Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almond-Blossom, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Оливия Уедсли. Бадемите цъфтят

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1991

Редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954–427–012–4

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Мислено тя се съгласи със Суит.

Недопустимо е някой от семейството да е сакат. Ще бъде позор за целия род. Самата мисъл я довеждаше до отчаяние, а заедно с това състраданието към Рекс постепенно премина в необикновена любов. Такава любов Джи не беше изпитвала никога към никого, даже и към собствения си син.

С поразително търпение тя обикаля с Рекс, Емилия и Дора от град в град: беше в Париж, Ню Йорк, Женева, Берлин, Копенхаген да търси човека, който можеше да изправи леко изкривения крак.

От Тони не идваха никакви известия. Само веднъж писа, като съобщи за местопребиваването си, отдето беше успял да замине още преди два месеца. Но Джи не се безпокоеше. Знаеше, че рано или късно той ще се върне. „Кодексът“, не забраняваше на мъжете от техния род да пътешестват, но те винаги се завръщаха в Гартспойнт. „Кодексът“ гласеше, че трябва да се завърнат.

Когато Рекс стана на осем години и се запозна с всички много или малко известни лекари, Джи с цялото семейство се завърна вкъщи и се настани в Гартспойнт.

— Колко е хубаво — каза Дора, — сега ще мога да яздя, нали, Джи?

— Разбира се — съгласи се Джи.

Но тя не предвиди, че това ще стане тъй скоро, и остана поразена, когато на следния ден видя осиновената дъщеря на Тони яхнала понито, което скачаше и се опитваше да хвърли малката ездачка. Зад нея тичаха конярите и пазачите, като се опитваха да ги спрат. Главата на Дора се друсаше малко, беше пребледняла, но имаше тържествен вид.

Един от конярите изтича срещу коня, но той се спусна в галоп. Джи се разтрепери, а Емилия извика уплашена.

Дора здраво се държеше на коня, хванала гривата му.

„Никога не мога да повярвам, че не се е учила да язди, ако изобщо не е знаела“, помисли Джи.

Дора зави коня към нея и с развети коси, които я обвиха като тъмен пламък, скочи в краката й.

— Нали отговорихте „разбира се“, когато ви попитах — каза тя, като гледаше Джи право в очите.

Емилия я взе на ръце и започна да я целува.

— Оставете я — каза Джи. — От днес ще започнеш да яздиш с пазачите и ще се научиш да управляваш с поводи — обърна се тя към Дора.

— Обожавам ви — отвърна момичето. Бе чувала Паскал Гревил да се обръща така към Джи.

Искаше да й благодари и тези думи й се сториха най-подходящи.

— Благодаря ти — сериозно отговори Джи. — Сега ела, помоли Емилия да те измие и преоблече, а после ще пием чай на терасата с Рекс.

Гревил, който имаше малък отпуск, живееше вкъщи и се наслаждаваше на обществото на Джи, която го забавляваше. Той излезе на терасата с папируса в уста.

— Къде беше? — попита го Джи.

— В библиотеката.

— Изпусна интересно зрелище: Дора намисли да се поразходи на понито, което страшно риташе, но тя не падна.

— Много съжалявам, че не съм бил. Да, заслужава си да се види. Уверен съм, че от това момиче ще излезе нещо интересно. Никакви нерви, отлично здраве, зелени очи, прекрасно сложена като древно митическо същество. Басирам се, че няма да се приспособява към живота, а ще го устрои посвоему.

— Много жалко, че не е наша кръв — разсеяно отвърна Джи.

Дора се появи и тръгна към тях. Беше в бели дрехи, бели чорапи и черни кожени обувки. Изглеждаше прекрасна, светла, съвсем като доброто дете от приказките.

— Здравей, Алиса — повика я Гревил, — ела тук.

Тя послушно се приближи и се наведе да помирише розата на петлицата му.

— Казват, че сте били много предприемчива?

— Какво значи това?

— Е, храбра, смела, безстрашна.

