Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (15)

Глава 15

Когато Дора зърна Пан, усети някаква нервност. Искаше й се да се смее, не знаеше какво да каже.

Тя машинално му подаде ръка и този допир освободи пружината, която държеше в напрегнато състояние съзнанието й. Изведнъж нахлуха спомените за последните им срещи, за паметните зимни нощи преди няколко години. Тя се обърна към него с баналната фраза:

— И така, вие се върнахте.

— Блудният син се върна — отговори Пан. — Искате ли да ми помогнете в унищожаването на угоеното теле у Риц. Установих се там. А вие къде живеете?

— Йън ме покани за сезона.

— Наистина ли? — очите му мигновено блеснаха. — Великолепно. Аз също трябва да остана в града.

Йън се приближи към тях с радостно възклицание.

— Ти — каза тя, като протегна ръка на Пан. — След толкова дълго отсъствие. Как живееш?

— Всичко е постарому — отговори Пан.

— Нещо си загадъчен, бедни мой.

— Защо не.

Докато те разговаряха, Дора изучаваше лицето му и това неизказано я вълнуваше. Тя толкова обичаше красотата и ето че пред нея е пак човекът, когото някога боготвореше. Да го гледа с щастие. А тя не само го гледаше…

При спомените за техните страстни, безумни, ненаситни целувки сърцето й мъчително и сладко затрептя. Спомни си всички подробности на тяхната любов, толкова незначителни и същевременно толкова безценни в изживяванията на влюбените. Спомни си как миглите му галеха бузите й, как тя очертаваше профила му с палеца си, докато той го вземеше в плен на устните си!…

Всичко мина, а сега каква среща…

Как може спокойно да седи до нея, той, който някога казваше: „Вечно бих ви държал в обятията си“.

Това привидно спокойствие изведнъж й се стори крайно обидно: трябваше да си иде, не може повече да остане тук.

При тях се доближи Дейвид Шропшър и като я видя, лицето му просия.

— Моят танц — радостно каза той.

Йън се усмихна.

— Видя ли? — каза тя на Пан.

— За свой срам трябва да призная, че не всичко ми е ясно, но разчитам на твоята осведоменост.

— Не за всичко. Но за тая работа трябва бързина. Дейвид иска да се жени за Дора и аз му съчувствувам. Тя е от този род девойки, които решават веднага. Още е доста романтична. Но ако продължава да отказва то сигурно никога няма да се омъжи. А това е истинска трагедия за хубавите жени.

— Защо? — отпуснато попита Пан. Разговорът не му беше приятен, но не искаше да го прекъсне, за да узнае нещо повече за Дора.

— А децата — каза Йън. — Дора може да има прекрасни деца, независимо от положението и всичко останало. Тони, разбира се, може да й даде нещо, но едва ли много. Естествено, че всичко ще наследи Рекс. Той е чудесно момче и истински рицар.

— А какво ще стане с Рексфорд? — рязко промени темата Пан.

— Нищо, Рексфорд ще си остане сам.

Пан предпочиташе да не е толкова остроумна и да не се впуска в подробности.

— Говори ли ти той за моите грехове? — искаше да научи как да се държи в новото си положение с Дора, която сега беше поверена на Йън.

— Мили мой, виждам Тони два пъти в годината, и то за един час. Никога не можеш да изчерпиш въпросите, които те интересуват. За това не заслужава и да се говори.

„Значи тя не знае“, помисли Пан.

— Доволна ли си, че Дора ти е на гости? — попита той, като се оглеждаше настрани с престорена небрежност.

— Много се радвам. Тя е надарена с всичко, което можеш да желаеш от гостите си: красива, талантлива, чудесно се облича — аз й избирам дрехите — и за щастие знае кога трябва да мълчи.

— Да потанцуваме — предложи внезапно Пан.