Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (7)

Глава 7

Когато Тони се намери в собствената си стая, миналото го обгърна от всички страни. Без сам да съзнава, се подаде на коварния чар на „дома“, под чийто покрив са живели прадедите, които му го оставиха в наследство. Отново изпита радостта на „родното огнище“ — чувство, толкова силно за човек като него, готов да долети от далечни страни само да не изгуби правото на него. Едва сега разбра колко му беше липсвало всичко това.

Той се наведе през прозореца, жадно пое дъха на земята и се вслуша в шепота на бръшляна при слабия нощен вятър. Обзе го необяснимото чувство, което изпитва човек след силно преживяване или при първа промяна на мястото. Сега ясно съзна каква голяма разлика съществува между жилището, което нарече свой дом в Сайвунг, и тоя истински дом. Още виждаше пред себе си островърхата трева, подобна на стрели, блеснали при лунното сияние, още чуваше глухите, тайнствени, диви звукове на джунглата, а тук — какъв контраст! Розите се разтваряха, осветени от звездите, а от полето долиташе звън на хлопки.

Но дори в тоя покой той не намираше пълно удовлетворение — не изпитваше още непосредствена близост, окончателно сливане с окръжаващата го нова обстановка и се намираше в положението на човек, който, разделил се с нещо и съзнавайки, че раздялата не му дава нищо, освен облекчение, постоянно съжалява за това, което е напуснал. Чувствуваше се по-самотен от всеки други път. Започна да се разхожда из стаята — на стената висеше портрет на Франческа, а под него фотография на Рекс.

Загледа се в лицето на Франческа.

Не можеше да се каже, че я е забравил, но през последните години си спомняше по-рядко за нея. Цели осем години, откакто я нямаше.

„Колко хубава беше — помисли си, — също тъй красива, както на портрета.“

Защо да си спомня.

В последно време той си изработи един особен навик: когато не искаше да мисли за нещо, затваряше в мозъка си особена вратичка и не пропукаше през нея натрапчиви мисли. Така постъпи и сега.

Това беше необходимо, иначе съзнанието за самотността му настъпваше от всички страни и го измъчваше. Понякога впрочем и тази уловка не помагаше й мрачните призраци протягаха към него из тъмнината своите ръце.

Той се загледа в парка, над който се спусна тъмното небе, обсипано със звезди като скъпоценни камъни.

През време на пътуването си беше решил отново да се заеме с имението си, да води стопанството и да живее само с това. Сега му беше приятно съзнанието, че може да го осъществи.

Ненадейно си спомни за Паскал. Стори му се чудно, че чувството му към Паскал не се е изменило. Виж, Чарлз, е друго нещо — с удоволствие би го видял.

Гревил каза на Джи с лукава усмивка:

— Неговият пример отнема всякакво очарование, което обкръжава „разбитите сърца“.

— Той е атрофиран — бързо отговори Джи. — Това е трагедия и не намирам в нея нищо забавно.

Страшно я тревожеше мисълта за бъдещето. Измъчваше се за Рекс и Дора, които искрено обичаше. Знаеше, че много скоро трябва да замине, и не можеше да се примири с мисълта, че нейният любимец ще бъде зависим от такъв баща.

Цяла нощ прекара без сън, а на сутринта, тъкмо започваше да заспива — тъй се стори на бедната Джи — дойде Рекс.

Той идваше при нея всяка сутрин, когато поднасяха чая, и днес, както обикновено, се яви бос и по пижама.

— Харесва ми миризмата у вас — започна разговора си, — във вашата стая мирише, както и от вас самата, на сандалово дърво и цветя.

Измъкна се от стола си и накуцвайки, отиде при тоалетната маса.

— Обичам да ви гледам, когато сте в леглото — забеляза той. — Ето, Емилия е съвсем друга — в леглото тя е наистина страшна.

— Наистина ли? — разсеяно каза Джи.

— Да, наистина. Нейните коси са навити на ролки, а вие сте така прелестна!

