Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dishonoured, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Мария Барет. Любовно проклятие

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–325-X

История

  1. — Добавяне

Първа част

Глава първа

Индия, Морапур

Събота, 9 май 1857 г.

Полковник Реджиналд Милс прекоси градината, като разтваряше с ръце провисналите клони на джакарандовото дърво, и се изкачи по стълбите към верандата на едноетажната си индийска къща. Той извика към слугата, който беше приклекнал в сянката на вратата. Милс беше набит мъж на средна възраст, потеше се обилно от обедната горещина и бе ядосан.

— Слуга! Къде си, по дяволите? — слугата дотича и се поклони много ниско. — А, ето те! Най-после!

Полковникът свали шапката си, подаде я на индиеца, без да го погледне, и се зае да разкопчава колана си.

— Мемсахиб почива ли си?

— Да, полковник сахиб.

Той се извърна към къщата. Закачи сакото си и се запъти към хладината на дома си, следван на две крачки от главния прислужник.

— Донеси ми уиски със сода. И предупреди готвача, че ще закъснеем за вечеря! — изруга под носа си. — Да се сприятеляваме с туземците е вече прекалено!

И като попи влажните си мустаци с чиста колосана кърпа, тръгна към спалнята на жена си.

— О, здравей, Реджи — с рязко движение Алиция Милс отпрати бавачката и извърна глава към силуета на мъжа си до вратата. Бе седнала пред тоалетната си масичка само по риза и с разкопчан корсет, гъстата й руса коса бе наполовина разпусната и няколко кичура се спускаха тежко върху раменете й. Обърна се отново към отражението си в огледалото. Полковникът се загледа за миг в свежата й, пламнала от горещината кожа и внезапно го заля копнеж по нея.

— Можеш да си вървиш! — извика той през рамо към бавачката, докато се приближаваше към жена си. Алиция улови погледа му в огледалото и устните й се разтеглиха в лека усмивка. — По дяволите проклетия прием довечера! — изруга той, когато застана зад нея и започна да разпуска косата й. Постави ръце върху раменете й, отново очарован от влажната й кожа, и се загледа в отражението й в огледалото.

— Дългът на командващия офицер, скъпи — напомни му тя. Улови ръката му и я притисна към изпъкналостта на гърдите си под ризата.

Алиция Милс бе щастливо омъжена, гордееше се с богатството и общественото си положение, а и Реджи беше много нежен, особено когато се отнасяше с него по този начин.

— Няма да е чак толкова лошо. Полезно е да се сближим с тези хора — измърмори тя, когато той допря устни до тила й. Повдигна брадичка, за да му позволи да целуне трапчинката й. — Мисля, че дори е доста вълнуващо… Спомена ми, че той е личният бижутер на махараджата.

Полковникът се изправи рязко.

— Той е проклет тъмнокож, Алиция! Запомни го! — ноздрите му се издуха и за миг върху лявата му буза потрепна мускул. Отдалечи се нервно. Полковник Реджиналд Милс бе прекарал в Индия доста време и за него винаги щеше да съществува непреодолимата пропаст между „нас“ и „тях“.

Алиция се извъртя върху табуретката. Разкопча горното седефено копче на ризата си и я остави да разкрие изключително бялата кожа на гърдите й.

— О, Реджи, не бъди толкова груб! Върни се тук — тихо каза тя. Видя, че лицето му леко се отпусна и се усмихна. — Ще се почувстваш много по-добре, ако полегнеш.

Тя се изправи само по фуста и корсет, притисна се към него и като положи ръка върху лицето му, бавно прокара пръсти по гъстите му мустаци.

— Много, много по-добре — завърши Алиция, приближи се до леглото и след като отметна мрежата против комари, легна, готова да го приеме.

— Полковник сахиб! Полковник сахиб! — тропането по вратата ставаше все по-настойчиво. — Полковник сахиб, бързо! Моля ви, побързайте!

Полковникът стисна зъби задъхано.

— Махай се! — изръмжа той.

Алиция изстена.

— Полковник сахиб, моля ви, елате!

Ударите по вратата престанаха и слугата се ослуша за някакъв шум отвътре.

— Махай се… — полковникът сграбчи чаршафа до раменете на Алиция. Дишането му все повече се ускоряваше.

— Полковник сахиб! — дръжката на вратата се раздвижи. — Полковник сахиб!

