълма. Няколко секунди остана съвсем неподвижен.

— Добре ли сте? — запита Джон и тръгна към него.

Водачът погледна компаса си и отново се заслуша. След малко се обърна към Джон.

— Има и някаква друга кола — каза той. — Намира се някъде на петнадесет или двадесет километра оттук. Тя също е идвала до къщата.

— Каква кола?

Водачът се наведе и започна да разглежда тревата.

— Не е кола, а мотор. Има следи само от две гуми. Ето, вижте.

Джон коленичи и проследи ръката му, разгледа следите и отново се изправи.

— Какво ще правим сега? Те са си тръгнали, нали? И този мотор ги е последвал?

Водачът също се изправи. Измъкна картата от колана си, разгъна я, проучи я внимателно, след това погледна компаса. Разгледа означението на болницата, което беше единственото за цялата местност, и отново погледна към хълма.

— Елате, ще минем напряко. Те са тръгнали по пътя нататък — посочи нещо с пръст и Джон кимна.

Отново се качиха в джипа.

Джон погледна отстрани към мъжа. Беше започнал да чувства, че той е добър, много добър.

— Къде научихте всичко това? — запита Джон.

— Бях в специалните части на индийската армия, но ме раниха — водачът посочи коляното си. — Дадоха ми пенсия, но тя не ми стига.

Джон го погледна.

— В чантата — посочи той. — Отзад в чантата.

Мъжът се пресегна и взе чантата. Извади деветмилиметровия броунинг, а Джон го наблюдаваше с ъгълчето на окото си.

— Знаеш ли как да го използваш?

Човекът кимна.

— Да — каза той и го мушна в колана си. — Знам.

 

 

Пътуването до колонията им отне три часа. Новият път отвеждаше към фабрика за хартия, а болницата и малката колония за прокажени бяха преместени още по-нагоре по хълма, за да бъдат по-далеч от работещите във фабриката. Сега вече не съществуваше никаква опасност, защото с помощта на Червения кръст редовно се доставяха дезинфекционни средства и лекарства, ала старите предубеждения отмираха трудно. Колонията си оставаше усамотено и отбягвано място.

Оливър се приближи по прашния път към болницата, спря и изключи двигателя. След шума от мотора и друсането по пътя тримата няколко секунди се наслаждаваха на тишината и покоя.

Инди огледа порутената сграда, половината от която наскоро беше ремонтирана, и скочи от колата. Приближи се до вратата, отвори я и влезе.

Ашок понечи да я последва, но Оливър го спря.

— Остави я за малко сама — каза той.

Ашок погледна към болницата и вдигна рамене. Без да продумат, двамата наблюдаваха през стъклените врати Инди, която разговаряше с някакъв лекар от Европа. Изведнъж тя сведе глава и покри лицето си с ръце. Лекарят — мъж на около петдесет години, обви ръка около раменете й и я прегърна.

Оливър се извърна:

— Мисля, че вече я научи.

Ашок се стресна:

— Кое?

— Истината — довърши Оливър, скочи от джипа и се отдалечи.

— Оливър?

Той се обърна. Беше застанал на склона и гледаше реката, която течеше долу. В далечината към него се приближаваше Инди. Тя му махна и той тръгна към нея.

— Ти беше прав. А сега ела да се запознаеш с доктор Хейс. Той иска да ни покаже нещо.

Оливър чакаше да направи някакво движение, да го хване за ръката, да го докосне, но тя не го стори. Тръгна напред, обърна се да го изчака и той се подчини на желанието й.

— Ей там е — обърна се към тримата доктор Хейс, когато стигнаха до пещерите по скалистия склон.

Бяха им необходими само двадесет минути, за да стигнат дотук пеш от колонията, но докторът беше останал почти без дъх.

— Поне доколкото си спомням. Никога не съм влизал вътре. Не исках да мърся тази святост. А сега ще ви оставя сами. В края на краищата това си е ваша работа.

Той погледна към Инди и стисна ръката й:

— Успех! Надявам се да намерите онова, което търсите.

— Благодаря. И аз се надявам.

Доктор Хейс пое обратно към болницата.

Инди тръгна към пещерата, но внезапно се обърна към Ашок:

— Това засяга и теб. Няма ли да дойдеш?

Ашок погледна бързо към Оливър, после кимна. Двамата тръгнаха напред, оставяйки Оливър сам.

Той седна на една скала и сложи ръцете си в джобовете.

— Е, добре — каза си на глас, за да прикрие болката си, — това наистина беше прекрасна история.

В следващия момент усети, че се свлича към земята.

 

 

Инди се изправи сред тъмнината и плъзна лъча на фенерчето си по стените на пещерата. Вътре беше задушно и цареше мъртва тишина. Забеляза сандъците — три, четири, пет, шест — броеше тя, наредени един върху друг. Приближи се до най-горния, освети го и видя малък пакет, увит в парче плат. Разкъса връзките и го отвори. Веднага разбра, че това е дневникът на майка й и затвори очи. Точно това беше търсила. Отвори го. Върху тези страници беше изписана цялата истина.

— Ашок — прошепна тя през рамо. — Те са тук, всички…

Внезапно чу тъп звук. Той отекна в скалите и тя се извърна.