— Колко думи, за да се предаде едно значение — каза Дора. — Плаща ли се специално за тях?

Паскал беше във възторг от отговора й. Веднъж той я нарече Алиса по името на героинята от известната приказка „Алиса в страната на чудесата“. От последните й думи се разбираше, че добре е запомнила тази приказка.

— Струва ми се, че ще спечеля баса — каза той на Джи.

— Добрата памет още нищо не доказва — малко раздразнително каза тя. — Случва се най-тъпите хора да я притежават и страшно се хвалят с нея. А защо? Всъщност то е такава случайност, както кривогледството с едното око или заекването. Освен това такова развитие на паметта служи още повече да се развива самоанализът, а според мене то е съвсем нежелателно. Така човек се ползва от всеки свободен момент, за да се вглъбява в себе си. Животът трябва да се развива с бързо темпо, аз признавам само такъв живот. Самоанализът е враг на такъв живот, той пречи да се действа.

Тя спря печален поглед върху Рекс, който тичаше към Дора.

— Казват, че науката е всемогъща, а тя дори не можа да намери начин да изправи изкривеното краче на детето.

Паскал се размърда. Като всички здрави хора той не обичаше да слуша жалби.

— Недъгът на Рекс никак не ще му пречи — каза небрежно. — Ръстът му е напълно нормален за неговата възраст. По всяка вероятност, както всички от рода, и той ще бъде високо и красиво момче.

Рекс ги погледна, сякаш разбираше, че говорят за него. Той стоеше осветен от слънцето точно на стъпалата на терасата така, че недостатъкът му почти не се забелязваше.

Когато Джи го погледна, лицето му доби меко изражение, а устните му трепнаха.

— Разбира се — каза тя, — може да се направят специални обувки и тъй нататък — всичко може да се направи…

— Нервен ли е той? — небрежно попита Пан с глас, в който не личеше тоя интерес, с който говореше за Дора.

Физическият недостатък на Рекс инстинктивно го отблъскваше: той оскърбяваше чувството му за прекрасното, което беше развил в себе си почти до болезненост. Детето будеше у него чувство на отвращение, което се проявява у някои хора, когато видят някаква уродливост в живота. Джи се изсмя.

— Мил е, Пан — насмешливо каза тя.

Тонът и смехът й накараха Пан да настръхне. Самолюбието му беше оскърбено. Свикнал бе всички жени, както старите, така и младите, да го боготворят. Той сви очи и каза със злобна усмивка:

— Да, много е жалко, че Дора е по-висока от него.

— Дора е почти с три години по-голяма от него — рязко отвърна Джи.

Тя стана, отиде при Рекс и го хвана за ръка, като се стараеше да го прикрие от очите на Пан.

Момчето весело тръгна с нея. Обожаваше Джи, не се боеше от нея и между тях се установиха прости приятелски отношения.

Той беше още дете и излъчваше чисто детско безгрижие и прелест. За него не можеше да се каже, че е преждевременно развит и все пак притежаваше някаква особена схватливост. Това може би се дължеше на недостатъка му или пък се чувствуваше постоянното влияние на Джи. Освен това скитническият начин на живот, който водеше, не можеше да не се отрази на развитието му. Джи много рано го научи да чете и на осем и половина години той четеше всичко каквото му попадне. Много обичаше конете и бокса и четеше всичко, свързано с тях. Чисто по детски обичаше историите с феи и веселите приказки.

В говора му често се чуваха чужди думи, защото Емилия говореше с него на испански, а Джи на френски.

Джи от ранни години му внушаваше, че той трябва да заеме в дома празното място на своя баща. Разбира се, като на всяко дете му харесваше да разиграва ролята на господар. Въпреки всичкото благоразумие имаше дни, когато капризничеше, гневеше се, предявяваше чисто детски искания.

Опитът, който Дора направи с язденето, не му даваше покой. Той не искаше да остава назад от нея.

— Джи — каза Рекс.

— Какво, мили?