— Ти ме ласкаеш.

— Не ви ли харесва? — попита той и заби лъжичката в купичката със сладко.

Джи се разсмя. Беше толкова забавен, мил и естествен.

Той я погледна и облиза лъжичката.

— Колко е хубаво така, страшно обичам, когато се смеете, очите ви блестят като черни звездички.

— Виждал ли си някога черни звезди? — попита Джи, като си даваше вид, че чете някакво писмо.

— Не, но мога да си ги представя.

— Можеш ли да си представиш още нещо, което да прилича на черни звезди?

— Да, зениците на Дора. Дора е хубава, приятно е да я гледаш.

— Приятелю мой, ти рано започваш.

— Кое е рано? Мога ли да изям още едно сухарче?

— Да, но ще си развалиш апетита за закуската.

— На закуската ще ни дават сухари и такова сладко, така че няма нищо.

Като изяде сухара си, той се отпусна на стола и сложи глава на рамото на Джи. Тази детска ласка я облъхна с волна нежност.

— Защо сте си избрали тази лилава копринена блуза? — попита той, като задърпа волана на жакетчето. — И защо в косите си имате корделка с такъв цвят?

Джи се разсмя.

— Мили мой, аз съм стара и все пак, както и на младини, искам да изглеждам красива. Дори повече, отколкото на младини. И тъй трябва да бъде. Знаеш ли, нашето тяло в някои случаи е храм и ние сме длъжни да се грижим за красотата му. Що се отнася до моя, аз се грижа да мирише на парфюма, който обичаш, и да го украсявам с лилави панделки.

— Храм… — замислено каза Рекс, като разглеждаше краката си. — Джи, а какви са моите украшения?

— Струва ми се, че много харесваш палтото си и тъмносинята връзка, която купихме от Париж.

Позвъни се.

Рекс се изправи и обви шията на Джи.

— Трябва да вървя, скъпа.

Те се целунаха и той притисна бузата си в сребристите й коси, точно до лилавата кордела.

— Обичам ви.

— И аз също.

Той я пусна и се плъзна на пода.

— Е добре. Сега навярно ще трябва да чистя и мия моя храм.

Джи се смя до сълзи.

— Да, да се надявам. А после го украси в моя чест с белия си костюм и синята парижка вратовръзка.

— Прекрасно, скъпа.

Той излезе, накуцвайки, и извика Емилия. Влезе Суит да облече Джи; тя изглеждаше още по-мрачна от всеки друг път.

— Ще станат печални промени — каза тя, сякаш опитваше думите си.

Суит искрено съжаляваше господарката си, но беше от тези натури, за които скръбта е източник на най-големи удоволствия. Има хора, които обичат да слушат само погребални химни и на които е по-приятно да отидат на погребение, отколкото на бал.

За пръв път от дълго време Джи се усети остаряла и посегна към пудрата и червилото — единствените й помощници в борбата с времето. Суит, която тайно я наблюдаваше, въздъхна.

— Ах, мадам, можем ли да предвидим какво ни носи бъдещето?

— Какво има? — сърдито се обади Джи.

— Лордът се завърна съвсем не такъв, какъвто замина, станал е много чудноват.

— Смъртта на жена му беше за него страшен удар.

— Да, малцина остават верни толкова дълго. Голямо облекчение ще е, ако знаем, че и нас така дълго ще ни помнят.

Тя започна да вчесва Джи и с всяко замахване с четката правеше по някоя забележка по повод на живота им в Гартспойнт.

— Всички блянове се изменят… какъв чуден живот… сякаш се пробуждаш от сън… Седем години… Питам се, какво ще стане сега. Пак скитници…

— Суит, побързайте — рязко каза Джи. Същият въпрос измъчваше и нея. „Какво ще стане сега?“

Ще й предложи ли Тони да остане да живее вкъщи? Отначало мислеше, че може да разчита на такова внимание от негова страна, но после се убеди, че той е забравил самото значение на думата „внимание“.

