Мария Барет
Любовно проклятие (17)

Глава седемнадесета

Сузана седеше в хотелската стая зад спуснатите щори с чаша в ръка. Плачеше. Очите й бяха подути, а лицето — обляно в сълзи. Отпи глътка от водката с тоник и впери празен поглед в стената. Не знаеше какво да прави.

Само допреди час бе лежала тук с Филип, а сега той си бе отишъл. Бе принудена да му каже довиждане, да се вкопчи в него на рецепцията на хотела и да го умолява да не я изоставя, ала той го бе направил. Беше я успокоил, бе изтрил сълзите й и си бе тръгнал, оставяйки я съвсем сама тук, в Делхи.

Отново отпи от питието си. Не беше достатъчно силно, затова доля още водка и се присегна за цигарите. Не бе споменала на Филип за парите, откраднати от Мичъл, макар че не знаеше защо. Беше имала намерение да му признае, че смята да остане тук, но сега и това сякаш нямаше значение. Загаси наполовина изпушената цигара до останалите угарки в пепелника и облегна глава на възглавницата. Той смяташе, че тя би могла да се върне. Дори го беше излъгала, че ще си запази място в самолета и ще отпътува още тази вечер. Усмихна се горчиво. Ако отново някога стъпи в Обединеното кралство или пък Мичъл открие къде се намира, щеше да бъде мъртва. Мичъл нямаше да й прости.

Запали последната цигара и смачка пакета в ръка. Изправи се, за да позвъни за нова кутия и още тоник. Вдигна слушалката, потърси номера в указателя, но като не можа да го открие в сумрака, затвори телефона и се приближи до прозореца да вдигне щорите. Блъсна я ослепителната светлина на следобедното слънце и тя закри очи с ръце. След секунда ги отпусна и погледна навън.

Около басейна се бяха струпали хора, изтегнали загорелите си тела върху синьо-бели хавлии. Чистата вода блестеше на слънцето, а момчетата, обслужващи басейна, облечени в безупречно бели сака и черни панталони, бързаха около шезлонгите при всяко изщракване с пръсти. Сузана гледаше надолу, хипнотизирана от леко плискащата се вода и от внезапната светлина, която бе прогонила мрака в стаята. Тя беше толкова примамваща, толкова нереална. Отвори двойната врата и излезе на терасата. Обичаше слънцето и обожаваше да се припича на плажа. Това винаги я стимулираше, вливаше в нея енергия и жизненост. Вдигна лице към слънцето и затвори очи. Топлината му беше много приятна и я успокояваше. Пое дълбоко въздух и бавно го издиша, чувствайки как цялото й тяло се отпуска.

Отвори очи и отново се върна в стаята. За миг се почувства замаяна, изгуби равновесие и потърси опора в стената. След като се възстанови, отиде в спалнята и седна на ръба на леглото. Замисли се за момент, притиснала ръце към слепоочията си, след това изхлузи ризата си презглава. Защо да не прекара на слънце час-два и да не се отпусне под топлината му, запита се тя. Какво друго би могла да прави, освен да седи нещастна и самотна тук на тъмно? Разкопча полата си и я остави да падне на пода. Започна да рови из чантата си за роклята и слънчевите си очила. Навлече дрехата. Все още се чувстваше нестабилна, но беше по-добре, с малко по-бодър дух и по-съсредоточена. Провери с колко пари в брой разполага в ръчната си чанта и пусна вътре бутилката с водка и ключовете на апартамента. Би могла да си купи бански и плажно масло от някой от магазините във фоайето. Сега определено се чувстваше по-добре. За пръв път знаеше какво прави.

 

 

Мик Кепър седеше върху шезлонга под сянката на чадъра и гледаше към басейна. Кожата му беше тъмнокафява, а косата — пепеляворуса. Носеше черни бански, които му стояха много добре, златна гривна и тъмни очила. Търсеше Сузана Харви.

