Мария Барет
Любовно проклятие (22)

Глава двадесет и втора

Март 1966 г.

Джейн седеше на верандата на малката къщичка на хълма, който се извисяваше над планинското градче Дженерао в североизточната част на щата Балистан, и се взираше в огрения от слънцето пейзаж. Беше ранна утрин, най-хладната част от деня, и мъглата едва започваше да се вдига. Стиснала ръце в скута си, Джейн вдигна лице и го остави под топлата ласка на слънцето. Мислите й блуждаеха. Ежедневната й мисъл за Рами се смесваше със спокойното щастие и покоя, които я бяха обзели напоследък. Беше уморена — не бе спала добре — и докато слънчевата светлина заливаше постепенно цялата веранда и стопляше тялото й, тя затвори очи и въздъхна доволно.

— Мемсахиб? Мемсахиб?

Джейн отвори очи и разбра, че бе задрямала. Зърна бавачката и се усмихна:

— Здравей, Уша. Я гледай, сигурно съм заспала.

Поизправи се с мъка и бавачката забърза към нея.

Джейн се засмя и пое протегнатата за помощ ръка.

— Това чаят ми ли е? — запита Джейн, докато се настаняваше.

— Да, мемсахиб. И нещо за ядене, което ще ви подсили — слугинята се усмихна, постави подноса на малката камъшитена масичка отстрани на стола на Джейн и нежно сложи ръка върху корема й. — А и бебето също.

Джейн се усмихна. През последните няколко месеца бе имала възможността да опознае индийката. Домакинството й беше малко и се състоеше само от няколко слуги, подбрани от Боди, но бавачката бе единствената жена, с която контактуваше. Без компанията на Уша щеше да се чувства много самотна.

Джейн взе чая си, отпи и над ръба на чашата погледна към пробуждащата се долина.

— Брат ти този месец ли ще пристигне в Дженерао? — обърна се тя към жената, която в момента й белеше един плод.

— Да, мемсахиб. Следващата събота.

Джейн не помръдваше и продължаваше да пие чая си, но не успя да потисне внезапно ускорилото се сърцебиене. Братът на Уша работеше за доктор Ядав и щеше да й донесе писмо от Рами. Допи чая си, подаде чашата на слугинята и пое малката чинийка с обелени плодове.

— Благодаря ти — промърмори разсеяно тя, защото мисълта й бе заета с писмото.

Рами вече трябва да е узнал. Бе пазила тайната си колкото може по-дълго, но в последното си писмо бе принудена да му признае. Наближаваше и тя щеше да има нужда от помощ — от акушерка или лекар. Питаше се какво ли щеше да каже той, дали щеше да е доволен, или щеше да се разсърди, а дори и да се разгневи. Копнееше братът на Уша час по-скоро да посети роднините си в Дженерао и да й донесе съобщение от Рами. Копнееше да получи отговор на писмото си, в което го бе уведомила, че е бременна с неговото дете.

 

 

В ресторанта на клуба Шива наблюдаваше през масата как внукът му отпива от водата си. Рами спокойно извърна красивото си, изваяно лице. Знаеше, че Шива го наблюдава, усещаше настойчивия му поглед, но продължаваше да гледа настрани. Беше планирал всичко много точно, бе работил над това от момента, когато бе получил писмото на Джейн, и не трябваше да допусне никаква грешка.

— В колко заминаваш? — попита Шива и щракна с пръсти към сервитьора.

Рами отново се обърна към дядо си и вдигна рамене.

— По-късно тази вечер. Вики настоява да го запазя в тайна.

Шива кимна. Сервитьорът застана до лакътя му и той взе листа с вината. Рами знаеше, че не го чете, а само печели време и подсилва ефекта.

— Бяло бургундско — направи обичайния си избор той. — Реколта 1963-а.

Затвори менюто и вдигна поглед.

— Някой ще те придружава ли?

— Да. Трима от хората на Вики. Ще ме изпратят до края на града, за да се уверят, че никой не ме следи.

Шива отново кимна. Погледна настрани, усмихна се й вдигна лявата си ръка да поздрави един англичанин. Той не вярваше на Рами. Не му вярваше от мига, в който Джейн Милс изчезна, ала колкото пъти се бе опитвал да го проследи, не бе стигал до нищо. Рами беше много предпазлив. Виното пристигна, Шива го опита и кимна. Наляха му и той отпи.

— Колко време ще отсъстваш?

Рами отново сви рамене.

— Колкото се наложи — отвърна.

За момент Шива изгуби търпението си:

— За Бога, Рамеш! Аз съм твой дядо! Трябва поне да бъдеш любезен да ме уведомиш какво става!