Този въпрос трябваше да се изясни незабавно. Ако се случи най-лошото и трябва да замине, то Пойнтърс не е далеко. Рекс ще може често да я навестява. Но той ще й липсва и сутрин, и вечер, винаги.

Тя отиде в трапезарията, където завари Тони и Дора на закуска.

— Тони каза, че днес мога да отида на езда — изведнъж се изтърва Дора. — Той ще ме учи да яздя и да ловувам. Каква радост, че се върнахте, скъпи Тони!

След закуската, когато Рекс с учителя си и Дора излязоха, Джи с решителни стъпки тръгна към Тони.

— Струва ми се, че трябва да поговорим — каза тя.

Пан още сутринта беше заявил, че днес заминава за града, а оттам — Бог знае къде.

Тони както обикновено мълчеше и когато Джи намекна за намерението си да се върне в Пойнтърс, спокойно каза:

— Аз ще ви заведа.

Джи онемя от учудване. Седем години — повече от седем години от живота си посвети на неговите интереси наистина неговите пълномощници и управители работеха в имението, но тя наглеждаше всичко. И най-после децата — Дора, Рекс…

В паметта й изникна вечерта, когато Тони дойде да я моли за помощ.

Какъв изглеждаше тогава — досаден и оглупял от скръб: тогава тя не разбра, че причината е само в ограничения му ум.

Всъщност така и беше — той никак не страдаше от това, че се стреми към някаква непостижима мечта. Нямаше изобщо никаква мечта, а чувствата му бяха притъпени. Но тая безчувственост съвсем не беше резултат от преживяното страдание — просто едно жалко съществуване, без всякакви възпоминания, без определена цел…

— Благодаря — отговори Джи, срещайки безучастния му поглед. — Ще кажа на Суит да ми приготви нещата и мисля, че ще мога да стигна за вечеря.

Тя намери Рекс и двамата отидоха в розовата градина. Джи седна на каменната скамейка, а Рекс се изтегна на тревата.

— Днес се връщам в Пойнтърс — каза тя.

— Защо? — бързо попита момчето.

— Баща ти се върна и сега той ще ви гледа — така ще е по-добре.

— Но аз не искам — рече Рекс и скочи. — Чувате ли, Джи, не искам!

„И аз също“ — едва не каза Джи, ала вместо това се помъчи да говори колкото се може по-спокойно:

— Пойнтърс е много близко.

— Да, но в Пойнтърс няма да мога да закусвам в леглото, няма да се целуваме вечер, когато отиваш да спиш и други такива, а това е най-важното. Мила Джи, аз съм огорчен, ужасно съм огорчен…

— Мили мой, не бива — замоли го Джи.

Мисълта, че трябва да се раздели с децата, й беше непоносима. Чувствуваше, че нищо не ще замени тази задушевна близост, която се установи между тях.

Постара се да утеши Рекс с описание на техните бъдещи срещи.

— Баща ми не е такъв, че да ми се иска да остана с него — откровено призна Рекс.

— Ти не го познаваш още.

— Не, но мисля за него и само това ми идва на ума.

По-късно, когато останаха двамата с Дора, между тях изникна спор относно заминаването на Джи.

— Джи заминава, но пък Тони си дойде и по такъв начин равновесието не се нарушава — каза Дора.

Рекс я изгледа.

— Нищо не може да запълни загубата на този, когото обичаш.

— Нима ти не обичаш Тони?

— Не.

— Но той ти е баща!…

— Така е, но то няма никакво значение.

Дора погледна стиснатите устни на Рекс.

— Аз го обичам повече от всичко — каза тя.

— Имала си време да го обикнеш — неочаквано отсече той.

Всички отидоха да изпратят Джи в Пойнтърс. Рекс се забави малко, за да я целуне още веднъж, а после бежешком догони останалите, които вече се качваха в екипажа.

Останала сама, Джи намери на възглавницата си букет от рози, увити в хартия, на която беше написано „В знак на любов от обожаващия те Рекс“.