Мария Барет
Любовно проклятие (23)

Глава двадесет и трета

Джейн се стресна и се събуди. От няколко седмици не можеше да спи добре. Бебето я риташе по цяла нощ и тя се будеше на всеки два часа, опитвайки се да се разположи по-удобно. И сега, легнала в тъмнината, тя се заслуша в звуците на нощта, загледа се към небето през прозореца и се почувства малко уплашена и самотна. Опита се отново да затвори очи. Беше съвсем тихо, някак зловещо спокойно и тя можеше да чуе ударите на сърцето си.

Внезапно отвън се чу шум и рязко изпукване.

С усилие Джейн успя да седне, светна лампата и цялата стая се обля в светлина. Сложи ръце на гърдите си и притисна с длани силно туптящото си сърце. Пое си дълбоко въздух няколко пъти, внимателно спусна крака от леглото и стъпи на пода. Изправи се бавно и безшумно тръгна към високия, наполовина отворен прозорец. Беше студено и тя потръпна и обви ръце около тялото си. Много уплашена, готова всеки момент да извика прислужника, надникна към тъмнината навън. В този миг вратата зад нея внезапно се отвори и тя се обърна.

В първия момент не можа да повярва. Стоеше вцепенена на мястото си с пепеляво лице, след това се запрепъва напред. Облекчението и радостта почти подкосиха краката й и Рами пое тежестта на тялото й и го притисна към своето.

— Джейн, скъпа моя Джейн! — шепнеше той в косите й. — Любима Джейн!

Джейн се дръпна назад.

— Ти ли си? — изстена. — Това наистина ли си ти?

Той целуваше лицето й, устните, очите.

— Да, наистина съм аз — прошепна и сложи ръка върху корема й. — А това наистина ли си ти?

Джейн кимна и покри ръката му със своята.

— Това сме ти и аз. Ние двамата — погледна към корема си, където растеше тяхното дете. — Имаш ли нещо против?

Внезапно Рами се засмя с висок, изпълнен с радост смях. Поклати глава и я погали през тънкия муселин на нощницата. Застана на колене и целуна опънатата кожа на корема й целуна детето им. Джейн зарови пръсти в косата му.

— Да имам нещо против? Та това е най-прекрасното нещо! Най-чистият момент от любовта, един съюз, благословен от Боговете.

Джейн затвори очи и той отново я целуна. Бебето в нея се размърда. Тогава тя тихо заплака.

По-късно, когато той лежеше до нея, сложил ръка на корема й, Джейн усети движението на детето, загледа се към небето и попита:

— Какво ще стане с мен? Какво ще стане с нас?

Притисна ръката му към корема си. Рами я целуна по косата.

— Шшшт, Джейн, всичко е наред. Ти ще бъдеш с мен, ще бъдеш в безопасност.

Джейн се измести, за да може да го вижда.

— В безопасност? — той не отговори. — В безопасност? — повтори тя. В гласа й се надигаше паника. — Още не са открили убиеца на Филип, нали? — седна с мъка на леглото. — Кажи ми, Рами — настоя. — Кажи ми истината. Цялата истина.

Рами се изтърколи по гръб и се загледа в тавана. Известно време не каза нищо, защото не знаеше нито какво да направи, нито какво да й каже. Не искаше да я лъже. Искаше да я защити. Поне в момента трябваше да се погрижи за нея и за бебето.

Джейн се протегна и запали лампата. Рами прикри очите си с ръка и се намръщи от светлината.

— Моля те — каза тя. — Имам право да знам.

Рами също седна. Кръстоса крака, погледна я в очите и взе ръката й. Загледа се в дългите й пръсти и в нежната бяла кожа.

— Не са открили убиеца на Филип — каза той. — Заподозряната си ти и те не търсят друг.

Джейн затаи дъх. Бе хранила сляпа надежда, бе се надявала, че истината ще възтържествува. Искрено се беше надявала, че ще заловят убиеца, беше се молила за това с мисълта, че няма още дълго да й се налага да се крие.

Издърпа ръката си от ръцете на Рами и закри лице.