— И аз искам да пояздя. Какво ще кажете?

Джи стисна ръката му.

— Ти си още много малък.

— Ще мога да яздя съвсем, съвсем мъничко пони, мила моя.

Той имаше няколко ласкателни обръщения, които употребяваше само когато разговаряше с Джи и които я трогваха.

— Няма ли да е страшно?

— Дора не се страхуваше.

— Дора е по-голяма от тебе.

— А не е ли все едно: ако ще е страшно, то и после няма да е по-малко, отколкото сега.

Той спря, препречи пътя й и замоли настойчиво:

— Моля те да идем за малко в конюшнята.

Отидоха. Беше пладне, в конюшнята нямаше никой и само долитащият някъде отгоре плясък на вода нарушаваше тишината.

— Ето къде стои Руфус — каза Рекс. — Сам уверява, че е бесен като дявол.

Джи се разсмя и отиде в преграденото за коня място. Руфус наостри уши, затрепери и започна да се озърта, като извърташе бялото на очите си.

— Покачете ме на него, покачете ме, моля ви! — помоли Рекс, цял треперещ от вълнение, като дърпаше с ръка косите си.

Джи го повдигна, но не беше достатъчно висока. Тогава Рекс се улови за гривата и се качи на коня. Руфус започна да рита и се спусна към изхода, ала Джи му препречи пътя. Тя не познаваше страха и макар във въздуха пред нея да святкаха копитата и дивите очи на разсърдения кон, не мръдна от мястото си.

Рекс викна и Руфус като по команда спря, започна да рие с копита и постепенно се поуспокои.

Джи свали момчето, но нито то, нито тя промълвиха дума. Когато се канеха да излизат, видяха, че Гревил и Дора стоят на двора пред вратата на конюшнята. Те видяха цялата сцена.

Джи леко почервеня, срещнала усмивката на Гревил.

— Ах, ти тук ли си? Много е топло, нали? Мисля, че е време за закуска.

Тя държеше Рекс за ръка и усети, че момчето трепери. Гревил също видя в какво състояние са ръцете му, спря насмешлив поглед на Рекс и го попита:

— Страшно ли е още?

— Не — отвърна Рекс с леко потреперване на гласа.

Гревил се засмя.

— Дора ще те научи — подразни го той, — тя не се страхува.

Рекс го изгледа с твърд поглед право в очите. Червенина заля лицето му!

— Вие, вие сте глупак!

За минута настъпи общо мълчание, после Джи със заповеднически тон каза:

— Рекс, веднага се извини на чичо си.

Рекс я погледна и прочете в очите й няма молба. Червенината бавно изчезна от лицето му и като отиде при Гревил, с най-спокоен глас каза:

— Чичо Пан, искам извинение.

Постоя един миг, после с бавни крачки прекоси двора и се упъти за вкъщи. Джи го последва.

Когато Дора и Пан останаха сами, тя строго го погледна.

— Знаете ли, че всъщност се държахте ужасно. Момчетата не могат да търпят да им се присмиват в присъствието на момиче. И възрастните мъже не обичат това.

— Нима, че защо?

— Защото са суетни.

— Откъде научихте това, малка всезнайке?

— Чух как леля Джи казваше това на лорд Донеймър — познавате ли го, такъв един мъничък човек с мустаци, завити като две змийчета, който страда от задух? А той каза, че благодарение на суетността си те стават — не го разбрах, то е такава дълга дума — ала леля казва, че означава „сносни“, и че ако мъжете не са суетни, то на жените ще е много досадно. Защо? — попита Дора.

Откакто Гревил беше в Гартспойнт, толкова често чуваше думата „защо“, че му действаше като писък на комар над ухото, в мига, когато искаш да заспиш и безутешно се мъчиш да уловиш досадното насекомо.

Той се постара да се отърве с две спасителни думи.

— Кой знае…

От къщата се чу звънът на гонга. Дора затанцува на място.

— Пан, миличък, хайде да се надбягваме до терасата.