— Ашок? Ашок? — завъртя фенерчето в различни посоки и видя лицето му. — О, Боже!

Изпусна фенера, залитна назад и започна да го търси пипнешком. Дишаше учестено, тъмнината я обгръщаше и тя изгуби обувката си. Вкопчвайки се във влажната хлъзгава стена, успя да се изправи и запълзя напред.

Някаква ръка сграбчи рамото й. Тя извика и ръката се притисна към лицето й. Другата се обви около врата й.

— Не тук — каза някакъв глас. — Не още…

През тънката материя на ризата си тя усети острието на нож, опрян в гърдите й. То издра кожата й до кръв и тя потръпна.

— Глупачка! — изсъска гласът. — Глупачка!

Дръпна силно главата й назад и я принуди да отстъпи няколко крачки. Тя заплака.

— Искам да те видя, преди да те убия — прошепна той и топлият му дъх опари шията й. — Отвън, на светло.

Инди се бореше да си поеме дъх, да спре риданията, които се надигаха у нея. Едва имаше сили да пристъпи и той я влачеше всеки път, когато краката отказваха да й се подчинят, раздирайки кожата й в острите скали, по които висяха прилепи.

— Искам да почувстваш болката, ужаса — продължаваше да шепти той. Внезапно се разсмя. Смехът му отекна силно в скалите и прилепите се разлетяха над главите им.

 

 

Джон притича по самия връх на склона и махна на Мулрадж, който седеше над пещерата. Отпусна се на колене, усети остра болка поради артрита си и тихо изруга. Допълзя до прикритието на скалите и забеляза фигурата до отвора на пещерата. Загледа се, след това вдигна ръка над главата си в бързо движение, за да даде знак на Мулрадж. Мъжът залиташе навън, влачейки Инди, и Мулрадж се прицели. Чу се изстрел, Инди изпищя и се хвърли на земята. Джон се затича нататък.

Преди да усети, ножът проряза въздуха и се заби в рамото му. Той падна, претърколи се и острието хлътна по-дълбоко в плътта. Когато се приближи към тях, Мулрадж беше клекнал до тялото на убиеца. Джон стискаше нараненото си рамо, а през пръстите му се процеждаше кръв.

— Инди? Господи, Инди?

Коленичи до нея и положи главата й в скута си. От издраното й лице течеше кръв, но тя успя да отвори замъглените си, пълни с ужас очи.

— Дядо? Какво, за…

Вдигна глава, видя рамото му и скочи на крака. Наведе се към него и започна да разглежда раната.

— Господи, дядо! Прекалено си стар, за да си играеш на войници! — миг по-късно допря челото си до неговото. — Но Господ ми е свидетел — много се радвам, че го направи.

И внезапно избухна в плач.

 

 

Два часа по-късно Оливър седеше до джипа и чакаше водача Мулрадж. Имаше болезнена подутина на тила си, но се чувстваше достатъчно добре да пътува, затова си тръгваше. Вече си беше взел довиждане.

Усмихна се, когато към него се приближи Ашок с превръзка на главата и на лявата си ръка.

— Тръгваш ли, Оливър?

— Да, след няколко минути.

Ашок протегна здравата си ръка и двамата се ръкуваха сърдечно.

— И какво ще правиш?

Оливър разбра, че той има предвид Инди, но не знаеше какво да му отговори. След всичко, което беше минало през главата й, тя вече нямаше нужда от него — поне за момента. А може би и завинаги. Тази мисъл му причиняваше болка, по-силна от всеки удар по главата.

— Ще се върна в Делхи, ще подам оставката си и ще постъпя отново в армията — отговори той.

Погледна по посока на болницата. В крайна сметка, поне едно хубаво нещо му се беше случило: най-после бе взел решението си относно армията. Джон Бенет го беше убедил. Ако завършеше кариерата си наполовина толкова добър военен като генерала, той щеше да се чувства щастлив.

— Сега те ще разберат истината — каза Ашок, проследил погледа на Оливър.

— Радвам се — той се обърна към индиеца: — Ами ти? Ти какво ще правиш, Ашок?

— Сега, след като истината излезе на бял свят, ще възстановя авторитета и честта на семейството си и ще се оженя.

Оливър се засмя:

— Поздравления!

Ашок се поклони, извади снимката и му я подаде. Това беше чест, която оказваше само на приятели. Оливър я погледна и му я върна.

— Сигурно си много горд — каза той, без да знае, че повтаря думите на Инди.

— А, ето го и Мулрадж!

Оливър се обърна към водача:

— Готов ли си?

Водачът кимна и му се усмихна. Оливър погледна Ашок.

— Успех. Във всичко!

Ашок кимна в знак на благодарност.

— Успех и на вас, капитан Хикс.

Той отстъпи назад, когато Оливър се качи в джипа и включи двигателя. След това затвори вратата.

— Довиждане! — извика Оливър през прозореца, натисна газта и обърна колата.

— Довиждане! — отвърна Ашок. — Довиждане, капитан Хикс! Той се загледа след облака прах, докато джипът зави към главния път и се изгуби от погледа му.