Мик винаги можеше да познае кога го беше споходил късметът. Също така винаги знаеше какво трябва да направи. Притежаваше нюха на боксер, както казваха приятелите му в Лондон, и най-голямата му сила беше в това, че винаги сграбчваше всяка възможност и извличаше максимална полза от нея. А той вече бе разбрал, че Сузана Харви е една дяволска възможност, достатъчно узряла и готова да падне в ръцете му. Мик се усмихна, щракна с пръсти и поръча на момчето да му донесе една бира.

Сутринта бе решил да се премести, защото му се струваше, че пребиваването му в този хотел е чисто губене на време, каквото не можеше да си позволи, и точно освобождаваше стаята си, когато я забеляза. Зае се да наблюдава мисис Харви, която изпращаше женения си приятел, обляна в сълзи. Седеше до рецепцията и гледаше как тя се бе вкопчила в сакото му, разглеждаше скъпия й костюм от Шанел и масивния диамант, който носеше, и веднага промени решението си. Отказа се да освободи стаята и веднага я нае отново. Да, мислеше си, докато я наблюдаваше как се изтяга върху шезлонга, Мик Кепър винаги със сигурност знаеше кога късметът е кацнал на рамото му.

Той вдигна списанието достатъчно високо, за да прикрие лицето си, но така, че да може да я наблюдава, и се облегна назад. Нямаше защо да бърза и да я притиска, реши, докато я гледаше как си сипва водка в тоника, който току-що си бе поръчала. Трябваше да й даде достатъчно време да се отпусне. Жените винаги се размекваха от слънцето.

Сузана си почиваше. Едната й ръка висеше от шезлонга, раменете й бяха съвсем отпуснати, а главата — извърната настрани. Очите й бяха затворени и когато шумът от басейна започна да заглъхва, в съзнанието й настана успокоителна празнота и тя въздъхна. Миг по-късно се събуди.

— О! Какво, за Бога!…

Седна и като засенчи очи от слънцето, се загледа във фигурата, застанала от едната страна на шезлонга й. Сърцето й биеше неспокойно и тя усети болка в главата си. Почувства се съвсем объркана.

— Извинявайте, не исках да ви стресна! — човекът с американския акцент излезе от сянката и застана усмихнат пред нея. — Помислих си, че трябва да преместя чадъра ви. Краката ви са се зачервили и се страхувах, че може да изгорите. Извинете. Съвсем честно, не исках да ви уплаша, но слънцето е много силно.

Сузана се отпусна назад. Тя наистина се беше зачервила, а и мъжът изглеждаше доста добре. Протегна се за питието си, но чашата се оказа празна.

— Мога ли да ви поръчам друго?

Тя се поколеба.

— Не, благодаря ви, но аз…

Той нагласи чадъра, без някой да го е молил за това.

— Така е по-добре — каза той. — Сигурна ли сте, че не искате още едно питие?

Наистина беше много привлекателен. Сузана се загледа в лицето му. А и провлаченият му американски говор беше много приятен.

— Е, добре, благодаря — вдигна очилата върху косата си — Ще ми правите ли компания?

— Благодаря, с удоволствие.

Мъжът седна на ръба на шезлонга и Сузана забеляза колко плътно са прилепнали банските му. Отклони погледа си.

— Чарлс Суон — представи се той и протегна ръка.

Тя вдигна очи към него.

— Сузана Харви — отговори и също протегна своята.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, Сузана. За дълго ли сте в Индия?

— Не зная. Аз… — гласът й заглъхна и тя с облекчение се обърна към момчето, което се приближаваше към тях.

— Какво ще пиете? — той отлично знаеше какво пие тя.

— Тоник — започна тя и след малко добави: — С водка.

Мик се усмихна. Поръча питиетата, отпусна се отново върху ръцете си и я погледна.

— По работа или за удоволствие?

— Моля? — погледът му я смущаваше. От много време никой не я беше гледал по този начин.

— За какво сте тук?

Тя се замисли за момент, след това каза:

— За да прекарам тук отпуската си. А вие?

— По работа — отговори той. — Но точно сега ползвам два дни заслужена почивка.

— Разбирам — Сузана взе питието си от подноса, който донесе момчето, и изчака Чарлс да направи същото. — Наздраве — каза. — И благодаря.

— Удоволствието е изцяло мое — Мик отпи от бирата си. — Е, Сузана, харесва ли ви Индия?

Той я наблюдаваше. Винаги задаваше този въпрос, който отваряше път към най-различни теми за разговор.

— Не зная. Още не съм я разгледала.

Мик кимна.

— Били сте само в Делхи, така ли?

Сузана пресуши питието си. Беше жадна и щракна с пръсти към момчето.

— Дори и Делхи не съм разгледала. Не съм била още никъде другаде, освен в Тадж Махал Хотел — тя се изсмя глухо.

— Бихте ли искали да разгледате Делхи? — Мик не отделяше поглед от лицето й. — Имам малко свободно време и бих могъл да ви покажа…

— Не! — отряза го Сузана. — Благодаря ви много, но не смятам, че ми се иска.

Той сви рамене, за да прикрие раздразнението си. Беше избързал! Трябваше да действа по-внимателно.

— Ако промените мнението си и решите, че ви е необходима компания, например за вечеря, уведомете ме.

Той се усмихна и притисна длани една в друга, имитирайки индийския обичай. Тя отвърна на усмивката му.

— Така е по-добре. Не се усмихвате често, а усмивката променя цялото ви лице.

Сузи вдигна поглед към него. Това беше най-приятното нещо, което бе чувала от месеци насам. Но той беше прав — тя наистина не се усмихваше достатъчно често, защото напоследък винаги беше много тъжна.

— Бихме могли да се срещнем за вечеря — внезапно, без да се замисли, предложи тя. — В ресторанта на хотела.

Мик се засмя:

— Хей! Би било чудесно! За да бъда съвсем откровен, ще ви призная, че имам намерение да се възползвам от компанията ви.

Сузана също се разсмя. Зарадва се, че бе направила това предложение. Той бе искрено доволен — наистина искаше да бъде с нея.

— Ще се срещнем ли в бара, за да изпием едно-две питиета преди това?

— Да, добре. В колко?

— Да кажем, ще резервирам маса за осем, а ние ще се срещнем в седем и половина.

— Чудесно!

Мик протегна ръка и тя я пое.

— Ще отида да се погрижа за това, Сузана.

— Сузи. Всички ме наричат Сузи.

Той кимна и отново се засмя. Чарът му никога не го бе подвеждал.

— В такъв случай ще се видим по-късно, Сузи.

— Да. И много благодаря.

Момчето с поръчките се приближи и тя махна с ръка, преди да отпие голяма глътка. Сама тук, под слънцето, с чаша в ръка, тя се чувстваше независима за първи път през живота си и за първи път знаеше какво ще й се случи после, без да й се налага да мисли за това. Погледна към Чарлс, който се отдалечаваше към хотела, и махна за втори път, когато той се обърна да я погледне.

Слава Богу, че не й се налагаше да мисли за това, което щеше да се случи после.

 

 

Джейн и Филип мълчаха. Бяха приключили с вечерята и седяха под светлината на фенерите, загледани в различни посоки, Филип мислеше за Сузана. Тя му липсваше и той беше изпълнен с копнеж по нея, а се чувстваше и виновен. Подобна вина изпитваше и към Джейн. Чувстваше се самотен и за първи път, откакто бе планирал всичко това, у него се загнезди ужасно съмнение. Какво, по дяволите, беше направил?

Съзнанието на Джейн не беше заето с нищо конкретно. Не можеше да си позволи да мисли за Рами, а към Филип не изпитваше нищо, така че просто гледаше към градината и се питаше как ли вървят розите на махарани.

Стресна я гласът на Филип:

— Джени!

Тя се огледа.

— Джени, мисля, че трябва да поговорим.

Тя отпи глътка от водата си и го погледна над ръба на чашата, без да продума. Той беше този, който бе изчезнал в Делхи, без да я предупреди, без да й даде никакво обяснение, а след това се беше върнал мрачен и затворен. Джейн нямаше какво да му каже.