— О, проклятие! — Реджиналд отвори очи. — За какво, по дяволите, е…

— Реджи, мили! — Алиция откъсна поглед от стената при ругатнята на съпруга си и го фокусира върху влажното червено лице над нея. Мислите й се върнаха към настоящето. — Какво?…

Полковникът седна.

— Проклети хора! Не те оставят на мира дори минута! — погледна Алиция, която лежеше полугола, и измърмори, докато навличаше брича си: — Съжалявам…

Тя махна с ръка да спре извинението му и се протегна към чаршафа. Беше гладна и би могла да изпие чаша чай.

— Трябва да видя какво… — полковникът бе облякъл ризата си. — Идвам! — извика той, когато тропането започна отново. Тръгна към вратата и след миг излезе. Алиция позвъни за чая.

 

 

— За какво, по дяволите, е този?…

Прислужникът сведе глава над долепените си по индийски обичай длани.

— Моля ви, полковник сахиб — прошепна той. — Тук е секретарят на Негово величество махараджата. Моля ви, той е отвън…

Полковникът замахна към наведената глава на слугата си.

— Никога не приемам посетители следобед. И ти много добре го знаеш!

Прислужникът вдигна умолително поглед.

— Но, полковник сахиб… Това е секретарят на махараджата! Моля ви, трябва да дойдете!…

Полковникът затвори за миг очи. Следобедната жега се засилваше и той вече бе започнал да усеща главоболие. Искаше му се да лежи вътре на хладно, а не да се поти навън с някакъв проклет туземец! Лицето му пламна, но той потисна гнева си и изръмжа към слугата:

— Къде е?

— Отвън, полковник сахиб — прислужникът се поклони още по-ниско. — На верандата. Очаква да бъде поканен вътре.

— Донеси ми сакото и ботушите — полковник Милс нямаше никакво намерение да кани индиец в дома си. Щеше да се срещне с този приятел на верандата и никъде другаде. — И по-живо!

Прислужникът се върна почти веднага. Полковникът облече сакото и седна в очакване слугата да му помогне да си обуе ботушите. След миг се изправи отново, прокара пръсти по върха на мустаците си и тръгна към верандата.

— Полковник Милс — възрастен индиец, облечен в шервани от тъмносива коприна и шалвари от чаридар, притисна длани и склони глава. — Добър ден, сър. Негово кралско величество махараджата ви изпраща най-добрите си пожелания.

Полковникът кимна в отговор. Не зачиташе техните официалности — за него всички те бяха диваци. Облегна се на стената на къщата с обидна небрежност. Изпепеляващата жега го обгърна и той затвори очи.

— Какво има? — запита настойчиво, без дори да погледне към Нанда. — Да, не би да ми носите известие от махараджата?

— Да, полковник, сър — безупречно правилен и гладък, английският на индиеца преливаше от учтивост. Той вдигна поглед направо към зачервения потен офицер и прикри леката си усмивка. — От север, от Меерут, днес до нас достигнаха някои слухове. Новината е относно някакви ужасни вълнения. Проблемът със свинската и говежда мазнина, с която трябва да се смазват новите патрони, е причинил голямо недоволство сред индусите и мохамеданите, сър. Това е голям проб…

— Добре съм запознат със ситуацията, мистър Нанда. Не е необходимо да ми я припомняте — прекъсна го полковникът и се отдели от стената, за да изглежда по-убедителен. — Ако това е единственото, което…

— О, не, полковник, сър — Нанда изобщо не се бе смутил. — Тази сутрин научихме, че войниците, които са отказали да се докоснат до тези неща, са били унижавани, полковник, сър. Униформите на всичките осемдесет и петима мъже са били смъкнати и глезените им са били оковани. Това е много обезпокоително и аз не мисля…

— Мистър Нанда! — полковник Милс направи крачка напред и се изправи до стройния елегантен индиец. — Аз наистина не виждам какво общо има това с моето командване тук, в Морапур! Тези хора открито са отказали да се подчинят на заповедта да използват патроните и офицерите им са ги наказали. Това наистина няма нищо общо с мен! — полковникът не показа безпокойството, което предизвикаха у него думите на Нанда, но през цялото време се чудеше какво, по дяволите, прави онзи глупак Хеуит, който бе командващ в Меерут. — За мен въпросът е приключен!

