Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (4)

Глава 4

Синът на Франческа се роди през средата на лятото. В душния въздух лежеше аметистова мъгла. Денят беше като мъртъв, не можеше да се диша. Най-сетне вечерта настъпи, ала без освежителния полъх на вятъра, а с угасването на деня гаснеха и силите на Франческа.

Тя умря призори, със слаба, неясна усмивка на устните, обърнала последния си, пълен с любов, поглед към Тони. А той, усетил погледа, помисли, че й става по-добре, защото усмивката й много приличаше на предишната, малко насмешлива, безкрайно нежна усмивка.

Коленичи до големия креват, от който бяха снети всички завеси, и взе тънката ръка на Франческа. Хиляди, най-различни спомени, сменящи се един след друг, се тълпяха в главата му и навяваха чувство на тежка, непоносима умора.

— Господи, кога ще се съмне? — бълнуваше Фей — имаме си син…

Колко отдавна беше всичко… Денят на сватбата им… жълтите рози, които намери отнякъде слугата — странно, как тия хора умеят да намират всичко!… О, защо лекарят не й даде нещо, за да й помогне? Тя беше пълна с жизнени сили… през време на лова след нещастието…

Стори му се, че ръката й потрепери, вдигна изтерзаното си лице.

Фей го гледаше с тих, ясен поглед.

— Добре ли ти е? — пита той с пресипнал глас.

Тя се усмихна, нежно го погледна направо в сините му очи и го разбра. Устните й се размърдаха.

— Фей! — силно закрещя той с неизразима скръб.

Тя винаги се грижеше за него, схващайки, че му е необходима нежност. Направи страшно усилие. То беше последно.

А в детската стая Рекс непрекъснато плачеше. Дора го наблюдаваше, седнала на коленете на Емилия, и изразяваше на испански наблюденията си.

— Колко е мъничък и смешен! — сериозно казваше тя. Само пръстчетата на краката му според нея приличаха на обикновени — човешки.

Рекс беше копие на майка си: същите тъмни очи и пухът по главата му имаше златист цвят като косите на Франческа.

Беше много нервно дете — по цял ден плачеше и като го слушаше, Емилия изпадаше в отчаяние.

— Какво дете — казваше и Дора, — плаче, плаче, плаче!

Тони видя сина си едва месец след раждането му.

Съвсем случайно влезе в детската стая, за да даде наставления за предстоящия ремонт. Току-що се бе върнал от оглед на чифлика си и беше с обуща и гетри.

Влезели спря до вратата, без да го забележат нито Емилия, нито Дора.

Франческа обичаше да украсява детската стая. Изведнъж си спомни как един ден отидоха да избират украшения за камината в магазина на Гуд и обядваха в ресторант. Хиляди най-незначителни подробности, свързани с този ден, възкръснаха в паметта му. Сега станаха безкрайно скъпи, защото бяха свързани с паметта на тази, която вече не беше жива. Заедно отидоха в Гуд. Франческа казваше, че е най-добрият магазин в града, защото, когато влезеш в него, вратите се отварят сами. На какви дреболии могат да се смеят хората, когато са щастливи.

Срещу входа на блестящо излъскана поставка стоеше оловен войник и постоянно се кланяше.

— И ние трябва да си поставим такъв, погледни добре как е направен и запомни — каза Франческа.

Тони пристъпи в стаята и Дора се хвърли насреща му с протегнати ръце, като потропваше с краката си, обути в зелени обувки.

— Вземи ме, вземи — молеше тя.

Той я взе. Когато тя притисна бузката си и почувствува на лицето си нежното, меко докосване, стори му се, че изпитва отдавна забравената ласка на жената, която искаше да го утеши, и за миг скръбта му престана да е толкова ужасна.

— Здравей, мъничка — каза той на Дора и отиде към Емилия, която стана и печално го гледаше.

Тони се спря пред сина си и лицето му придоби упорито изражение.

— Той — вместо нея.

Рекс отвори очи и погледна сериозно баща си. Той имаше също такива тъмнокехлибарени, прозрачни очи, както Франческа, очи „санбернарски“, както веднъж ги нарече самата тя.