— Джейн, откога между нас надвисна това мълчание? — той се наведе напред и докосна ръката й, но тя остана безжизнена под неговата. — Нещастна си, нали?

— Не, Филип, не съм нещастна — отговори му.

Джейн би могла да каже още много неща, би могла да отправя обвинения, да изрази мнението си, но знаеше, че не си струва. Вече не бе сигурна дали изобщо някога си беше струвало.

— Джейн, знаеш, че имам нужда от теб! — той вдигна ръката й и я стисна. Нуждаеше се от физически контакт, беше потиснат и търсеше утеха от съпругата си. — Не искам нещата между нас да продължават по този начин!

Джейн въздъхна. Остави чашата си на масата и се наведе напред.

— Нито пък аз, Филип — честно отговори тя. Тяхното мълчаливо съжителство нямаше нищо общо с истинския живот.

— Джейн, не бихме ли могли да спим заедно довечера? Просто за да се опитаме да поправим нещата.

Тя мигновено се отдръпна. Облегна се на стола и погледна встрани.

— Не — тихо промълви. — Не мисля, че бихме могли. Не и тази вечер.

Филип не откъсваше поглед от лицето й.

— Моля те. Просто ще спим заедно в леглото, нищо повече. Той дори по-малко от нея искаше да се любят, но имаше нужда от физическо спокойствие.

Джейн го погледна в лицето. Как би могла да му откаже? За съжаление тя бе негова съпруга. Сведе поглед към скута си и кимна.

— Благодаря ти, Джейн — Филип се протегна и отново хвана ръката й. — Благодаря ти.

 

 

Сузи влезе в асансьора и Чарлс натисна бутона на петия етаж. Усмихнаха се един на друг, докато се изкачваха мълчаливо, загледани в просветващите квадратчета на различните етажи. Асансьорът спря, вратата се отвори и Сузи слезе.

— Стаята ми е тук, вдясно — каза тя, докато ровеше из чантата си за ключа. — Благодаря, че ме изпратихте.

Мик сви рамене.

— За мен беше удоволствие, Сузи. Благодаря за чудесната вечер.

Тя се обърна към него и му се усмихна:

— Беше много приятна, нали?

— Беше прекрасна! — Мик сложи ръце в джобовете си. — Вижте, Сузи… хммм…

— Да?

— Нищо. Може да си помислите, че се меся в живота ви.

Тя отново се усмихна:

— Не, няма. Хайде, кажете ми какво има.

— Добре — той отново се поколеба за по-голям ефект и каза: — Зная, че не е моя работа, но по време на вечерята споменахте, че напоследък сте прекалено напрегната и не можете да спите, та затова си помислих, че бих могъл да ви помогна.

Сузана застина, но Мик забеляза реакцията й. Направи следващия ход много внимателно:

— Разбирате ли, и на мен често ми се случва, когато се претоварвам с работа.

Тя кимна и отново се отпусна. Чарлс много й беше говорил за работата си. Беше писател и й бе казал, че у нея също има заложби на творец. Той бил в състояние да разпознае тези неща.

— Така че, виждате ли, имам две таблетки, които вземам понякога, когато изпадна в стрес.

Той извади ръка от джоба си и Сузана видя две малки розови капсули върху дланта му.

— Ето, вземете.

Тя поклати глава:

— Благодаря ви. Оценявам загрижеността ви, но не ги искам — усмихна се, за да прикрие изненадата си. Той би могъл да бъде някой, който й предлага наркотици. Извърна се към вратата и каза бързо: — Трябва да си лягам. Вече е доста късно.

Мик улови ръката й и тя се обърна към него.

— Господи, Сузи, съжалявам! Нямах намерение да ви обидя!

— Не, не сте ме обидили! — тя се засмя нервно.

— Вижте, аз само се опитвам да ви помогна, нищо повече. Не се шокирайте.

Сузана го погледна. Той сложи едната капсула в устата си и я преглътна.

