Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almond-Blossom, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Оливия Уедсли. Бадемите цъфтят

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1991

Редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954–427–012–4

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Саварди посрещна с облекчение вестта за заминаването на Рекс. Особено доволен остана, когато разбра, че младият англичанин не е казал никому за сбиването им.

Нито за миг не допусна, че Рекс е заминал, за да спаси Дора от клюки. Ограниченият му ум не познаваше такива чувства.

За да изкупи вината си, обсипа Дора с нови подаръци. Подари и разкошна мантия, на която беше извезан фамилният му герб. Саварди обясни, че в нея винаги са кръщавали по-голямата дъщеря на най-големия в рода син. От мантията той постепенно премина към въпроса, който го интересуваше повече от всичко — деня на сватбата.

Като че ли нарочно в този момент вратата се отвори с трясък и в стаята влезе тържествуващият Аверадо, който размахваше току-що получения от Лондон нов договор.

Без да обърне внимание на потъмнялото лице на Саварди, той връчи договора на Дора, поклони се невъзмутимо и излезе.

Щом вратата зад него се затвори, младежът грабна Дора в прегръдките си.

— Madre de Dios, нима забравяте, че и аз имам чувства? Нима ви е толкова безразлично, че страдам? Аз чакам и чакам вашата дума, а вие мълчите. Някакво си парвеню ви предлага договор и вие сте съгласна веднага да го подпишете, а никак не мислите за нашата сватба. Вие не можете, не бива да постъпвате така. Това е невъзможно, казвам ви, невъзможно.

Сините му очи се свиха от гняв, а устата му трепереше. Той я пусна и бързо продължи:

— Аз ви любя, аз ви любя. Ще ви дам всичко, което поискате, за да се откажете от сцената. Боже мой, какъв живот ще е това, ако вечно ще трябва да пеете!

Внезапно той падна в краката й. В устремения му към нея поглед имаше и молба, и обожание, дори и страх.

Наистина ли толкова малко го обича, така малко цени любовта му, че да я пожертвува за сцената. О, той я обожава като светица, като свещен пламък…

— Сложете си ръката тук, сложете я…

Той притисна ръката й до сърцето си, което силно биеше под тънката копринена риза.

След цяла буря от целувки, молби, отчаяния, печал и въздишки, най-после си отиде.

„Трябва да се реша на нещо“ — печално си каза Дора останала най-после сама, и усети колко много й липсва Рекс с неговото спокойно, безпристрастно отношение към всичко.

„Трябва да избера едно от двете: или сцената, или брака. Ако е само сцената, тогава какво ще стане? Ще остане само нейната кариера. А ако се омъжи? О, да, ще чувствува нежна привързаност, ще принадлежи на някого, ще има някой, с когото ще се смее, ще споделя живота…“

Иска ли Саварди поне малко да сподели живота си с нея?

„Аз искам невъзможното — откровено си призна тя, — човек, който да ме направи своя, а същевременно да ме остави свободна“.

Неочаквано в края на сезона, в най-големия разгар за обсъждане на плановете за бъдещето Тони заболя от малария, негов стар враг, и докторът му препоръча веднага да замине за Лондон.

Саварди, тайно побеснял, се съгласи Дора да замине с него и ги придружи до Париж. Разделиха се на гарата. Той стоеше гологлав на перона и се усмихваше на Дора с младежки самоуверен вид. Ръцете им се съединиха. Саварди дълбоко въздъхна, докато очите му проследяваха една красива дама, която отиваше към изхода.

— Всяка минута ще мисля за теб.

Влакът тръгна и заглуши последните му думи.

Саварди се обърна и тръгна към изхода. Дора усети, че с отдалечаването му чувствата й намаляват. Сега той беше само млад човек, който търси приключения.

— Аз съм непоносима — помисли си тя, — приемам добрината без благодарности, сама не знам какво искам и през цялото време съм недоволна, че не ме разбират.

Това чувство на мъчителна пустота не я напусна през целия път.

За да се поободри, се опита да си обясни своето състояние с преумора, но това не разсея апатията й.

Дори и Лондон не я пробуди. Стафорд хотел, дето Тони реши да пренощуват, беше много внушителен. Горещина се влачеше по мрачните улици, както и тогава, през миналото лято…

— Ще си легна рано — обяви Тони. — Смятам, че и ти няма да стоиш дълго?

— Аз може би ще поостана малко — отговори Дора. Тя седна в креслото до прозореца и загледа звездите.

Утре ще види Гартспойнт и Рекс…

Какво ли прави сега Саварди?

Настигнал ли е хубавата дама от гарата?

Каква пустота и случайност е целият живот. Подпря глава на ръцете си.

Всичко ли до последната искрица изгоря след смъртта на Пан?

Лондон живо й напомняше за него и тези спомени разбудиха дълбоко затаената болка, навяха чувството на тежка самота. Любовта на Саварди не я засегна, мина по повърхността, но откри друго, дълбоко погребано в нея чувство.

О, още веднъж, още веднъж, макар за миг, да изпита онова сладко упоение, което познаваше от по-рано! Пак да стане за някого всичко, най-скъпото от всичко на света…

Саварди ще се ожени за нея само защото не може да я има по друг начин. Тя горчиво се усмихна, загледана в звездната нощ. Колко се беше променила, за да усмихва спокойно на такива мисъл. Господи, колко бързо свикваме с дребните неща.

