Барбара Фрийти
Безмълвно (1)

Пролог

Преди двайсет и пет години

Тя се поклони с останалите балерини, сълзите напираха в очите й, но не биваше да позволи да рукнат по страните й. Никой не биваше да заподозре, че тази вечер е различна. Твърде много хора я наблюдаваха.

Щом завесата се спусна за последен път, тя изтича от сцената и се хвърли в прегръдките на своя съпруг и любовник, на мъжа, с когото щеше да поеме най-големия риск в живота си.

На въпроса в очите й той отвърна с усмивка, за да й вдъхне увереност.

Искаше да попита дали всичко е уредено, дали планът е в действие, но знаеше, че ще бъде неразумно да говори. Щеше да завърши тази вечер, както и много други преди нея. Отиде в гримьорната си, за да се преоблече. Когато се приготви, тръгна към изхода. Пожела лека нощ на някои от балерините, като много внимаваше гласът й да звучи непринудено, сякаш е най-безгрижната жена на света. Когато със съпруга си се качиха в колата, останаха мълчаливи, понеже знаеха, че и тук може да ги подслушват.

До дома им не беше далеч. Къщата щеше да й липсва, градината зад нея, спалнята, където се беше любила със съпруга си, и детската стая, където бе люляла…

Не. За това нямаше да мисли. Беше толкова мъчително. Пред нея беше бъдещето, когато най-сетне щяха да са свободни. Нейният дом, животът й, всичко, което имаше, я стягаше като примка на шията и я задушаваше все повече с всеки изминал ден. Не се страхуваше толкова за себе си, а за семейството си, за съпруга си, който дори сега беше принуждаван да действа против съвестта си. Биха могли повече да не живеят живот, изпълнен с тайни.

Съпругът й я хвана за ръка, когато тръгнаха към входната врата. Щом той пъхна ключа в ключалката, вратата се отвори. Тя долови тихичко прещракване и я обзе ужас. Съзря в очите на съпруга си паниката от осъзнаване на неизбежното, но беше твърде късно. Щяха да умрат, и двамата го знаеха. Някой ги беше предал.

Помоли се онези, които оставяше, да бъдат закрилени.

Огнена експлозия озари нощта, поглъщайки мечтите им с мощен тътен.