Мария Барет
Любовно проклятие (25)

Глава двадесет и пета

Бомбай, юни 1989 г.

Джими Стоун влезе в представителния салон на Сий Рок Хотел и съобщи името си на сервитьора, който стоеше до вратата. Отведоха го до една маса и го помолиха да изчака — човекът, с когото имаше среща, още не бе дошъл. Той седна, поръча си голям джин с тоник, кръстоса крака и се загледа в новите си, ръчно изработени обувки от крокодилска кожа с лъскави токи, които беше платил с парите, получени в аванс от същата тази сделка. Наведе се и избърса с носната си кърпа незабележимите петънца по лъскавата черна повърхност, след което самодоволно се облегна назад и огледа залата.

Другият забеляза Джими още от вратата й се усмихна. Беше им отнело известно време да открият Джими Стоун, но сега индиецът разбра, че той бе точно това, което им трябваше. Беше красив, очарователен, непретенциозен и перфектен лъжец. Приближи се до масата.

— Джими?

— Точно така! — Джими се засмя, стана и протегна ръката си. Индиецът я стисна бързо и с известна неприязън и седна. Щракна с пръсти към сервитьора, поръча си питие, след това сложи куфарчето в скута си и извади от него един плик.

— Всичко, според уговорката, е тук — каза той и го подаде. Джими го взе и понечи да го отвори.

— Моля ви — възпря го с ръка индиецът. — Отворете го насаме.

Джими кимна, препъна плика на две и го сложи в горния джоб на сивото си вълнено сако, което беше заплатил със същите пари.

— Значи аз трябва само да подпиша, а вие ще поемете всички разходи, нали така? — усмихна се той и доволно сложи в устата си фъстък. — Независимо колко съм похарчил?

— Точно така.

Индиецът извърна поглед. Стоун беше нахален глупак от най-долна класа.

— Направете всичко необходимо — погледна го отново той.

— Имаме ви пълно доверие.

Джими не преставаше да се усмихва.

— А останалите пари?

— Когато се върнете в Индия, както се уговорихме — индиецът вдигна чашата, която току-що му бяха донесли. — За успешното ви пътуване — каза той.

Джими се чукна със своята чаша.

— Дааа — отвърна. — И за тези чудесни пари.

 

 

Съсекс, юни 1989 г.

Джон Бенет сипа вряла вода в две чаши с нес кафе, добави захар и мляко и се присегна за кутията с бисквити на бюфета. Подреди ги в чиния, постави кафето върху един поднос и излезе от стаята. Мина през задната врата в градината, покрай лехите с рози, които едва започваха да цъфтят, и прекоси новия заслон, който беше построил точно до стария. Почука на вратата.

— Инди, кафето е готово!

Почака. Беше дъждовна и студена лятна утрин и му се искаше по-скоро да се върне в къщата. Отново почука на вратата, но по-силно и по-нетърпеливо.

— Инди!

Вратата се отвори.

С оцапани с пръст ръце и лице, Инду Бенет прикри отвора.

— Здрасти, дядо!

Избърса ръцете си в старите си дънки и Джон цъкна с език — прането беше негово задължение.

— Какво правиш там? — навъси се той и сложи ръце в джобовете си.

В последно време тя бе станала много потайна и това започваше да му досажда.

Инди се засмя:

— Нищо. Не се сърди толкова, дядо! Скоро ще разбереш — пристъпи навън и мушна ръката си под неговата. — Наистина ли чух думата кафе!

— Хммм? — Джон се опитваше да надникне вътре.

— Дядо, недей! — Инди затръшна вратата. — Това е изненада! Не я разваляй! — присви очи и му се усмихна. — Понякога си стар лукав хитрец, дядо!

Джон избухна в смях. Тя винаги се държеше скандално, но нейната енергия, остроумие и интелигентност не преставаха да го очароват.

— От всичко най-малко мога да бъда наречен стар. Хайде, кафето ни чака вътре — тръгна към къщата и потупа ръката на Инди. — Захванал съм се с една кръстословица. Може би ще искаш да ми помогнеш.

— Аха, няма проблеми! — Инди беше голяма любителка на кръстословиците. — Сигурно е някоя от елементарните.

Избухна в смях, щом забеляза ужаса върху лицето на дядо си.