Животът й се струваше пуст и безсмислен. Имаше чувството, че наблюдава празник, на който й е забранено да присъства.

Някой почука на вратата. Влезе слугата на Тони и постави на масата вечерните вестници.

Едно малко заглавие привлече вниманието й. Тя видя името на Рекс, а под него беше написано, че той лежи опасно болен в дома си на Сейнт Джеймс вследствие на дуел. Следваше описание на дома му, Дора започна да чете и машинално отбеляза допуснатата грешка: репортерът съобщаваше, че в бялата гостна има италиански фрески, което не беше вярно. Вестникът падна от ръцете й. Стоеше неподвижна в силно осветената стая и й се струваше, че вижда Рекс пред себе си. Рекс отначало се усмихваше, после се натъжи и изведнъж стана сериозен. Спомни си най-малките му навици — маниера, с които приглаждаше гъстите си, светли коси, позата, която заемаше, когато седеше в голямото кресло…

Зад прозореца шумно биеше пулсът на лондонския живот. Някъде в хотела се тръшна врата. Този рязък звук изтръгна Дора от нейното вцепенение. Сложи ръка на гърлото си, като се стараеше да успокои усиленото си дишане. „Опасно болен“…

Така пишат, когато няма никаква надежда. Това значи, че човек умира…

Представи си Рекс мъртъв — Рекс, който толкова обичаше живота. Рекс, с неговия добродушен хумор, да се бие на дуел! Спомни си деня на заминаването му, тайната, която обгръщаше това заминаване, късата му прощална записка, а после — подпухналото лице и неподвижната ръка на Саварди и всички, тия подробности й се видяха свързани помежду си.

Тя извика и затули устата си със свитата в юмрук ръка.

Беше единадесет часа, когато стигна в Гревил хауз. Вратата не беше затворена, пред изхода стоеше автомобил. Дора влезе и срещна Рекс, който, накуцвайки, излизаше от библиотеката.

— Ти ли си наистина? — със сподавен глас смънка той и стисна подадената ръка. — Кой щастлив вятър те доведе тук?

Дора го погледна и със заекващ глас едва чуто продума:

— Вестниците… във вестниците пише…

— Това ли те доведе — прекъсна я Рекс. Бледото му лице почервеня. — Надявам се, че не вярваш на това — опита се да се засмее — Джи ми го прочете днес на обяд. Ужасно е. Изпратих опровержение. Безобразие, как лъжат тези репортери…

Дора глухо каза:

— Нищо — казвам за лъжите във вестниците. Ти си тук жив… здрав.

Смутените й очи жално се спряха на него.

— Дора — ласкаво каза той, — мила, всичко мина благополучно. Но как… защо дойде сама, така късно?

Тя му се усмихна през бликналите сълзи.

— Узнах истината… толкова късно — прошепна тя. В очите и гласа й имаше онова, което рядко се отдава да видят и чуят мъжете.

Рекс трепна… Надежда след отчаяние… помъчи се да я отблъсне. Не искаше да повярва, не смееше да я разбере!

Чуха се стъпки. Инстинктивно, в желанието си да останат сами те влязоха в библиотеката и затвориха вратата.

Там беше тъмно. Прозорците бяха отворени към малката градинка до къщата. Слаб ветрец полюшваше тежките пердета.

Дора извика с отчаяние в гласа:

— Защо се би? Затуй ли, че ти… ти узна?

— Бих се, защото мразя Саварди — разпалено заговори Рекс. — Мразя го, защото те обича. Никой не може да обича своя щастлив съперник. Може да го уважава, ако го смята за достоен човек. Но аз знаех, че Саварди е негодник, а той стоеше като преграда на пътя ми. Исках да се преборя с него и се радвам, че го направих.

— Но аз… аз приех любовта му такава, каквато е, съзнателно — измънка Дора. — Аз… ти трябва да го знаеш, аз не зная, как да го обясня…

— И не трябва — спокойно каза Рекс. — Отдавна знаех. Разбрах всичко. Когато обичаш, разбираш.

Тя се приближи до него.

— Аз разбрах, когато прочетох, че си болен, Рекс. Тогава научих… Сякаш някой ме освободи от самата мене. Помниш ли тогава, в Париж, когато ме целуна и ми каза да си спомням? Ето, днес си спомням…

Нежно притискайки я в обятията си, той каза:

— Разбирам те… много добре… — гласът му стана мек, младежки, в него звучеше сдържана буйност. — Дора, истина ли е? Наистина ли ме любиш?

Още се въздържаше да я целуне. Като че ли очакваше още нещо и тя разбра, че той иска да продължи това незабравимо мигновение.

Изведнъж по детски, бързо въздъхна и прошепна името й.

Тя освободи ръката си и притисна главата му до себе си.

— О, да, да! — шепнеше тя, впила устни в устните му. — Истина е, любими мой. Чувствам, че сърцето ми най-после ще намери покой в твоето!

Край
Читателите на „Бадемите цъфтят“ са прочели и: