Мария Барет
Любовно проклятие (19)

Глава деветнадесета

Беше средата на октомври. Мичъл Харви седеше в офиса си на най-горния етаж на каменна викторианска сграда и гледаше към Темза. Пред него бе сложена папка с рапорти.

— Поканете следващия посетител, мис Уорнър — нареди той по вътрешния телефон. Пусна бутона и се облегна назад в очакване.

— Добро утро, мистър Харви.

В кабинета влезе млад мъж от индийско-английски произход. Беше облечен в скъп костюм и ръчно изработена риза. Мичъл знаеше, че всичко това е платено с неговите пари. Кимна към посетителя:

— Седни.

Посочи към стола пред бюрото си и младият мъж веднага се подчини. Мичъл го изгледа, наслаждавайки се на вида му, и каза:

— Видя ли я лично?

Младежът кимна. Той беше доволен от себе си и гримасата на лицето му почти можеше да мине за усмивка.

— Знаеш ли адреса?

Мъжът потупа фината кожа на куфарчето си, което бе положил в скута.

— Тук е, заедно с останалите подробности.

Мичъл се изправи, обърна гръб на младия човек и се загледа през прозореца. Дори мисълта за нея го караше да изпитва гняв и върху лицето му отново трепна нервният тик.

Беше им отнело много време да я открият след инцидента в Делхи. Цели три седмици я бяха следили, а Имран беше отсъствал близо три месеца. Знаеше, че в края на краищата ще я пипне. Сузана не блестеше с особен ум и той беше сигурен, че в някой момент тя ще допусне грешка. Усмихна се и тикът веднага изчезна.

— Взе ли парите и нещата ми?

— Да. Върнах ги обратно в сейфа.

Мичъл отново отиде до бюрото. Отвори папката с рапортите и погледна снимката на Сузана с някакъв рус мъж. Обърна я обратно и взе следващата. Горката Сузи, не бе успяла да забележи, че я следяха под носа й. След като разгледа и снимката на Мик Кепър, чието тяло бе захвърлено в една канавка, той затвори папката.

— Къде е тя?

Имран беше очаквал този въпрос. Отвори папката и подаде през бюрото няколко листа на Мичъл. Беше доволен от себе си и имаше защо.

— В Байджур. Точно както предположихте — наведе се напред и прокара предизвикателно език по устните си. — Милс я мести на всеки три седмици и точно заради това не успях да ги открия от самото начало. Срещат се на различни места. Той никога не я посещава, а когато тя излиза, винаги е облечена като индийка.

Устните на Мичъл се изкривиха присмехулно. Сузана беше расистка. Сигурно й бе коствало много да замени любимите си дрехи на Шанел с индийското сари.

— Нещо друго?

Имран долови намека — той винаги усещаше кога трябва да спре.

— Всичко е записано в рапортите — завърши той. — Ще ви оставя да се запознаете с подробностите насаме.

Мичъл кимна, отвори първата папка и надникна в нея. След това отново вдигна поглед.

— Добре свършена работа.

Имран също кимна. Очакваше Мичъл да му направи още някакъв комплимент, но когато това не стана, попита нетърпеливо:

— Какво да правя оттук нататък?

В следващия момент разбра, че е сбъркал. Мичъл спря да чете, но не вдигна поглед.

— Ще ти кажа, когато съм готов. Не ме пришпорвай.

Имран сведе очи. Никога не знаеше как да постъпва с Мичъл. Той беше проклето копеле, с което трябваше да се внимава на всяка крачка. След малко Мичъл затвори папката.

— Поел ли си някакви ангажименти за обяд? — попита той. Имран поклати отрицателно глава. — Много добре. Тогава да вървим в клуба.

Стана, отключи чекмеджето на бюрото и пусна папките вътре. Трябваше да обмисли внимателно всичко, затова засега не искаше да предприема нищо. Тя трябваше да изчезне, но той не можеше да си позволи да се забърка в някакъв скандал. Заключи отново бюрото, заобиколи го и застана пред младежа.

— Липсваше ми.

Имран потрепери — това беше онази част от работата, която не му харесваше.

— Хайде!

Мичъл тръгна към вратата и погледна назад към Имран.

— Успехът винаги възбужда апетита ми — обясни той. — Запазих маса за двама за по-ранен час. Не бихме искали да губим време в ядене този следобед, нали?

Беше късно, минаваше полунощ, но Шива Раи седеше зад бюрото си в библиотеката сред сънливата тишина, обгърнала къщата, и очакваше да му се обадят. Краят беше съвсем близо и той беше готов. Беше чакал търпеливо. Беше живял заради клетвата, която бе дал пред смъртния одър на баща си: да плати дълговете на честта, които трябваше да бъдат уредени още преди много години. Събития, обстоятелства, много неща се бяха изпречвали на пътя му и го бяха принудили да изчака. Но сега вече бе победил. Бе манипулирал махараджата, убеждавайки го да приеме съвета му. След много усилия бе успял да издири майор Милс в Англия и най-сетне бе разбрал, че късметът му се е обърнал и той ще получи онова, което искаше. Беше подхвърлил на махараджата идеята да призове Милс отново в Индия, за да може да го накара най-накрая да плати за греховете на своя род.

Но Шива бе вече уморен. Очакваше това и бе готов — времето беше дошло. Ала прекалено дълго, в продължение на цял живот, бе планирал всичко и сега, когато краят наближаваше, той се чувстваше отегчен. Искаше му се вече всичко да е свършило.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и заговори много бързо и тихо. Записа адреса и сумата в тефтера си, усмихна се бързо и затвори. Позвъни за последен път, продиктува това, което беше записал, уточни подробностите и точното време на посещението на Филип и без да добави нито дума повече, постави слушалката обратно. Шпионите му бяха свършили добра работа. Всичко беше готово.

Той се изправи, отиде до прозореца и се загледа към огромното тъмно небе, което беше свидетел на всички човешки грехове. Какво значение имаше собственият му грях? Той беше само капка в безбрежното море от човешка злоба.

Чу се крясък на бухал и Шива потръпна. За суеверния стар човек това беше лоша поличба, която разби спокойствието и чувството му за справедливост. Отдръпна се бързо от прозореца, за да не може да чуе крясъка отново и прекоси стаята. Угаси осветлението и взе ключа за библиотеката от дългата връв, която висеше на пояса му. Затвори вратата и я заключи. Следващия път, когато влезеше в тази стая, всичко щеше да е свършило.

Десетки години на срам и безчестие щяха да бъдат заличени от името на рода Раи.