Рами седеше мълчаливо. Беше очаквал този последен момент от работата, която му бе възложил Вики — пренасянето и скриването на семейното богатство. Беше го отлагал, доколкото можеше да си позволи, очаквайки времето, когато би могъл да се възползва от него, защото беше сигурен, че Шива не би имал смелостта да го проследи при изпълнение на поръчка от двореца. Сега отиваше да види Джейн за първи път от месеци насам и използваше последната глава от книгата си като прикритие.

— Не мога да кажа нищо, съжалявам.

Ноздрите на Шива се разшириха, но това бе единственият белег на гнева, който изпитваше в момента. Неговият внук беше станал нагъл! При това го мамеше, той чувстваше това. Никога не беше получавал справедливостта, която заслужаваше. Без обвиняем, убийството на Милс бе започнало да избледнява, да се превръща в поредното неразкрито престъпление. Без Джейн Милс, която да го превърне в огромен скандал, то щеше да бъде забравено, а това нараняваше Шива, защото той не обичаше да върши работата си наполовина.

— Но ще се върнеш за сватбата, нали? — Шива повдигна вежди. — Ще бъде голяма обида, ако не се върнеш за тържеството.

— Разбира се, че ще се върна за първата церемония — Рами знаеше, че до сватбата има три дни. Това време му беше достатъчно.

Шива се усмихна. Значи Рамеш отива на североизток. Поръча си още вино и се облегна назад, за да се наслади на втората чаша. Не би могъл да прекоси пустинята на запад за три дни, така че очевидно щеше да се насочи към хълмовете над Дженерао. Това беше път, който се изминава точно за три дни. „Сбърка, Рамеш, помисли си той и насмешливо сви устни. Не си толкова умен, колкото си мислиш.“ Извърна очи от лицето, което го беше измамило и разочаровало, и мислено започна да чертае пътя, по който трябваше да тръгнат неговите хора.

 

 

Имран Деви седеше на ъгъла на пазара и белеше портокал. Хвърли обелките на земята и разсеяно ги срита към останалия боклук. Вече повече от четири месеца живееше в Байджур. Индустанският му беше перфектен, а гладката му кожа бе придобила типичния азиатски кафеникав загар. Беше облечен в местни дрехи — великолепна муселинова курта и шалвари, а кожените му сандали, бяха украсени със златни листенца. Изглеждаше като индиец от висшата каста. Живееше в апартамент на Източния булевард и през деня не правеше почти нищо. Стараеше се да не се набива в очи, ослушваше се и наблюдаваше. Веднъж в седмицата звънеше в Лондон и продължаваше да чака.

Точно това правеше и в момента. Имаше насрочена среща, беше подранил, но това нямаше значение. Беше много напрегнат. Срещата бе изключително важна. Ако информацията беше вярна, той не разполагаше с много време. Погледна към индиеца, който се приближи към него на ъгъла на улицата и спря да си запали пура.

— Искали сте да ме видите — кажа мъжът и пусна кибритената клечка на земята. — Имате някаква работа за мен ли?

Имран хвърли остатъка от портокала си в боклука.

— Да — отговори той. — Точно така — тръгна по претъпканата улица. — Елате. Оттук!

Минаха през пазара към едно кафене и влязоха в малката тъмна стаичка, която беше наел за целта.

 

 

Доктор Боди Ядав беше напуснал Байджур преди два дни. Беше се сбогувал със съпругата й семейството си, за да тръгне на едно от своите продължителни пътувания до Европа, където щеше да се състои конгрес по медицина и той трябваше да изнесе доклади в Париж и Лондон. Не му бяха задали никакви въпроси, защото бе правил това и преди и жена му беше привикнала към продължителните му служебни командировки.

Но доктор Ядав не отиде в Делхи и не си резервира място в самолета на „Бритиш Еъруейс“ за Лондон, защото изобщо не бе имал намерение да го прави. Прекара два дни в малко, безинтересно, гъмжащо от мухи градче в западната част на Балистан, което никой не посещаваше и дори малцина знаеха. Довърши подготовката си и прибра нещата, които предварително бе поръчал да му изпратят от Делхи. Когато времето дойдеше, той щеше да бъде при нея. Беше готов.

Натовари джипа и взе храната, която му бяха приготвили. Беше напрегнат и уплашен. Бе взел всички възможни предпазни мерки, за да не могат да го проследят, но нито за миг не се съмняваше в решителността на Шива Раи, в жестокото му коварство и злия му нрав, с който бе имал нещастието да се сблъсква неведнъж.

Точно преди да се смрачи, Боди Ядав напусна града и тръгна на изток по изоставения път, който водеше към Байджур. На около четиридесет километра от града спря, отби се от пътя и под прикритието на дърветата подкара към мястото, което беше отбелязал на картата на Рами. Скри колата, увери се, че е съвсем сам и седна до пътя да изчака.

