Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Almond-Blossom, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Разпознаване и редакция
Daniivanova (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Оливия Уедсли. Бадемите цъфтят

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1991

Редактор: Елена Тонкова

Коректор: Пепа Събева

ISBN: 954–427–012–4

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Малцина имат способността да отстъпят, ако не постигнат това, което желаят. Още по-малко са ония, които имат способността да спрат навреме, защото за това е необходима известна ловкост, а ловкостта рядко е съчетана с безкористие. Всеотдайната любов почти винаги изисква жертви.

Пан си играеше с Дора като вятър с огъня. Харесваше му тая любов. Само беше увлечен, но не искаше да превърне увлечението в чувство.

Дора нервничеше, вълнуваше се, преминаваше от едно настроение в друго в зависимост от това беше ли той внимателен към нея или обратното. Тя все очакваше нещо и не можеше да анализира чувствата си.

С никого не сподели преживяванията си. Но и никой от домашните не се вглеждаше в нея. Рекс беше болен и Джи почти винаги беше с него. Тони и Пемброк бяха погълнати от спорта и нямаха време за подобни наблюдения.

Често Пан отсъстваше задълго от града и Дора узна как бавно може да минава времето. Тя още не съзнаваше, че обича. Досега любовта заемаше твърде малко място в живота й, за да се отнесе към нея съзнателно. Но винаги когато автомобилът заминаваше да срещне влака, тя с напрежение очакваше завръщането му. Понякога Пан, предупредил за пристигането си, не се връщаше в уречения ден и тогава тя след напразното очакване се изкачваше в стаята си и, седеше там до мръкване, докато не дойдеше Емилия да й помогне да се преоблече.

Но въпреки това не можеше да каже, че е нещастна. Самото очакване беше сладко, в него се таеше смътно обещание.

Пан няколко пъти й писа от града и когато биваше там, тя със съвсем други очи посрещаше раздавача. Преди това той беше обикновеният ковач Джон Томас, а сега ставаше или пратеник небесен, или безсърдечен старец, когото тя мразеше.

Пан пристигна с автомобил за Рождество, на Бъдни вечер, отрупан с подаръци за всички. На Рекс донесе книги, а на Дора малък ръчен часовник, украсен с брилянти.

Той влезе в залата, треперейки от студ, и заяви, че е замръзнал, но видът му беше съвсем бодър. Седна до Дора и я запита тихо:

— Радвате ли се, че ме виждате?

Внезапна срамежливост й попречи да отговори веднага.

— Не се ли радвате? — леко я подразни той. — Колко сте жестока! А аз през целия път мислех само за срещата с вас. Не обръщах внимание на студа, мисълта за вас ме сгряваше като огън.

Той протегна ръце към нея, сякаш искаше да ги стопли. Пламък преминаваше през тънките му пръсти.

У Дора се появи безумно желание и тя да протегне ръцете си и да ги съедини с тези тънки красиви пръсти. Крадешком погледна Пан и стеснително каза:

— Много се радвам, че си дойдохте за Рождество.

Пан се засмя. В смеха му както винаги имаше нещо обидно, долавяше се насмешка и недоверие.

— Много съм поласкан — небрежно каза той.

Цялата радост, цялото щастие на Дора бяха мигновено изпепелени от този смях. За да запази достойнството си, тя стана, оправдавайки се с домашни работи, но преди да направи крачка, почувствува, че цялата трепери. Ръката на Пан се плъзна по нейната и тя усети как пръстите му стискат ръката й.

За миг огънят в камината, цялата обстановка наоколо — всичко изчезна. Почувствува, че губи съзнание и някъде дълбоко в сърцето й изникна безпомощният въпрос: „Какво е това, какво става с мене?“

Рекс прекоси стаята, отправи се към тях и тя усети, че ръката й е свободна. Но в мига, когато пръстите на Пан се разтваряха, тя отново изпита същата замайваща слабост и й се поиска да прошепне: „Не си отдръпвайте ръката, не я отдръпвайте, не я отдръпвайте“.

— Не ви ли е тъмно? — чу тя гласа на Рекс. — Позволете — той запали лампата.

После поднесе кейк на Дора и остана при тях.

— Добре ли прекарахте, в града? — попита от учтивост.

— Да, благодаря. А ти добре ли си?

— О, да, съвършено добре. Готвя се за лов.

— А кога ще идеш на училище?

Младежът се разсмя. Пан много добре знаеше, че Рекс беше принуден да напусне Итън по болест.

— Няма да се връщам, ще остана тук — каза той, като се усмихна с особената си привлекателна усмивка, а после, като погледна Дора, добави: — и ще се грижа за Дора.