— Те наистина ми помагат да заспя.

Сузи все още се колебаеше, но Мик притисна малката капсула към дланта й.

— Вземете я — настоя той. — Ако не я искате, можете да я изхвърлите в тоалетната. Аз така и няма да разбера.

Най-после Сузана отговори на усмивката му. Нямаше намерение да я използва, но беше съвсем излишно да бъде груба.

— Трябва да вървя — каза тя. — Отново ви благодаря за компанията.

— И аз за вашата — отвърна Мик.

— Довиждане — тя отключи и Мик се обърна към асансьора. Натисна бутона и вратите се отвориха веднага.

— Лека нощ, Сузана — каза той, преди да влезе вътре. — Спете добре.

— Лека нощ, Чарлс — тя изчака, докато вратите на асансьора се затворят зад него, след това влезе в апартамента, пусна малката капсула в пепелника на масичката и отиде в банята, за да се приготви за сън.

 

 

Беше два и половина през нощта, когато Сузана се събуди стреснато. Сърцето й биеше до пръсване и тя се почувства зле. Търколи се върху леглото, отвори очи и видя светлината, която идваше изпод вратата на банята. Това малко я поуспокои и тя седна.

В последно време често й се случваше да потъне в неколкочасов тежък пиянски сън, след което се събуждаше уплашена и с отвратителен вкус в устата. Знаеше, че пиенето не й помага, а още повече влошава нещата, но ако не пиеше, изобщо не би могла да заспи.

Като спусна крака отстрани на леглото, Сузи се изправи и тръгна в тъмнината към банята. Наля си чаша вода, изпи я и като седна на ръба на ваната, се загледа в отражението си в огледалото, мислейки за Филип. Той й липсваше до болка. Обви раменете си с ръце и отпусна глава на гърдите си. Ами ако му се обадя, помисли си тя, само за да му кажа няколко думи и да се убедя, че той не е чак толкова далеч? Загледа се в тъмните сенки под очите си. Ако поговори с него, може би ще успее да се успокои и дори да заспи. Изправи се, излезе от банята, светна лампите и седна на ръба на леглото.

Извади бележника си от чекмеджето на нощното шкафче и го разтвори на последната страница. Беше преписала телефонния номер на Филип от бизнес картата му, докато той се къпеше в банята. Нямаше намерение да го прави, но я забеляза и не бе успяла да се въздържи. Той не искаше тя да знае номера му. Бе й казал, че ще й се обажда в Англия всеки ден, но тя все пак го записа. Само да мога да чуя гласа му, мислеше си тя, докато вдигаше слушалката, и ще се почувствам по-добре. Ще зная, че той мисли за мен. Набра централата, продиктува номера от бележника си и затвори телефона, очаквайки да я свържат.

 

 

Джейн не спеше. Лежеше до Филип, заслушана в лекото му равномерно дишане, и се взираше в нощното небе. Луната се плъзгаше по него и от време на време се скриваше зад някой облак. Беше горещо и много тихо. Единствено дишането на Филип нарушаваше безкрайния, задушаващ покой.

Внезапно телефонът иззвъня.

Острият, пронизителен звън раздра нощта и Джейн подскочи уплашено. Бе поставила телефон в стаята си заради нощите, в които Филип отсъстваше, и сега се прокле заради това. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои и се протегна към слушалката. Трябва да е някаква лоша новина, помисли си, иначе защо някой би звънял по телефона посред нощ? Филип се обърна по гръб и отвори очи, когато Джейн с несигурен глас отговори на позвъняването:

— Ало? Ало? Джейн Милс е на телефона. Кой се обажда? — тя погледна Филип. — Никой не отговаря.

— Затвори за малко — отговори той и седна на ръба на леглото. — Понякога са необходими няколко минути, за да се осъществи връзката.

Тя послуша съвета му и двамата зачакаха мълчаливо.

— Дай ми телефона — Филип вдигна слушалката. — Ало? Кой се обажда? Ало?