— О, Господи, горкото ми дете… — той се наведе напред и я прегърна. — Ние ще се справим с това, Джейн. Обещавам ти! Ние…

— Как? — неочаквано изкрещя Джейн и го отблъсна. — Как, за Бога?

Изведнъж през корема я проряза остра болка и тя сведе глава. Задъха се и се вкопчи в леглото.

— Джени? Джени, какво има?

Джейн стисна зъби и поклати глава:

— Нищо. Просто болка. Бавачката каза, че е съвсем нормално няколко седмици преди раждането.

Рами въздъхна. Хвана ръцете й и притисна дланите й към устните си.

— Господи, Джейн, обичам те — тя се усмихна тъжно. — Аз ще се погрижа за теб и за бебето, обещавам ти.

Джейн погледна встрани.

— Боди ми е намерил работа като преподавател в Америка — внезапно каза той. Не бе имал намерение да й казва, преди всичко да се уреди, но тя трябваше да знае. Налагаше се да я успокои. — Той може да ми издаде и паспорт… незаконно, разбира се, но аз ще впиша в него теб и бебето.

Отново я прегърна и погали корема й. След секунда продължи:

— Бихме могли да напуснем Индия през Пакистан и да се доберем до… — замълча. — Джейн, какво има?

Тя поклати глава и изтри сълзите с опакото на ръката си. Никога вече нямаше да види семейството си. Цял живот щеше да живее под чуждо име. Тази мисъл я ужасяваше.

— Нищо — подсмръкна тя и се опита да се усмихне. — Извинявай…

Рами повдигна брадичката й и я погледна в очите. Тя се загледа в мъжа, когото обичаше, и за момент си спомни нещо, което някога й беше казал Филип. Нещо, свързано със загубата на нещо много скъпо. Спомни си и думите, които му беше казала тя. „Бих направила всичко, за да го запазя.“ Колко странно, че тези думи се бяха оказали пророчески и за двама им.

Рами нежно я целуна по устните.

— Сигурна ли си, че няма нищо?

— Да. Сигурна съм.

Той я погледа още миг, след това подложи под гърба й възглавница, за да може да се отпусне удобно. Протегна се през нея и угаси лампата.

— Опитай се да поспиш малко — прошепна й и я прегърна през раменете. — Почини си.

Джейн затвори очи, за да се наслади на топлината и утехата на прегръдката му. Почувства как тялото й се отпуска и бебето в нея леко се раздвижи.

 

 

Боди седеше на верандата в мрака и се взираше към долината. Беше прекалено напрегнат, за да може да заспи и му беше необходимо известно време да се успокои. Готвачът му беше приготвил нещо за ядене и сега той топлеше дланите си с голямата чаша ароматен чай, наблюдавайки парата, която се издигаше от нея към студения нощен въздух. Ослушваше се в тишината, така характерна за планините, отпиваше от горещата течност и беше благодарен за топлината, която тя му даряваше.

Внезапно чу шум.

В първия момент се приведе напред, без да може да определи дали наистина е чул нещо, или си е въобразил. Нощта беше толкова напрегната, че нищо чудно да му се бе сторило.

Тогава го чу отново и се изправи.

Къщата на Джейн беше построена на скалиста тераса по склона на хълма и верандата гледаше надолу към долината. Боди се приближи до самия й край, наведе се напред и като затаи дъх, се загледа надясно. Шумът се чу отново. Не се беше излъгал! Идваше отдалеч, но без съмнение беше шум от двигател. Наистина беше слаб, едва доловим звук, но определено беше от кола.

Боди забърза към къщата и повика прислужника.

— Очакват ли някого в Дженерао тази нощ?

Слугата поклати глава. Той знаеше кой пристига и кой си заминава от града, знаеше почти всичко за местността и това беше основната причина, поради която ги бяха препоръчали на Боди.

— Никого по това време на нощта, сахиб — отговори той. — Първите доставки пристигат по изоставения път в седем часа.

Боди се замисли за момент.

— Колко време отнема пътят от града дотук?

