Мария Барет
Любовно проклятие (12)

Глава дванадесета

Беше чудесен топъл пролетен ден, а из въздуха се носеше лек бриз, напоен с уханието на глициния, която пълзеше по задната част на къщата. Сватбената тента заемаше центъра на втората поляна и от високия й изпънат покрив, покрит с бели панделки, балони и зелен бръшлян, можеше да се види само острият й връх.

Джейн беше в стаята си. Багажът й за Индия бе стегнат, струпан в цяла камара куфари и чанти, а костюмът й спретнато висеше на закачалката в гардероба. Половината от косата й беше накъдрена. Тя слушаше бърборенето на фризьорката, която сваляше ролките, без да се опитва да схване смисъла му, и наблюдаваше как Клеър дооправя последните подробности по копринения си тоалет. Не беше нервна, нито пък развълнувана. Копнееше просто всичко вече да е свършило, за да може да се отпусне в горещата вана на хотела с питие в ръка.

— Я гледай! — Клеър се извърна от отражението си в огледалото и се загледа в Джейн. — Това наистина е… ъъъ… наистина е нещо.

Клеър млъкна и се изкашля.

Джейн присви очи. Нямаше възможност да се огледа, но още от момента, в който бяха започнали да се появяват първите къдрици, тя си имаше своите съмнения.

— Какво означава „нещо“?

Клеър сви рамене и извърна поглед. Джейн мигновено скочи и се втурна към огледалото.

— О, не! — дръпна един накъдрен кичур, който се нави веднага щом го пусна. Ефектът беше ужасяващ. Обърна се към фризьорката: — Много съжалявам, но се боя, че ще се наложи да измия всичко това.

— О, Джени, недей! — Клеър се втурна към нея и се опита да подреди няколко кичура. — Няма време! След двадесет минути трябва да си готова!

— Не се безпокой, ще бъда готова! Изобщо не трябваше да ви слушам двете с мама! — отсече тя и тръгна към вратата. Дръпна хавлиената кърпа от раменете си и я хвърли на леглото. — Ще се върна след минута.

Излезе и остави Клеър и фризьорката онемели в стаята.

Джон Бенет затвори вратата на колата и се усмихна на Каролайн и Клеър, които бяха застанали отстрани. Тропна на тавана и шофьорът обърна стария ягуар, чиито гуми изхрущяха по чакълестата алея. „Колко по-различно е всичко това от сватбата на Клеър и Теди, помисли си той и кимна на един от доставчиците, който носеше каса шампанско към палатката. Колко по-спокойно и по-скромно!“

Влезе в къщата, която му се стори мрачна след ярката слънчева светлина отвън, полута се из всекидневната, украсена с майски цветя и ранни бели старомодни рози, чийто аромат се смесваше с миризмата на пчелния восък, с който бяха полирани мебелите. Седна на ръба на дивана и се загледа в снимката на Джейн, поставена върху пианото: Джейн като малко момиченце, неговата любимка, която толкова приличаше на него, че той никога не бе съжалявал, че няма син. Зачуди се дали да не я повика. Тя закъсняваше. Вероятно се беше зачела или пък екипираше тентата от прозореца на стаята си. Усмихна се и бавно се изправи.

— Джейн!

Когато се обърна, я забеляза и се загледа за момент в нея. Беше се облегнала върху касата на вратата. Тънката й стройна фигура бе облечена в костюм от бледокремава коприна, обувките бяха съвсем подходящи, а косата й бе опъната назад в обичайната конска опашка. Единственото украшение беше букетът от цветята, които сама бе набрала от градината.

— Много си красива, Джени — каза той.

Тя се усмихна:

— Благодаря ти — приближи се към него и провря ръка под неговата. — Изглеждам много добре, татко, може би по-добре от друг път, но никога не съм била красива.

Вдигна към него засмените си очи и той се наведе да я целуне.

— Ти винаги ще бъдеш красива за мен, Джейн, защото те обичам — тихо каза той и забеляза как тя отклони поглед и бързо докосна ръката й. — Готова ли си?

— Да — с върха на пръста си тя избърса отронилата се сълза. — Готова съм.

— Добре.

Джон остана неподвижен за миг, сякаш вземаше някакво решение. След това повдигна ръката на дъщеря си и я погледна в очите.

— Джейн, сигурна ли си, че искаш да направиш това?

Джейн се загледа в очите му и прочете в тях безпокойство.

— Да — отговори тя. — Сигурна съм.

Той кимна, но все още стоеше неподвижен. След малко каза:

— Джейн, искам да знаеш, че ако някога ти се случи нещо лошо и ти имаш нужда от мен, аз ще бъда тук и ще те чакам.

Тя сведе поглед.

— Ще го запомниш, нали?

Най-после го погледна.

— Да. Винаги ще го помня. Благодаря ти.