Притисна слушалката по-близо до ухото си и тогава я чу. Слабо, едва доловимо ридание. Веднага разбра. Сърцето му се обърна. След това се пресегна през Джейн и затвори телефона.

— Един Господ знае кой се обажда, но ако е нещо спешно, ще позвънят отново — стана и взе халата си. — Ти си легни отново, мила. Аз ще постоя половин час във всекидневната, в случай че се обадят пак.

Той заобиколи леглото и я целуна леко по бузата.

— Ще прекарам остатъка от нощта в моята спалня.

Джейн кимна. Изчака го да излезе от стаята й, отпусна се облекчено върху възглавницата и угаси лампите.

 

 

Но Сузана не се обади отново. След като чу гласа на Филип, тя постави обратно слушалката и отиде във всекидневната на хотелския си апартамент. Намери малката розова капсула, която й беше дал Чарлс, сложи я върху езика си и я преглътна. След това легна, сви се на кълбо, притиснала плътно коленете към тялото си, и затвори очи. Джейн не означава нищо за него, повтаряше си тя, Джейн не означава нищо за него… Но мисълта за Джейн и Филип в леглото се мяташе из съзнанието й, гризеше я и я измъчваше.

Това продължи, докато лекарството започна да действа. Тялото й най-после се отпусна и тя потъна в дълбок, тежък сън.

 

 

Когато след дванадесет часа Сузи се събуди, слънцето беше вече високо в небето. Като разтвори черните завеси, тя прикри очите си с ръка от ярката слънчева, светлина и разбра, че утрото отдавна си е отишло и за първи път от месеци насам се бе събудила без ужасното усещане на отпадналост. Седна на леглото, загледа се в идеално синьото небе и въздъхна тежко. Чувстваше се уморена, но с някаква различна умора и някакво ново облекчение, от което крайниците й натежаваха и цялото й тяло се отпускаше. Беше по-добре, изпитваше глад и имаше апетит, без да е изпила дори капка водка.

Изправи се и отиде до телефона, за да си поръча нещо за обяд. Погледна надолу, забеляза бележника си и си спомни за снощното обаждане. Внезапно изгубила апетит, сложи обратно слушалката. Отпусна глава върху ръцете си и си пожела да може да поспи още малко, за да даде възможност на тялото и на съзнанието си да се отпуснат и възстановят. Хвърли се на леглото и полежа известно време със затворени очи, опитвайки се да прогони всичко от мислите си. Изведнъж седна, вдигна телефона и набра рецепцията.

— Стая 114, моля — каза тя и изчака да чуе сигнала.

 

 

Мик лежеше на шезлонга на терасата си и наблюдаваше басейна. Нямаше да излезе, преди да види мисис Харви. Предполагаше, че тя ще му се обади, но дори и да не го стореше, искаше да е подготвен, когато тя се появи. И в двата случая успехът му беше гарантиран.

Изтегна се назад, обърна се на една страна, за да получи равномерен загар, и се увери, че и в това положение може да наблюдава басейна. Затвори очи и не можа да се въздържи да се замисли над това, което предстоеше. Въпреки усилията на волята си, изпита огромна възбуда.

Телефонът до леглото му иззвъня.

Скачайки от шезлонга, той се затича, пое си дълбоко въздух и вдигна слушалката. Не искаше тя да разбере, че е бързал.

— Да, Чарлс Суон е на телефона.

След това сви юмрук в знак на триумф.

— Здравейте! Радвам се да чуя това! Нали ви казах? Тези хапчета са вълшебни! Да, да, сигурен съм, че ще мога. Да, няма проблем, Сузи. Как ще стане — вие ли ще се качите да ги вземете, или аз да сляза да ви ги донеса? — присегна се за ризата си. — Добре. Няма проблеми! Веднага идвам!

Затвори телефона, нахлузи ризата, обу късите си панталони и взе капсулите, които вече бе приготвил върху чинийка в банята. Намигна на отражението си в огледалото и излезе от стаята. Прекоси коридора и спря пред асансьора. След броени минути вече чукаше на вратата на Сузана Харви със заучена усмивка на лицето си и с малка розова капсула в ръка, пълна с най-висококачествен LSD.