Прислужникът вдигна рамене:

— Не зная точно, сахиб. Два или три часа.

— Пеша през местността?

Слугата се усмихна:

— Моят син може да се спусне до долу за тридесет минути, сахиб. Много е бърз.

Боди отиде до прозореца, погледна навън, след това се обърна и нареди:

— Събуди сина си и останалата прислуга. Трябва да започнем да събираме багажа. Аз ще събудя мемсахиб.

Той тръгна към спалнята на Джейн.

— И кажи на готвача да ни приготви нещо за ядене и нещо топло за пиене!

Мъжът кимна и изчезна към стаите, определени за прислугата.

— Господ ни е свидетел, че съвсем няма да ни са излишни — каза си Боди и тръгна да събуди Джейн и Рами.

 

 

Джейн седеше на верандата, завита с одеяло. Беше облечена и съвсем будна. Рами стоеше до нея. Встрани от тях седеше Боди и се взираше в далечината, очаквайки сигнала. Не знаеше какво да очаква. Нямаше представа как биха могли да ги проследят, но не искаше да поема никакви рискове. От отсрещния склон на хълма момчето можеше да забележи светлините на кола на разстояние тридесет-четиридесет километра. Бяха му наредили в случай на опасност да светне три пъти с джобното си фенерче. Боди стискаше боядисаната дървена ограда на верандата и чакаше. Зад него Рами и Джейн бяха готови за най-лошото.

След няколко минути той се обърна. Погледна бледото лице на Джейн и застиналата й фигура и кимна:

— Трябва да тръгваме. Проследили са ни.

Поведе ги през все още тънещата в мрак къща към очакващият ги роувър и помогна на Джейн да се настани на тясното място на седалката върху възглавниците и одеялата. Щяха да пътуват напряко през неравната местност и в най-добрия случай тя щеше да се чувства неудобно. След това зае своето място и отвори картата.

Рами седна зад волана и погледна назад.

— Опитай се да запазиш спокойствие, мила — каза й.

Джейн кимна вяло, но той не можа да намери други думи, за да я успокои.

Бяха пътували близо два часа, когато за първи път я чуха. По стръмния каменист път се караше трудно с такава скорост и Рами непрекъснато се натъкваше на неизброими вдлъбнатини и камъни, от което вътре в колата друсаше ужасно. Джейн стискаше зъби и се задъхваше от болка. Беше се опитала да потиска виковете си, хапейки устни, когато непоносимата болка пробождаше корема й и се спускаше към слабините й, но все по-мощни вълни я заливаха цялата, задушаваха я. Тя извика, присви се на две и стисна ръце в юмруци.

Боди се обърна.

— Боже Господи! — наведе се над Джейн и хвана ръката й. — Джейн, Джейн… Дръж се, опитай се да дишаш дълбоко! Ето, хвани ръката ми, така. Стискай я, когато имаш контракции. Добре!… По-силно! Дишай! Добро момиче… много добре… дишай дълбоко и се опитай да си отдъхнеш, когато премине.

Обърна се към Рами:

— Налага се да спрем. Трябва да я прегледам. Може би наближава.

Рами кимна, насочи колата към група дървета, намали ход и спря. Угаси мотора и фаровете и извади изпод седалката фенерче, но Боди вече отваряше задната врата.

— Джейн, можеш ли да се облегнеш на чантите?

Джейн кимна. Присви се от новата контракция и извика.

Боди хвана ръката й и започна да й говори, за да я успокои. След като болката затихна, той се наведе да вдигне краката й върху седалката и хвана края на роклята й. Беше подгизнал от кръв. Нямаше нужда да я преглежда. Тя викаше, скимтеше от болка и беше уплашена до смърт. Рами застана на колене на предната седалка и загали пребледнялото й лице.

Боди взе още едно одеяло и я зави. Засега нищо не можеше да направи. Върна се отпред точно когато Джейн извика, обхваната от нова контракция.

— За Бога, Боди, направи нещо! — извика Рами.

Боди разбра страха на Рами и сложи ръка на рамото му.