— Може би е така, полковник, сър, но се боя, че този инцидент е предизвикал недоволство сред войската. Току-що от Меерут до нас достигнаха ужасяващи слухове…

— Слухове! Ха! Изобщо не ме интересуват слуховете. Аз командвам тази дивизия, което означава, че трябва да взимам решения, а не да се занимавам със слухове! — полковник Милс усети тънка струйка пот да се стича по лицето му и разгневен от жегата, от убийственото превъзходство на Нанда и от ужасния провал в Меерут, той се извърна и тръгна към вратата.

— Простете, полковник… — този път Нанда пропусна претенциозното „сър“. Пристъпи напред, за да се изравни с офицера, и снижи гласа си: — Вестите са за необуздаем гняв, обида и дори за бунт! Аз действително смятам, че вие трябва…

Полковник Милс се извърна рязко:

— Аз трябва да се прибера вътре, за да се отърва от тази дяволска жега и точно това ще направя, мистър Нанда! — това, че един дивак му говореше по този начин, го вбеси и гневът му най-сетне се отприщи: — И ще ви бъда благодарен, ако престанете да разпространявате клюки и слухове! Вие всички сте еднакви — прекалено заети с празни приказки и да се месите там, където не ви е работа! Когато представите някакви факти, тогава навярно ще ви приема! Но дотогава, мистър Нанда, ви умолявам да престанете да губите времето ми! — и без да се сбогува, полковникът влезе в къщата.

Сумракът на дома му, където не бе много по-хладно, отколкото навън, поне предлагаше спасение от прежурящото слънце. Полковникът се отпусна в едно кресло, извика на прислужника и започна да попива лицето си с кърпа. Нанда го беше вбесил и той бе изпуснал нервите си. Много полезно щеше да бъде да се напомни на махараджата кой точно управлява този щат, помисли си гневно той.

Но все пак Нанда имаше право — положението в Меерут беше тревожно. Неговите собствени офицери бяха споменали за безредици сред войниците. Хората бяха уморени, изнервени и вълненията във войската се разпространяваха като стихиен пожар. Не трябваше да допусне конфликтът в Меерут да се пренесе в неговите части, затова се налагаше сутринта да отиде дотам и да провери доколко са сериозни слуховете, които му беше донесъл Нанда.

— Слуга! — извика за втори път. Мисълта за ездата преди изгрев в разлагащата жега само понижаваше и без това отвратителното му настроение. — Къде си, дявол да те вземе?

Прислужникът най-после се появи и той отново се отпусна в креслото.

— Проклет прием! — измърмори на себе си. Последното, от което имаше нужда, беше късната вечеря! Обърна се към слугата и изкрещя: — Смъкни тези проклети ботуши от краката ми! И по-бързо! Проклети диваци, всички сте толкова мудни!

 

 

В седем часа същата вечер полковникът и мисис Милс седяха мълчаливо в каретата си, която се клатушкаше по пътя към дома на Индраджит Раи, личния бижутер на махараджата на Джуптана. Алиция усети как съпругът й се стегна, щом наближиха, и сложи бледата си хладна ръка върху рамото му, за да го успокои. Без да откъсва поглед от осветената от фенери алея, тя се наведе през отворения прозорец и вдъхна топлия, напоен с аромата на жасмин въздух, докато се движеха между осветените дървета към обляната в светлина къща.

Каретата спря пред богато украсения просторен дом и млад домашен прислужник се приближи, за да помогне на гостите да слязат, но беше незабавно отпратен. Полковник Милс се обърна и предложи ръка на съпругата си, разгневен дори от самата мисъл за мургавите чужди пръсти върху кожата й.

— Алиция?

— Благодаря, Реджи — Алиция прихвана полите на вечерната си рокля, вдигна глава с подходящ според нея жест и двамата се заизкачваха към верандата срещу домакина.

Индраджит Раи стоеше, придружен от дясната си страна от своя син, и смирено очакваше да посрещне почетните си британски гости. За него беше голяма чест, че полковникът и мисис Милс бяха приели поканата му и бе крайно необходимо да им бъде оказано дължимото им се гостоприемство. Когато те се приближиха, той сведе глава и притисна дланите си една в друга, без да престава да се усмихва, но отклони поглед, за да не ги обиди.