 

 

Сузана стана, за да налее още една чаша кафе на Чарлс, но каната се плъзна по масата. Стисна очи и масата се раздвижи, а настилката под нея се издигна във въздуха като вълшебно килимче.

— Господи! Какво става?

Тя стисна глава с ръце, след това силно я разтърси, за да я избистри, ала цялата стая се завъртя, стените, се огънаха, издуха се по средата и огромни парчета мазилка се откъртиха и тежко паднаха на пода. Тя се закашля от праха.

— Боже мой! Земетресение! Бързо! Всичко се…

Скочи, но краката й се подкосиха, препъна се и се удари лошо в ръба на масата. Падна. Не можеше да види Чарлс. Но това наистина ли беше Чарлс? Кой стоеше там? Не беше сигурна дали изобщо има някой до нея, нито пък знаеше къде се намира.

Заля я дива паника.

— Къде съм? — извика тя от пода.

Нищо не изглеждаше както трябва. В стаята цареше безпорядък, всичко се въртеше, подът се клатушкаше. Внезапно се почувства много зле, помисли, че ще повърне и извърна глава. Изведнъж всичко утихна. Цветовете започнаха да се променят. Из стаята плъзнаха красиви форми, обагрени в червено, златисто и оранжево. Те се отделиха от килима и затанцуваха върху стените.

— Филип?

Опитваше се да види Филип. Само допреди няколко минути той беше там, бяха пили кафе, след това тя беше взела едно хапче, за да може да заспи. Но това наистина ли беше Филип? И беше ли изпила някаква капсула? Отпусна се по гръб и се вторачи в тавана. Разноцветните форми се плъзгаха по него и бяха толкова изумителни, че тя затаи дъх.

— Филип! — извика отново. — Филип!

След това затвори очи и остави цветовете да танцуват във въздуха, а стаята да се върти все по-бързо и по-бързо.

 

 

Щом Сузана затвори очи, Мик се изправи и отиде в спалнята. Винаги използваше LSD. Той приспиваше съзнанието и до края на деня тя нямаше да знае нито какво се беше случило, нито кой беше Чарлс Суон и как бе изглеждал. Отвори страничното чекмедже и извади кадифената чанта, която Сузана беше оставила там. Пусна я в найлоновата чанта, която беше донесъл в джоба си, и претърси стаята. Действаше систематично, съвсем професионално и почти нищо не можеше да убегне от погледа му. За броени минути претърси и останалата част от апартамента. Щом се увери, че не е пропуснал нищо, той хвърли последен поглед към Сузана Харви, усмихна се и излезе на коридора. Отиде в собствената си стая, довърши опаковането на нещата си и прибра касетата със скъпоценностите в своя куфар. След това се избръсна, облече се и отиде на рецепцията, за да освободи стаята.

Точно след половин час беше изчезнал.

 

 

Сузана видя последната цветна форма да се плъзга през прозореца, изправи се и излезе на балкона, за да я последва. Навън слънцето се беше спуснало съвсем ниско и заливаше света с топла златиста светлина. Сузи се усмихна — беше толкова красиво, че й се искаше да заплаче.

Като се насочи към светлината, тя хвърли поглед към страничното огледало, очаквайки да види лицето си загоряло, обляно от блясъка на слънцето. Усмихна се за момент, загледана в собствената си красота. И тогава неочаквано изпищя.

Лицето й се променяше — променяше се направо пред очите й. Светлината помръкна и страните й се отпуснаха. По кожата й се появиха големи вдлъбнатини, тя се сбръчка, сви се. Сузана вдигна ръце и заби нокти в плътта, очите й потънаха в тъмните кръгове, които ги обграждаха. Лицето й започна да кърви. Изпищя отново. Устата й се разкриви и разкри почернелите й зъби. Започна да дере кожата си все по-силно, опитвайки се да я отдели от лицето си. Пръстите й се изцапаха с кръв.