— Не мога, уморен съм.

Тя го изгледа с презрение.

— Хайде, не ставайте глупав!

Той се засмя и побягна. Когато дотичаха до терасата, попита:

— Кой ви позволи да си служите с такива думи?

— Но всички говорят така: и Емилия, и Джи, и Рекс, и самият вие — често съм чувала.

Тя се втурна в трапезарията, където на кръгла маса беше сервирана закуската, и радостно извика:

— Патица, патица, чудесно! Сипете ми, моля, по-голяма порция.

Рекс седеше на края на масата срещу Джи. Беше малко блед, но спокоен и извънредно вежлив с Гревил. В много отношения той беше още съвсем дете, но понякога, както сега, се държеше почти като възрастен. Седнал на масата, той спокойно гледаше госта с тъмните си очи, макар в душата си да го ненавиждаше. След днешната случка не можеше да понася Пан и го презираше не защото беше засегнато самолюбието му, а защото до днес вярваше, че възрастните, а още повече роднините, трябва да се отнасят с него сърдечно. С присмеха си Пан разруши у него тая Вяра.

„Наистина се изплаших, но надвих страха си — мислеше си той, — защо да ми се присмива?“

От тоя ден момчето избягваше Пан, като се стараеше да не остава насаме с него и да не влиза в разговор без нужда.

Джи и Дора свършиха закуската и излязоха, а Рекс вежливо изчака роднината му да си допие кафето с коняка, за да може и той да излезе.

— Какво ще правиш след закуската? — небрежно го попита Гревил.

— Не знам — отвърна Рекс.

Като всички деца той обичаше въпросите.

— Ще четеш или ще отидеш на разходка?

— Не съм мислил още.

— Нима никой не ти е казал какво трябва да правиш?

— Не.

Гревил се дразнеше от спокойствието на Рекс, което приемаше за високомерие. Чувствуваше, че в общуването с Рекс губи почва под краката си, и му се сърдеше за това.

Рекс стоеше гърбом към прозореца. Изведнъж на терасата се появи фигурата на човек. По лицето на Гревил се яви мигновено учудване, а после тихо каза:

— А, Тони! — и като се обърна към Рекс, добави — Твоят баща.

Рекс бързо се обърна, побледня като платно и за секунда остана неподвижен, загледан в загорялото лице на човека пред него. После се изчерви и пристъпи към баща си.

— Аз съм Рекс, вашият син.

Тони се наведе и го вдигна, после някак неловко и бързо го постави пак на пода.

— Паскал, кажи на всички, че съм си дошъл.

Паскал излезе, а Тони седна и повика Рекс.

— Ела при мен.

Рекс отиде при баща си и сложи ръце на коляното му.

— Рядко пишехте — каза Рекс.

— Да, зная.

Рекс направи усилие, за да поддържа разговора.

— Кажете, каква представа имахте за мен?

— Ти дяволски приличаш на нея — с мъка изрече Тони.

Думите му бяха някак странни, съвсем се беше отучил да говори. Последните четири години прекара в една местност, дето беше единственият бял човек на сто мили наоколо. Замина оттам, защото избухна епидемия. Даде къщата си за болница и се запъти за брега. Нямаше намерение да се връща вкъщи, но като стигна пристанището, намери няколко писма от Джи, научи, че за Англия веднага тръгва параход, и реши да замине за родината. В Лондон не искаше да отива, беше станал много недружелюбен, за да живее в такъв голям град, ала страхът проби бронята на безчувствието му и бързо се спусна към дома в Гартспойнт. Тук се почувствува някак неудобно.

Пристигна Джи, цяла зачервена, но хвърли само един бърз поглед и го поздрави с любимата си фраза:

— Закусихте ли?

— Не — отвърна Тони.

— Ей сега ще разпоредя да донесат.

Влезе слугата с поднос в ръце. Той едва не заплака от радост, че вижда господаря си, ала Тони само му кимна с глава и приветствието остана без отговор.