— Полковник Милс сахиб! И мисис Милс мемсахиб! Колко мило от ваша страна, че дойдохте. Оказвате голяма чест на мен и на моето семейство — английският на Индраджит Раи, както този на Нанда, бе безупречен и добре модулиран. Беше го изучавал старателно и бе упражнявал акцента си неуморно. — Моля, добре дошли.

Полковникът кимна в отговор и погледна над главата на индиеца, за да види кои от гостите вече са пристигнали.

— Бих ли могъл да ви представя сина си, полковник Милс? — Индраджит Раи припряно махна с лявата си ръка назад, за да накара сина си да се приближи и да сведе глава. — Това е синът ми Джагат, полковник. За него е голяма чест да се запознае с вас.

Иззад домакина пристъпи високо слабо момче на седемнадесет години и протегна ръка към полковника. То гледаше право напред и се усмихваше.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, полковник Милс — продължаваше да държи дясната си ръка протегната, въпреки че тя беше напълно пренебрегната. След това се извърна и се усмихна на Алиция: — И с вас, мисис Милс. За мен наистина е удоволствие.

Полковникът усети как гореща вълна от кръв заля лицето му и изду ноздри. За кого, за Бога, се мислеше този млад дявол? Не беше ли запознат с етикета? Отвори уста, за да изрази негодуванието си от тази отвратителна наглост, но Алиция нежно докосна рамото му. Той се сепна, внезапно забелязал настаналата наоколо тишина, и се въздържа. Алиция беше права — в неговото положение не беше подходящо да прави сцени.

— Моля, полковник сахиб, моля, заповядайте вътре, прислужникът ще ви поднесе питиета! — Индраджит Раи пристъпи пред сина, си със сведен поглед и поведе полковника към вътрешността на къщата. Беше плувнал в пот. Опитваше се да заглади проявената грубост и не спираше да говори: — Оттук, полковник сахиб и мемсахиб, вземете си нещо разхладително. Това е такава чест — да бъдете гости в моя дом. Такава чест за мен и моето семейство. Моля, моля, заповядайте…

Най-после полковникът се усмихна.

— Питие за полковника и мисис Милс! Бързо! — провикна се домакинът над глъчката и плесна с ръце.

Прислужникът се появи с голям сребърен поднос и Индраджит Раи се засуети около напитките. Алиция се усмихваше на няколко техни познати, кимаше наляво и надясно и полковникът малко се поотпусна. Тежкият момент бе отминал — поне засега, и приемът продължи, за голямо удоволствие на любезния домакин.

 

 

— Това, което не мога да разбера, е защо никой от сънародниците ни не се противопоставя на господството на англичаните! Ха! Изглежда така, сякаш те се страхуват да оправят положението! — Джагат Раи бе обърнал гръб на компанията и разговаряше с малка група младежи в ъгъла на просторната гостна на баща си.

Той не знаеше нищо за положението в Меерут, нито пък за напрежението сред войсковите части и говореше просто наслуки, наслаждавайки се на трепета да разговаря на забранени теми.

— Струва ми се… — той млъкна, когато един от приятелите му го сръга в ребрата.

Полковникът бе достатъчно близо, за да може да ги чуе и вече няколко пъти бе хвърлял поглед към тях. Ушите му винаги бяха наострени за всеки разговор, касаещ непокорство. Но Джагат беше неудържим.

— Струва ми се — започна той отново и по-високо, така че гласът му се извиси над общия шум, — че там, където са замесени англичаните, ние се страхуваме да изразим мнението си. Струва ми се още…

Джагат усети удар от нечий остър лакът и се обърна, за да протестира. И тогава видя, че полковникът бе прекратил разговора си и го гледаше твърдо, а върху слепоочието му гневно пулсираше изпъкнала вена. Глъчката в цялата стая стихна, но той решително срещна погледа на полковника.

— И какво точно ви се струва? — настойчиво запита полковник Милс. Този път нямаше намерение да премълчи. Момчето трябваше да бъде поставено на мястото му и да се засрами. Той осъзнаваше, че вниманието на всички присъстващи е насочено върху техния диалог и очакваше момчето да отстъпи.

— Струва ми се, че господството на британците в Индия е плод на тяхното въображение — отвърна Джагат. Говореше със студена увереност, вперил непоколебимо поглед в полковник Милс.

В стаята се разнесе изумен шепот. Джагат Раи, интелигентен, образован и избухлив младеж, нямаше да отстъпи.