— Може би господарят иска да го вземе? — плахо попита Емилия и сложи Рекс на свободната му ръка, без да дочака отговор.

Тони го взе и се вгледа в малкото личице. Чувал бе, че бащите изпитват особено чувство към децата си, ала той не усети нищо, като носеше Рекс на ръце. Само тъгата, затихнала за миг, стана още по-силна.

Подаде Рекс на Емилия, целуна Дора и излезе.

Беше чуден, свеж ден, пронизан от мека светлина. Настъпи есента. Но тя дойде само да смени лятото и като любовник да украси възлюбената си. Буйно цъфтяха розите за втори път, а подстриганата зелена ограда, нагрята от слънцето, издаваше остра миризма.

Тони седна с лула в уста в малката градина, засадена с рози. Сне шапката си и се огледа. Денят беше чудесен, чувствуваше това, но, Боже, защо така безкрайно се влачеха дните! Умът му работеше трескаво. Смъртта на Фей го хвърли в пропаст, от която нямаше спасение, блъскаше се в нея да намери изход и само се разраняваше.

Струваше му се, че са го измамили и са постъпили страшно несправедливо. Ако природата изисква заради своето съвършенство две същества да се сливат в едно, невероятно чудовищно е, че изведнъж, без всякаква причина, това сливане може да се наруши, животът на единия от тях да бъде разбит и да му остане само страданието.

Познатите му изказваха съчувствието си, а той мислеше: „Какво им е на тях? Те си имат дом и всекидневни интереси, към които ще се върнат веднага, и не ще разберат положението ми. Добре го зная, защото и аз съм бил такъв“.

Неприятно му бе да слуша другите да говорят за Феи. Такива разговори възбуждаха у него някакво ревниво чувство. Самото място го дразнеше. Всяка, стая му напомняше за миналото, за Фей, която беше от тия жени, които остават отпечатък от своята личност върху всичко, което ги окръжава.

Много интересни жени не притежават това свойство, вероятно защото силната индивидуалност почти винаги се съчетава с известна сухост. А за да е способна, така да се каже, да пропие окръжаващото с обаянието на личността си, жената трябва да е много нежна, Фей се отдаваше цялата на съпруга си и домът за нея значеше много.

Домът им и по-рано беше прекрасен, но тя съумя да внесе в него интимност, Фей обожаваше кутийки и ветрила. Обичаше да колекционира малки модели обувки от всички места, по които сама е стъпвала, пътешествайки с Тони. Навсякъде имаше миниатюрни кутийки — емайлови, от костенурки, украсени със скъпоценни камъни — някои от тях служеха за табакери.

Той продължаваше да стои в градината. По пътечките се протягаха дългите сенки на дърветата. От конюшнята се разнесоха удари на часовник и самотният звук още повече подчерта печалната тишина на вечерния час.

Чувство на безкрайна самота и пълно отчаяние го обви като непроницаема пелена. Обзе го страх. „Нищо не мога да направя. Не мога да изляза от това състояние. Цял живот ли ще се влача така“. Струваше му се, че някой е откраднал всичките му надежди и е останал само ужасът от преживените страдания.

А животът следваше своя път.

От къщата излезе Ник. Постоя, осветен от последните слънчеви лъчи, и бавно тръгна към Тони. Дойде при него и седна в краката му, загледан встрани. Тони погледна кучето и усети нещо другарско в това мъничко същество, с гердан от плътна бяла козина около врата. Извика го по име, поглади го по гърба и Ник, като го стрелна с очи, се притисна в краката му.

От небето слезе нощта и обви земята с тъмното си покривало. Продължаваха да стоят двамата, притиснати един към друг. Ник топлеше с тялото си краката на Тони и му се струваше, че така кучето иска да изрази своята симпатия, своето съчувствие.

Тони страдаше от ревматизъм. Тревата стана влажна, ала той не забелязваше това и остана дълго неподвижен.

Най-после стана, Ник също внимателно се надигна и бавно тръгнаха към къщи.

— И тъй, решено — каза Тони. — Ще замина колкото се може по-скоро. Не мога да остана тук. Нищо не ме задържа повече. Ще се погрижа за децата. Да стоя така по цели дни, а нощем да лежа без сън — не, не мога повече! Решено…