— Не! — изкрещя тя, откърти огледалото от стената и го разби на пода, разпръсквайки стъклото на хиляди парченца. Свлече се на колене и започна да плаче. — Моля те, Господи, не! — виеше тя и хапеше вътрешната страна на бузите си, за да спре болката. — О, Боже, не!

Закри лицето си с ръце и се сви на кълбо.

— О, Боже! — повтаряше отново и отново. — О, Боже, не…

 

 

Когато отново дойде на себе си, усещаше само болката. Беше тъмно и лежеше на пода, притискайки колене към корема си. Беше премръзнала и вдървена. Отвори очи и се опита да се раздвижи, но металният вкус на кръв в устата й предизвикваше гадене, а болката я зашеметяваше. Объркана и уплашена, тя се олюля към стената и се опита да запали лампите. Натисна ключа и си пое дълбоко въздух. Светлината заля стаята и тя забеляза, че на мястото, където бе лежала, килимът беше пропит с кръв и осеян със стъкла. Опирайки се на стената, тръгна към банята. Нямаше никаква представа какво се бе случило. Съзнанието й беше съвсем празно.

Щом светна лампата, Сузи видя лицето си и се подпря на мивката. Изглеждаше ужасно. Внимателно докосна с пръсти отеклите си очи. Пусна студена вода. Разрови се из тоалетната си чанта, намери някакво памучно парче, намокри го и с трепереща ръка започна да почиства раните върху бузите си.

Чувстваше се зле, не можеше да спре да трепери, а болката я караше да се свива.

След миг осъзна какво се бе случило.

Хвърли парчето плат, втурна се към спалнята и отвори чекмеджето. То беше празно — кадифената торбичка я нямаше. Отиде до гардероба, отвори рязко вратите и истерично започна да рови между дрехите, хвърляйки ги в безпорядък на пода. Парите не бяха там. Петдесет хиляди лири в брой бяха изчезнали. Облегна се на стената и заплака отчаяно. Бяха откраднали парите и бижутата й.

Сузана Харви вече не притежаваше нищо.

 

 

Няколко часа по-късно тя седеше в офиса на портиера и очакваше телефонът му да позвъни. Той седеше срещу нея, упорито отбягвайки погледа й, и барабанеше с пръсти по бюрото си. Нямаше представа какво би могъл да направи във връзка с това произшествие.

— Мисис Харви, длъжен съм да ви попитам за последен път дали не искате да направите изложение за полицията — каза той. — Крайно необходимо е те да знаят какво точно е било откраднато от вас.

Сузана не го погледна.

— Нямам представа какво точно е било откраднато — безизразно отговори тя. — И няма да подам оплакване.

Портиерът въздъхна уморено.

— Но сигурно има някой, на когото бихте искали да позвъня, за да ви помогне, мисис Харви.

Тя поклати глава.

— Единственото, което искам, мистър Капур, е добра цена за пръстена и обеците ми.

— Да, ще се погрижа за това, мисис Харви, но просто си мислех…

Сузана махна с ръка, за да го накара да замълчи. Не искаше нищо друго, освен да й се плати за вещите, които бе намерила в тоалетната си чанта — единствените неща, които крадецът беше пропуснал.

— Моля ви, мистър Капур, не ми задавайте повече въпроси. Не можеше да поеме риска да се впише в картотеката на полицията, защото Мичъл би могъл да я открие.

— Уморена съм и искам само да уредя всичко и да освободя стаята.

Мъжът срещу нея кимна и в този момент телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, каза бързо нещо и се усмихна на гостенката си. Разговорът му отне само няколко секунди.

— Моят зет ще ви плати добре за бижутата, мисис Харви. След половин час ще бъде тук с парите.

Сузана кимна. Заля я огромно облекчение и очите й се напълниха със сълзи. Сведе поглед.

— Благодаря ви — каза тихо тя.

След това се изправи, кимна за довиждане и се върна в апартамента, за да събере багажа си.