— Ще направя всичко, което мога. Трябва да запазим спокойствие и да намерим някое място, където ще е възможно да я изродя.

Джейн кървеше обилно и нямаха много време.

Боди извади картата си, разглежда я няколко минути и каза:

— Седни отзад при нея, Рами. Искам да повдигнеш таза й с една възглавница и да я успокоиш.

Рами кимна. Много внимателно повдигна краката на Джейн и нагласи под нея още една възглавница.

— Къде отиваме? — обърна се той към Боди. Докторът сви рамене.

— Отиваме в една болница, която е отбелязана на картата — отговори.

Той знаеше тази болница, познаваше и лекаря англичанин, който работеше в нея.

По лицето на Рами се изписа облекчение и той не попита повече нищо. Нямаше смисъл да го плаши. Ако му кажеше истината, щеше да се изплаши, дори да изпадне в паника, а и без това опасността бе вече достатъчно голяма, за да поеме и този риск.

 

 

Малката колония беше закътана в средата на склона на хълма. Състоеше се от типичните бамбукови колиби със сламени покриви и пръстени подове. Бе потънала в тъмнина и тишина, но когато роувърът се изкачи по наполовина завършения път и моторът му раздра нощния покой, хората започнаха да се разбуждат, да палят фенери и да се препъват навън, за да видят на какво се дължи тази суматоха. Боди угаси фаровете, но това не ги правеше по-малко забележими. Рами седеше и се взираше към множеството навън.

Боди спря и отвори вратата. Излезе от колата и се провикна към една тъмна фигура, която държеше фенер:

— Доктор Хейс тук ли е?

Фигурата закуцука към него и през отрязаните обувки се видяха възпалените, деформирани крака.

— Спи у дома си.

Боди се приближи до мъжа.

— Можеш ли да ни заведеш при него?

Мъжът кимна. Дясното му рамо беше грозно обезформено и ръката му висеше недъгаво отстрани. Той се провикна към някой да вземе фенера му, за да може да се качи в джипа.

Рами изскочи навън.

— Боди, да не си полудял! — втурна се напред и отблъсна ръката на доктора, когато той понечи да помогне на прокажения. — За Бога, какво правиш?

Боди се обърна към него.

— Правя това, което трябва! — изръмжа той. — Ние имаме нужда от помощ! Трябва ни лекар!

— Ами заразата? — Рами беше обзет от паника.

— Аз съм лекар, Рамеш! Не бих изложил живота ви на риск!

Рами сведе глава.

— Върни се при Джейн — нареди Боди. — Трябва да я изведеш от колата. Болницата е съвсем близо, поне доколкото си спомням. Помогни й да се настани там, докато доведа доктор Хейс!

Рами се поколеба за миг:

— Тук безопасно ли е?

— Това е най-безопасното място, което бихме могли да намерим, Рами — отговори Боди. — Не са много тези, които се осмеляват да дойдат тук.

Рами кимна. Чу вика на Джейн и се втурна да й помогне да слезе.

Из малкото селище се понесе шепот, когато Джейн слезе от роувъра. В центъра се беше събрала тълпа и обезобразените от проказа лица се взираха в бременната жена, която се отпусна тежко на ръката на придружаващия я мъж и изстена от болка.

Към тях се приближи една жена.

— Оттук — извика тя. — Аз ще ви осветявам пътя.

Рами се намръщи на раните върху ръката й, когато тя му подаде един фенер.

— Благодаря — подвикна той. — Благодаря ви.

Не след дълго Джейн лежеше в едно легло с обляно в пот лице. Погледът й се беше замъглил. Виждаше Рами, но лицето му губеше очертанията си всеки път, когато болката се втурваше към нея с нова сила. Тя стисна зъби и се задъха. Нямаше сили дори да диша.

— Добре, Джейн, започваме… Сега! Напъвай, напъвай!

Тя се бореше да преодолее болката в корема си, стискайки зъби, сграбчила ръката на Рами с такава сила, че ноктите й оставяха кървави следи по кожата му. Изкрещя. Нищо не се случи.