С годините цветовете във всекидневната бяха избледнели, кадифето беше протрито и избеляло, но дървените повърхности все още бяха излъскани до блясък, килимите бяха в отлично състояние, а дървата в камината се подреждаха всяка сутрин. Вече десет години бяха изминали от смъртта на Каролайн Бенет и Джон поддържаше къщата с войнишка прилежност.

Инди се отпусна на дивана, подви крака под себе си и се загледа в Джон, който се зае да подрежда масата. Присегна се и взе бисквита от чинията. Той изглеждаше много добре, много по-млад за своите седемдесет и две години и все още беше достатъчно силен и жизнен. Инди му се възхищаваше.

Без да откъсва очи от него, тя разчупи бисквитата и разсеяно пусна трохите на пода.

— Извинявай — сепна се и се наведе да ги събере.

Джон поклати глава, усмихна се и мълчаливо й подаде чиния.

— Благодаря.

Той седна срещу нея, кръстоса крака и взе кафето си.

— Е, какво смяташ да правиш през лятната ваканция? — отпи от кафето и остави чашата си на масата. — Трябва да правиш нещо, Инди. Не можеш през цялото време да се мотаеш в Съсекс и да пропуснеш подобен удобен случай. Щом започнеш стажа си, едва ли ще имаш възможност да се порадваш на светлината на деня месеци наред, а може би и години.

Инди се усмихна. Протегна дългите си като на Джон и на майка си крака и започна да поклаща кафената си чаша.

— Да си призная откровено — отвърна тя, — не знам какво да правя. Тук се чувствам много щастлива — пея в хора, занимавам се с градината. А имам и теб, дядо. Какво повече бих могла да желая?

Джон не каза нищо. Инду Бенет беше двадесет и три годишна, току-що беше издържала изпитите си по медицина и през септември щеше да започне работа в болницата „Сейнт Томас“. Откакто я помнеше, тя не бе правила нищо друго, освен да учи. Пееше в един хор в Лондон и се занимаваше с розите, но това беше всичко. Нямаше приятел, никога не изразяваше недоволство от нещо, не се увличаше от модата само скъпоценния чифт изтъркани дънки и няколко стари ризи на Джон. Не се гримираше и не правеше нищо с къдравата си тъмна коса и с гладката си шоколадова кожа. Дружеше с няколко момичета и четеше „Новият земевладелец“, „Частен детектив“ и „Британско медицинско списание“.

Джон допи кафето си мълчаливо. Не искаше да я насилва. Той обичаше компанията й, но се страхуваше, че тя не познава достатъчно живота и е много наивна. Искаше му се да замине някъде — във Франция или Венеция, да види Европа и да направи нещо, преди да започнат шестнадесетчасовите й работни дни в болницата.

— Обмисли ли възможността да посетиш семейство Фрейзър в Тоскана, Инди? — негов колега военен се беше установил със семейството си в Италия. — Знаеш, че много ще ти се зарадват, а и ще бъдеш свободна да правиш каквото си поискаш. Имат чудесен мансарден апартамент, който могат да ти отстъпят.

Той й се усмихна окуражително, но забеляза, че тя си играе с листенцата на една роза от вазата пред нея.

— Това роза от сорта „Бинтън Силвър Медъл“ ли е, дядо?

Джон въздъхна тежко:

— Да, Инди. И това ти е дяволски добре известно.

— Ухае чудесно! — тя мачкаше листенце между пръстите си. — Това е една от най-хубавите ти рози, нали, дядо?

Джон поклати глава, но не можа да се въздържи и се засмя. Тя бе много вироглава и страшно решителна, но никога не беше груба и невъзпитана.

— Е, добре, Инди, край на разговора — предаде се той. — В събота леля ти Клеър ще дойде на обяд. Дано тя успее да те убеди.

Инди сведе глава. Единственото нещо, в което леля й Клеър бе успяла да я убеди, беше, че магазините са една малка джунгла. Когато пазаруваше, тя приличаше на животно, дебнещо плячката си.

Инди пресуши чашата си и я остави на масата.

— Не разчитай на това — заобиколи масата и се наведе да го целуне по бузата. — Моля те, дядо, не се тревожи за мен. Винаги съм обичала живота си тук.

— Знам и точно затова се тревожа.

— Би трябвало да се тревожиш повече, ако се развявах из Лондон с обица на носа и сменях приятелите си по-често, отколкото носните си кърпи.

— Инду!

— Е, добре де, така е! — тя се усмихна. — Но ценя това, че ми даваш благословията си, дядо.

Джон се протегна и хвана ръката й.

— Да. Давам ти я.