Баща й хвана отново ръката й и я постави под своята.

— Тогава да тръгваме.

Джон се усмихна, изпълнен с гордост от нея, и двамата тръгнаха към вратата. Щом излязоха под ярката слънчева светлина, доставчиците, аранжорите на цветята и хората, които се занимаваха с тентата, избухнаха в аплодисменти.

— Благодаря ви, много ви благодаря! — Джон задържа вратата за Джейн, която се смееше на суетнята, след това махна за довиждане и се качи в колата. Свали стъклото и отново започна да маха с ръка, докато баща й се настани на седалката до нея и потупа коляното й.

— Към църквата — каза той.

— Да — Джейн взе букета и зарови нос в него, вдъхвайки аромата му. — Към църквата.

Колата потегли и Джейн тръгна за сватбата си, съпроводена от множество приветствия и пожелания за щастие.

Сузана Харви седеше в бентлито до Мичъл. Беше ранна съботна утрин и те точно напускаха вилата си в Уилтшир, за да уважат покана за обяд в Уимбълдън. Беше горещо — през последната седмица температурите достигнаха най-високите за сезона стойности. Сузи бе облечена в рокля от Харди Еймис и широк жакет с три четвърти ръкави. Това не бяха любимите й дрехи, но Мичъл изрично бе настоял да ги облече, въпреки че само Господ знаеше защо, помисли тя, като ги огледа. Цветът изобщо не й подхождаше, а пък и той никога не бе проявявал интерес към облеклото й. Беше толкова рано, че мъглата все още обвиваше хълмовете и долините, а небето бе натежало в очакване на зората. Сузи потисна една прозявка и се отдръпна от Мичъл, когато той отвори сутрешния вестник и го разгърна точно на страницата, която му трябваше.

— Сузана?

Продължи да гледа през прозореца.

— Да?

— Сузи, имам подарък за теб — каза Мичъл и се наведе, за да извади една кутия от ръчното си куфарче, което стоеше в краката му. Тя го наблюдаваше с ъгълчето на окото си, без да извръща глава от прозореца. — Ето.

Тя протегна ръка и съвсем леко се обърна към него:

— Благодаря.

— Няма ли да го отвориш? — в гласа му звънна стоманена нотка и тя усети как всичко в нея се стяга.

— Да, разбира се — пое малката тъмна кутийка, върху която бе изписано името на Еспри, а върху меката коприна бе изрисуван златен кръст. — Чудесни са, Мичъл — вяло каза тя, като извади перлената огърлица и я вдигна. Тя се състоеше от три реда необработени перли с почти розов цвят, а закопчалката беше украсена с диаманти и рубини.

— Има и друго — каза Мичъл и се наведе да отвори междинния капак. Отдолу лежаха също три реда перли със същите закопчалки, но дължината им бе пригодена да обвие китката й. Подкани я да му подаде ръката си. — Ето, нека да ти помогна.

Тя протегна ръка и се загледа в дългите криви пръсти на Мичъл, който се опитваше да се справи със закопчалката. Успя да закопчае гривната и се обърна към нея:

— Наведи се, за да закопчея и огърлицата, скъпа.

Възхищавайки се на вкуса му, тя се подчини и усети пръстите му на врата си. Значи затова я беше накарал да облече тези дрехи — да изпъкне по-ярко подаръкът му. Тази мисъл я накара да потръпне.

— Ти беше добро момиче, Сузана. Много съм доволен от теб — той вдигна вестника и й го подаде. От гърлото му се изтръгна висок кикот. — Предполагам, че вече си видяла това.

Сузи пое „Таймс“ и погледна към страницата, която й показваше Мичъл. Стресна се и здраво стисна вестника. Затаи дъх, а ноктите на свободната й ръка се впиха в кожената дамаска на седалката.

— Да — отговори тя. — Видях го.

Болката беше толкова силна, че тя се запита дали няма да припадне. Издиша и отново си пое въздух. „Ще се оправя, повтаряше си тя, ще се оправя…“

— Чудесна снимка, нали? — Мичъл се наведе и погледна отпечатаната фотография на Джейн и Филип, които тичаха под дъжд от розови листенца пред църквата „Сейнт Майкъл“ в Западен Съмъртън, Съсекс, докато дукът и няколко други членове на Камарата на лордовете ги наблюдаваха. — Толкова естествени, толкова щастливи…

Сузи потисна гаденето, което се надигаше в гърлото й.

— Да, наистина — успя да промълви тя.

Мичъл отново се усмихна и докосна перлите около врата й.

— Добро момиче — каза той. — Знаех си, че ще се съгласиш с мен.

Когато той отпусна пръсти и се обърна към прозореца, Сузана за момент помисли, че неговите подаръци бяха започнали да я задушават. Но точно това беше начинът, по които той искаше да се чувства тя.