Доктор Хейс се наведе ниско над лицето й:

— Още веднъж, Джейн. Искам да го направиш пак. Вече сме почти на края. Искам да се напънеш силно, когато преброя до три. Става ли?

Джейн лежеше със затворени очи, бе много уморена, с натежали клепачи. Мъчеше се да ги отвори, за да види лицето на Рами. Болките се повтаряха през кратки интервали и тя беше изтощена.

— Джейн, чуваш ли ме?

Насили се да отвори очи.

— Да — промълви тя.

— Добре!

Доктор Хейс погледна през рамо към Боди. Сега тя кървеше непрекъснато и Боди не успяваше да попива кръвта. Щеше да се наложи да й направят секцио, ако не успееше да роди бебето до няколко минути. Обля го студена пот. Тя нямаше да издържи. Не и след такава кръвозагуба и без никаква възможност за кръвопреливане. Боди улови погледа му. Взе чиста марля, приближи се до него и попи потта от челото му.

— Добре, Джейн, започваме… — той забеляза, че започва нова контракция и лицето й се изкриви от болка. Тя стисна ръката на Рами. — Готова ли си, Джейн?… Едно, две, три… Напъвай, Джейн!… Точно така!… Давай! Давай!… Напъвай! — погледна бързо към Боди и извика: — Хванах я! Извадих главата!

Джейн простена. Беше много слаба и неспирният кръвоизлив изцеждаше от нея последните капки живот.

— Хванах бебето, Джейн! Хайде, сега вече не остана много! Искам да напънеш пак! Готова ли си, Джейн?

Доктор Хейс крещеше, уплашен, че тя може всеки момент да изгуби съзнание.

— Хайде, Джейн! За последен път! Хайде… напъвай! — той се извърна през рамо и извика: — Форцепс!

Боди тръгна да го донесе, но докторът го хвана за рамото.

— Ето го… — дръпна хлъзгавото телце навън. Цялата му престилка беше изцапана е кръв. Плесна бебето по гърба и из стаята се разнесе немощен плач. — Момиченце! Това е малката ти дъщеричка, Джейн!

След като преряза и завърза пъпната връв, той взе пелени, уви бебето и го подаде на Рами. Погледна часовника си.

— Пет и петнадесет сутринта — каза и погледна Боди, който поклати глава. Джейн беше изгубила много кръв и продължаваше да кърви.

Рами взе бебето и го сложи до Джейн.

— Виж, Джейн, нашето бебе. Нашата дъщеря!

Той се протегна и погали челото й. То бе студено, а кожата — суха. Джейн не отвори очи.

— Джейн? Моля те, погледни… — той повдигна клепачите й и видя празните очи под тях. — Джейн?

Рами се обърна към Боди, след това отново към Джейн.

— Джени? — започна да я разтърсва. — Джени?

Изведнъж отскочи назад.

— Боди! Боди, моля те, направи нещо! О, Господи!

Продължаваше да се взира в нея, като през цялото време притискаше бебето към гърдите си. Огледа се наоколо.

— Боди! Моля те!

Боди пристъпи напред, за да вземе бебето и се опита да утеши Рами, но той се отдръпна. Стоеше неподвижно и гледаше доктора, гледаше Боди, гледаше кръвта.

След малко се обърна.

— Оставете ни насаме. Моля ви.

Боди докосна рамото му.

— Рами, не прави това, моля те. Ти не би могъл да сториш нищо…

Рами поклати глава.

— Моля те, Боди — прошепна той. — Моля те…

Боди отстъпи. Погледна бързо доктор Хейс и двамата напуснаха стаята.

Рами се върна до леглото, наведе се и нежно целуна Джейн по бузата. Видя пулсиращата вена на шията й и притисна пръсти към нея, за да почувства последните й секунди живот. След това, като грижливо придържаше дъщеря им, той легна в леглото до Джейн и постави бебето между тях. Докато зората прогонваше нощта, прегръщаше Джейн, галеше я и я успокояваше. Призори тя издъхна.

 

 

Боди се топлеше на огъня отвън. Утрото бе настъпило, но светлината беше още мъжделива, въздухът беше студен, а земята — замръзнала. Огледа се наоколо и забеляза Рами, който носеше увитото в одеяло бебе.