— Британците не са по-добри, от които и да било други управници в тази страна, а може би са дори и по-лоши — забеляза, че лицето на полковника пламна, но продължи: — Но каквито и да са, полковник, народът на Индия не е щастлив с тях. Обстановката тук съвсем не е добра и смятам, че трябва да се промени.

— Ами аз… аз… — за първи път полковник Милс не можеше да намери подходящите думи, а множеството продължаваше да наблюдава с ужас и тревога неговото объркване. През цялата му военна служба никога никой по-нисшестоящ не бе разговарял с него по този обиден начин, а още по-малко пък някакъв дивак! Лицето му придоби особен жлъчен израз и внезапно го заля такъв всепоглъщащ порив към насилие, че трябваше да стисне кожените ръкавици, които държеше в ръка, за да се възпре да не сграбчи за врата този нехранимайко.

Джагат Раи само се усмихна, кимна с глава и се обърна отново към приятелите си, сякаш нищо нередно не се бе случило. Тревожеше го единствено мисълта, че може би бе обидил баща си.

— Алиция! — успя най-после да произнесе полковник Милс сред все още стихналата стая. — Тръгваме си! Няма да остана тук, за да бъда обиждан! — той огледа стаята и извика слугата.

— О, Боже мой! Полковник Милс сахиб! — Индраджит Раи се втурна вътре откъм верандата, където беше разговарял с останалите гости, и се поклони смирено. Бе дочул забележката на полковника и бе обзет от дълбок смут. — Моля ви, полковник, не трябва да си тръгвате толкова скоро! Готвачът ми е приготвил няколко вида европейски сандвичи с препържен хляб. Трябва да останете да ги опитате! — той вдигна очи, изпълнени с надежда.

— Алиция, готова ли си? — полковник Милс сякаш не го позна. Изчака няколко секунди, докато момчето донесе наметката на Алиция, след това я хвана за ръката и я поведе към вратата. — Ние си тръгваме! — съобщи той на присъстващите в стаята.

Последвани от унилия поглед на Индраджит Раи, полковникът и мисис Милс безцеремонно напуснаха приема.

— Проклет нахален тъмнокож! — избухна полковникът веднага щом каретата им потегли. — Никога през живота си не съм виждал подобна отвратителна наглост и чувал подобни глупости! Ако питаш мен, това гадно хлапе…

— Реджи! — запротестира Алиция при грубия език на мъжа си и полковник Милс неохотно се извини.

Известно време пътуваха мълчаливо.

— Не знам къде, по дяволите, щяха да се намират тези фелахи[1], ако не бяха англичаните! — продължи той, прекалено ядосан, за да се откаже от темата. — Наистина! Те си нямат никаква представа за уменията и организацията, които са необходими, за да…

Внезапно млъкна. Алиция бе положила ръката си в горната част на бедрото му и дългите й елегантни пръсти леко го притиснаха, преди да се придвижат по-нагоре. Съществуваше един-единствен начин да успокои съпруга си и Алиция движеше ръката си изкусно с леки и вълнуващи движения. Между другото, мислеше си Алиция, докато слушаше как дишането му се забавя и нормализира, гневът му винаги продължава дълго.

Полковникът преглътна с усилие, най-после изпуснал нишката на мислите си, и се отпусна назад върху меката кадифена седалка. До дома му имаше много път и той беше доволен от това. Да вървят по дяволите всички събития от днешния ден, помисли си той, а също и тези, които предстояха утре, като се започне с ужасното пътуване до Меерут. Това беше последното нещо, от което имаше нужда! Отпусна рамене назад под умелите движения на Алиция и въздъхна. Все пак трябва да бъде свършено, няма никакво съмнение, но не и преди да изтече тази нощ — бе последната му мисъл, преди съзнанието му да се отдаде на удоволствието. Затвори очи и пред него се изправи образът на Джагат Раи.

— Проклет индиец! — измърмори той, когато хладната ръка погали кожата му. Отвори очи, за да провери дали пердетата са спуснати, след това се облегна отново. Не можеш да им имаш дори капка доверие, размишляваше той секунда преди тялото му да потръпне и ръцете на Алиция започнаха да правят своята магия.

Бележки

[1] Заседнал на едно място жител на арабските страни, земеделец. — Б.пр.