 

 

Не му се наложи да чака дълго. Рами също бе тръгнал, преди да се смрачи. Той караше роувъра, а хората на Вики, които оглеждаха пътя, го изпроводиха на двадесет километра източно от града. Доволни, че бе успял да отпътува незабелязано, те се върнаха обратно, а Рамеш продължи да кара около четиридесет километра на юг, успоредно на главния път за Балистан. На кръстопътя, където пътят се разделяше на изток и запад, той тръгна напряко. Боди го беше предупредил, че теренът е труден и неравен, пътят беше осеян с дупки и на места съвсем се губеше. Той гледаше картата, забодена на контролното табло, и караше с компас в ръка. Беше много изтощително. Небето бе черно, а тъмните сенки правеха мрака още по-непрогледен. Рами се взираше до болка през стъклото, очите му привикнаха към терена и често поглеждаше в огледалото дали няма да се появят някакви светлини отзад. Всичко това му отне три часа.

Глух шум на двигател в далечината накара Боди да вдигне глава. Беше задрямал и малкият огън почти бе угаснал. Той стана, огледа се наляво и надясно и като се обърна на запад, се ослуша внимателно. Нощният въздух беше съвсем застинал и неподвижен и шумът се чуваше надалеч. Идваше от запад, значи беше Рами. Той стъпка въглените и покри жаравата с пясък. Върна се при джипа и се качи вътре. Запали мотора, излезе на пътя и загледан в светлините в далечината, спря да изчака Рами.

Час по-късно те паркираха двете коли до малък изоставен гараж в селцето на няколко километра от главния път и Боди скочи от джипа си. Прегърна бързо Рами, отвори багажника и започна да прехвърля багажа си в неговия роувър. Щяха да пътуват само с една кола, защото беше по-безопасно. Другата, по нареждане на Боди, щеше да бъде прибрана на следващия ден. Работата им отне само няколко минути. Щом свършиха, Боди погледна часовника си.

— Не остава още много — каза. — Подранили сме.

Рами кимна. Пътят към Дженерао се използваше рядко и роувърът щеше да направи впечатление. Светлините му можеха да бъдат забелязани от няколко километра разстояние, а Боди не искаше да рискува. Той бе наел водач, който да ги преведе през трудния терен далеч от пътя, заобикалящ селото и водещ към малката къщичка, която бяха наели за Джейн. Това много удължаваше пътуването, но беше по-безопасно. Селяните бяха бъбриви и мълвата можеше да стигне надалеч.

Боди се върна при джипа и го заключи. Облегна се на бронята.

— Къде, по дяволите, се бави тоя приятел?

Не обичаше да чака, това го правеше нервен. Погледна назад и забеляза в тъмнината очертанията на нечия фигура.

— Джоти сахиб? — тихо извика той.

— Да — фигурата се приближи. — Готови ли сте?

Боди кимна и погледна Рами. Мъжът беше доста по-млад, отколкото предполагаше, но сега нямаше време да се тревожи за това.

— Готови сме — отговори.

Мъжът тръгна към роувъра. Рами отвори вратата и той се качи, остави платнената чанта на съседната седалка и извади от нея фенерче. Разгледа картата на Рами, откачи я от таблото и закачи там своята.

Боди се качи и седна зад него. Притежаваше силна интуиция и нещо го караше да чувства безпокойство и нетърпение да тръгнат. Рами седна зад волана и включи мотора. След това светна фаровете.

— Накъде? — запита той.

Боди кимна на изток.

— Карай по главния път около два километра, след това ще свърнем напряко.

Рами включи на скорост и натисна газта. Погледна назад в огледалото и потегли. Боди огледа пътя зад тях, взирайки се, докато изоставеният гараж изчезна от очите му, след това се отпусна на седалката. Щяха да имат нужда от него, щом се отклонят от главния път. Още един чифт очи щяха да бъдат особено важни, дори когато пътят се осветяваше само с джобно фенерче. Развърза памучния шал, който бе увил около устата си, спусна стъклото на прозореца и остави хладният бриз да разхлади лицето му. Предстоеше им дълга нощ и ако Боговете продължаваха да бъдат благосклонни към тях — без неприятности. Въздъхна и затвори за момент очи. Да се молим на Боговете да нямаме неприятности, помисли си той.

 

 

Имран Деви вдигна телефона веднага щом иззвъня. Заслуша се, записа си няколко неща и постави обратно слушалката. След това избра друг номер, каза бързо нещо, даде още няколко инструкции и затвори телефона. Отиде в спалнята си, легна на леглото и се загледа в черното беззвездно небе. Времето вече бе дошло, но той все още не можеше да асимилира тази мисъл.

Някъде, зад един малък изоставен гараж на пътя, който водеше на югоизток, някой току-що бе заработил петдесет рупии. Животът в Индия беше много евтин.