Мария Барет
Любовно проклятие (21)

Глава двадесет и първа

Мичъл Харви слезе от самолета на летището в Делхи и за първи път стъпи на индийска земя. Блъсна го горещият, влажен и изпълнен с типичния за Индия аромат въздух. Той се спусна по стълбите, понесъл в ръка куфарче, пълно с щатски долари, и се качи в автобуса. Не погледна настрани и не размени дума с никого. Откакто бе напуснал Дубай, беше в отвратително настроение. Щеше да договори окончателната цена, да плати в брой и да се измъкне от това забравено от Бога място. Цялата работа му бе коствала два пропилени дни.

Отвън Имран го очакваше с кола. Погледна към Мичъл на терминала за пристигащи и веднага отгатна настроението му. Не обичаше да си губи времето с подробности.

— Приех цената, след като ти я одобри — каза той. — Не е необходимо да се ходи в Байджур.

Мичъл продължаваше да стиска куфарчето.

— Колко?

— Десет хиляди долара.

Мичъл мълчаливо последва Имран към очакващия ги мерцедес. В колата, оставил зад себе си миризмата и горещината, той се отпусна и разхлаби вратовръзката си.

— Много е. Нашият приятел в Байджур започва да става доста алчен.

Имран беше предвидил отговора на Мичъл.

— Той контролира дейността на полицията там. От него зависи какво ще бъде вписано в рапорта.

Мичъл извади цигара от горния джоб на сакото си и я запали.

— Значи ще заличи името на Сузана от полицейския рапорт срещу десет хиляди?

— И ще впише в него автомобилна катастрофа.

— Много умно. Кой е той?

— Един индиец. Все ще се намери някой да помогне, ако предложената цена е достатъчно висока.

Мичъл не отговори и Имран млъкна. Харви нямаше друг изход, но не смяташе лесно да се предаде.

— Ами онази история с благотворителността?

— Ще трябва да се плати допълнително.

— Господи! Мръсно алчно копеле! — Мичъл изтръска пепелта от цигарата си право на пода. — Колко още?

— Три.

— По дяволите!

Имран изчака малко, след това каза:

— Мина доста време, а те все още не могат да докажат нищо, така че сме в изгодна позиция. Ако действаш бързо и платиш през следващите двадесет и четири часа, този човек би могъл да уреди цялата история и заедно със свидетелите да се появи в Си Ен Ес. Ще бъде нещо от рода на: „Една богата англичанка, пристигнала с благотворителна мисия, е загинала при автомобилна катастрофа.“ Можеш да останеш в Делхи до края на седмицата, докато се уредят нещата с пресата тук, след това ще отпътуваш за Дубай — поразен, съкрушен, съсипан от мъка и така нататък.

Мичъл пушеше мълчаливо. Угаси цигарата в тока на обувката си.

— Ами Милс?

— Не попитах. Не сметнах, че има някакво значение.

Мичъл погледна през прозореца.

— Не, няма.

Той погледна Имран. Момчето се беше оказало изгодна инвестиция — беше се справило чудесно.

— Добре. Действай. След това се върни в Делхи за няколко дни — сложи ръка върху бедрото на Имран. — Ще те чакам тук.

Имран извърна лице, за да не може Мичъл да забележи отвращението в погледа му.

— Ами жената на Милс, която смятат за виновна? Тя къде е?

— Не знам. Никой не знае.

Внезапно обзет от гняв, Мичъл дръпна ръката си.

— Ами намери я тогава! И то бързо!

Извади нова цигара и я запали.

— Не желая да бъда компрометиран от нечия изпаднала в истерия съпруга! Разкарай проклетата кучка от пътя ми, ясно?

— Да, сър.

Мичъл не каза нищо повече и те мълчаливо продължиха към хотела.

Навън беше много студено. Беше една от онези характерни за Англия декемврийски утрини, когато земята е побеляла от сняг, а бледосиньото небе докосва върховете на оголените дървета.

Джон Бенет седеше сам в зимната градина, чиито стъкла бяха замръзнали, и дъхът му образуваше тънка пара в ледения въздух. Седеше на ръба на пейката, стиснал в ръка шепа тор, а до него беше поставена купа, пълна с теменужки и бръшлян. Седеше съвсем неподвижно. Беше свел глава и се взираше в посипания с пръст и стърготини под, очаквайки шумът от колата да заглъхне надолу по алеята.

— Джон?

Той вдигна глава. Каролайн Бенет застана на вратата.

— Отиде си. Сега можеш да се върнеш вкъщи.

Джон се намръщи на тона й. И тя като него бе уморена и потисната, но разликата беше, че го понасяше по-твърдо. В съзнанието й се беше прокраднал миг на съмнение и Джейн бе престанала да бъде за нея дъщерята, която помнеше, и се бе превърнала в съпругата на Милс. Единственото желание на майка й беше всичко това да свърши и да бъде забравено.

— Какво искаше?

— Същото, както всички останали — по-различна гледна точка, една сватбена снимка — изсумтя презрително. — Като че ли бихме споделили с тези хора нещо толкова интимно от живота ни! Обидно е!

Джон протегна ръка и тя се приближи, за да я поеме. Известно време стояха така, без да се погледнат, и двамата тъжни и унили, но по различен начин.

— Единственото нещо, което искам, е да узная къде се намира — тъжно каза Джон. — Искам да съм сигурен, че е добре!

Каролайн издърпа ръката си.

— Откажи се, Джон! За Бога, откажи се!

Джон я погледна. Ден и нощ се въртяха в този затворен кръг. Той не можеше да заспи. Знаеше, че Джейн не може да е замесена, защото познаваше добре дъщеря си и се тревожеше до смърт всяка нощ. А Каролайн се опитваше да заличи всичко това от паметта си и да го забрави по някакъв начин.

Той се изправи, пусна тора на земята и изтърси работния си панталон. Никога не бе успял да разбере жена си. И сега не я разбираше. Бяха изминали месеци, но той не можеше да се откаже от надеждата, ала самотата, след която се бе вкопчил в нея, го изпълваше с отчаяние. Последва Каролайн навън от градината, като изостави разсаждането на цветята. Днес не би могъл да се заеме с каквото и да било.

— Не искаш ли чаша кафе? — попита тя.

Джон сви рамене.

— Струва ми се, че трябва да нагледам розите.

Каролайн разшири ноздри, но не каза нищо. Розите бяха негова и на Джейн страст и толкова му напомняха за дъщеря му, че тя не можеше да разбере защо той продължава да се изтезава по този начин. Тръгна към къщата.

— Не се бави — провикна се тя към него. — Ще замръзнеш навън.

Той кимна и я проследи с поглед, докато тя изчезна вътре. След това се обърна към окастрените и завързани розови храсти, сковани от студа, и се усмихна тъжно на спомена за любовта на Джейн към тях.