— Боди? — Рами се приближи до огъня и приклекна пред човека, на когото вярваше като на баща. — Искам да изведеш детето ми от Индия. Отведи я на някое безопасно място.

Боди положи ръцете си върху раменете на Рами.

— Ти си неин баща, Рами — отговори той. — Ти трябва…

— Не! — Рами му подаде детето. — Шива няма да я остави жива. Знаеш това, Боди!

Боди кимна. Беше истина. Ако ги откриеха сега, всички щяха да бъдат избити. Рами продължаваше да протяга детето към него и той го пое, загледан в мъничкото, закрито наполовина личице.

— Ами ти? Какво ще…

— Ето…

Рами извади пакет, обвит в парче плат и завързан с кожени ремъци. Наведе се напред и нежно докосна с пръст бузката на дъщеря си.

— Това е за нея — той подаде пакета на Боди и се изправи. — Това е нейното наследство. А сега върви, Боди! Нямаме много време.

Боди се загледа в осветеното от огъня лице на Рами. Очите му сякаш горяха от някаква особена сила, която го плашеше. Изправи се тежко. Рами беше прав — нямаха много време.

— Рами? — младият мъж се обърна. Вече се бе скрил в сянката и Боди едва го виждаше. — Рами, как ще наречеш дъщеря си? — извика той.

Рами се върна към осветеното място и Боди прочете толкова болка върху лицето на младия мъж, че сърцето му се сви.

— Ще я нарека Инду, защото тя дойде заедно със зората — отговори Рами.

След това се обърна и се отдалечи. Отправи се към сенките и Боди остана загледан след него, докато той изчезна от погледа му — самотна тъмна фигура, която Боди обичаше, но знаеше, че никога вече няма да види.

 

 

Беше късен следобед, когато доктор Хейс се изправи на склона и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Гледаше към реката, която течеше през долината, и към фигурата на младия мъж, който носеше тялото на съпругата си англичанка към малкия сал. Да се погребват мъртвите във водата беше индийски обичай, но кой беше той, че да се меси!

Рами внимателно положи увитото тяло на Джейн. Завърза кожените ремъци за глезените й и скочи при нея. Като се отблъсна от насипа, насочи сала по течението към средата на реката, където беше най-дълбоко, след това го остави да се носи от водата. Откри лицето на Джейн и коленичи до нея.

Като завърза и своите глезени, той прикрепи ремъците към камъка, който беше донесъл, и взе брадвата. Навеждайки се напред, проби дупка в дъното на сала и се загледа във водата, която започна да покрива краката му. Легна до Джейн и обърна лице към нейното. Устните му почти докосваха устните й. Взе бръснача и преряза вените на китката си. Потръпна от болка, загледа се в бликналата кръв, след това направи същото и с другата си ръка.

Прегърна голямата си любов, обливайки я с кръвта си, и затвори очи. Водата, която вече заливаше телата им, се обагри в червено.

Рами и Джейн бяха свързани завинаги.

 

 

Доктор Хейс наблюдаваше малкия сал, който бавно се носеше по течението на реката. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и той не можеше да види ясно цялата сцена, която бе осветена от вълшебна златна светлина. Извърна се за миг, щом чу някакъв вик откъм колонията, и когато отново погледна, салът беше изчезнал. Затича се по наклонения каменист склон към реката, без да откъсва очи от водата, но след няколко метра се отказа и се отпусна върху един камък. Беше безсмислено. Поклати глава и вдигна ръка към очите си, за да погледне за последен път. Салът беше изчезнал. Погледа движещата се река известно време, мислейки за Боди Ядав, за Индия, след това се изправи и тръгна обратно към колонията. Беше тъжен, но също така и въодушевен от силата на любовта, на която бе станал свидетел. Щеше да спази обещанието си към Боди. Никой никога нямаше да разбере какво се беше случило тук. Животът и смъртта щяха да останат тайна.

И тя ще остане скрита, докато дойде времето някой да я разкрие.