Рексфорд с охота се нахвърли на яденето. Слугите на пръсти се събраха в преддверието в желанието си да го поздравят, но той само кимаше с глава, без да произнесе нито дума.

Джи погледна Тони през масата, очите й блестяха.

— Антъни, моля ти се, изслушай ме.

— Слушам — отговори Тони, като я изгледа безучастно.

— Вникни в думите ми. Положението ти налага известни задължения по отношение на твоите служещи. Изрази с нещо благодарността си за приветите им. Кажи им няколко думи.

— Защо?

— Така го изисква редът, не забравяй за твоето положение.

— Глупости — отвърна Тони като на сън.

Тя упорито го погледна. Той беше станал съвсем като дивак. Разбра, че да го уговаря с безполезно.

Просълзена, Джи стана и отиде до прозореца. Не можеше точно да си обясни какво става с нея, но й беше много тежко.

После изви глава и още веднъж изгледа Тони. Осанката му на атлет бе изчезнала, целият той, както и умът му, бяха загрубели. Не беше надебелял, а подпухнал, лицето му загоряло, очите му, възпалени от постоянното стоене на слънце, ръцете му загрубели и, виждаше се, че не се занимава с тях. Дрехите му имаха някакъв фантастичен вид. „Това е нищо, мислеше Джи, дрехите могат да се сменят, но останалото! Нямам повече работа тук. Но какво ще стане с децата, с Рекс — при такъв баща…“

Тя безпомощно скръсти ръце. За пръв път в живота си усети тежестта на годините върху плещите си.

— Антъни — извика почти с отчаяние.

— Какво, скъпа Джи?

— Какво мислиш да правиш?

— Какво мисля да правя?

— Ти си вече у дома си, върху теб лежи задължението да възпитаваш децата.

— Да, струва ми се, че всичко е благополучно. Видях десния крак на момчето. Странно. Колко е жалко.

Тя се засмя, но й се искаше да заплаче. Спомни си за безкрайното скитане от един лекар на друг.

— Да — каза тя, — но затуй пък Дора няма никакъв недостатък.

— Добре. Трябва да я видя. Да.

— Веднага ще позвъня да я повикат.

Докато чакаха Дора, те не нарушиха мълчанието.

Дора влезе с бързи стъпки и веднага забеляза Рексфорд. Постоя един миг, изгледа го, а после като стрела полетя към него с широко разтворени очи и полуотворена уста. Хвърли се върху него, хвана се за дрехите му и впери очите си в неговите.

— Върнахте се. О, това е божествено! Джи, нали е много хубаво? Не, не, аз зная, че и вие се радвате. Тони, обичам ви!

Безжизненото лице на Тони трепна за пръв път, той се усмихна.

— Целунете ме по-скоро — силно! — командваше Дори.

Тя притисна бузата си в неговата.

— Убодохте ме! То е, защото сте бил зад граница. Там така сте брадясал… Тони, аз зная да яздя, нали, Джи? Мога да говоря френски. О, аз ви обичам мили, скъпи!

Джи ги остави двамата, беше й обидно за Рекс. Излизайки, тя чу смеха на Тони, приличен на див рев. Никой не можа да го накара да се усмихне, само Дора успя. Скоро те излязоха и отидоха към парка.

Рекс отиде при Джи.

— Чуден народ са това бащите — замислено каза той. — Аз съвсем не помня моя, ала ми се струва не такъв, какъвто трябва да бъде един баща. Как мислите, Джи? Разбира се, Дора го познава от по-рано, то е съвсем друго нещо.

Той спря за минута, за да погледа двете отдалечаващи се фигури — баща си и Дора.

— Колко е чудно, че сега у нас винаги ще има баща — продължи, като говореше за баща си като за непознат, а после внезапно прегърна Джи и страстно се притисна в нея, сякаш молеше защита в нещастието си. — Ние не обичаме сюрпризите — пошепна той. — Вие винаги сте казвали, че той е едно голямо недоразумение.