Дора запротестира и нервно се разсмя, а Пан си помисли: „Това мръсно кученце е видяло нещо, интересно е да се знае какво подозира?“

Той срещна ясния, спокоен поглед на Рекс. Можеше да не го обича, да му се надсмива, но чувствуваше, че в негово лице има сериозен противник. Рекс беше като че ли окръжен от атмосфера на благородна чистота и въпреки младостта си се държеше с голямо достойнство. Външността, му беше привлекателна. Имаше същата фигура като Пан, с такива широки плещи, а ръцете и краката му бяха стройни и изящни. Сега той стоеше, подпрян на камината, и невъзмутимо пушеше папируса. Стройната му фигура ефектно се открояваше на фона на сивата стена. Прозвуча гонгът за обяд.

— Побързай с тоалета си, Дора — каза той, — ще имаме много гости за обяд и трябва да сме готови навреме.

Взе я подръка и я изведе от залата. Пан ги проследи с притворени очи…

Но след малко той беше задоволен. Дора слезе рано, облечена в бяла муселинена рокля, със сребърен колан и, бисерна огърлица, подарък от Тони. Бисерите лежаха на шията й като заоблачени утринни звезди.

— Това — каза тя на Пан, като посочи бисерите, — е цяло събитие за мен. Знаете ли защо? Е, разбира се, знаете. Нали бисери се подаряват само на големи момичета.

— Никакви бисери, никакви съкровища не могат да ви направят по-прекрасна — тихо каза Пан.

— О! — промълви Дора почти шепнешком.

Червенината на лицето й изчезна за миг, после пламна отново. Думите му подействуваха като вятър, който раздухва пламъка. И самият Пан беше смутен. Съзнаваше, че играе опасна игра. Дора беше доста жива, впечатлителна. Трябваше да се овладее, да внимава, ако иска да продължи тази, макар и невинна, любовна интрига. Почувствува, че устата му пресъхва. Внезапно го овладя безумното желание да целуне девойката. Въздържа се със страшно усилие и изведнъж силно побледня.

— Какво ви е? — попита Дора и протегна ръка, за да го задържи.

В тоя миг на вратата се показа Тони. Той постоя няколко секунди на мястото си, лицето му остана неподвижно и само очите му блеснаха за миг. После с бавни крачки се запъти към тях.

— На бисерите ли се любуваш, Пан? — попита той, като спря до Дора.

— Много са красиви — отвърна Пан с излишна привързаност.

— Заслужава ги — каза Тони с дрезгавия си глас, а после като помълча, грубо добави: — Любопитно е да се знае, Пан, на колко момичета си подарявал бисери?

Той силно се разсмя, взе Дора подръка и я поведе към салона.

Тя беше висока почти колкото него и той я огледа отстрани с внимателен поглед.

Нима Пан вече успя да й направи впечатление. При тия мисли тъмното му лице почервеня. Пан, с ужасната си репутация, с цели списъци от любовни похождения, с този позорен, лекомислен брак и с още по-позорния си опит да получи развод… Той рязко каза на Дора:

— Иди и кажи на Джи, че искам да я видя.

Пан влезе след тях в стаята, седна и взе едно илюстровано списание. Тони изчака, докато Дора се скрие, а след това отиде при Пан и като го изгледа с невъзмутим поглед, каза:

— Може би греша. И надявам се да е така. Но ако съм прав, заклевам се в честта си, ти ще си отидеш оттук като просяк. Чуваш ли?

— Какво има? — попита Пан спокойно, но веждите му трепнаха.

— Ти прекрасно знаеш — кратко отвърна Тони, като едва сдържаше накипялата си ярост, — и аз знам, че ти знаеш. Ако още веднъж погледнеш така Дора, ще те изхвърля оттук.

— Мисля — с престорена небрежност каза Пан, — че е излишно да ти кажа, че твоето — как да го кажа — подозрение е лишено от основания и е пресилено.

Тони се усмихна. Нищо не каза, но изгледа Пан с унищожаващ поглед, а устните му насмешливо се изкривиха.

— Казах вече — презрително добави той — и бъди уверен, че ще направя тъй, както казах.

После изведнъж се обърна, с бързина, учудваща за такъв огромен човек.

— Няма да се занимаваш с Дора, защото няма да получиш нито пени! — добави той и тръгна към камината. Спокойно отряза края на пурата си и запуши.

Пан цял кипеше от злоба и повтаряше на ум: „Бъди проклет, бъди проклет, бъди проклет!“

Не си правеше илюзии. Добре познаваше Тони и знаеше, че той ще направи това, което каза.

Тихо припявайки Кармен, влезе Дора. Започна да танцува, търсейки погледа на Пан, за да му подхвърли като предизвикателство, като признание, думите на циганката: „Si je taime, prends guarde a toi!“

Тя танцуваше, щракаше с пръсти вместо кастанети, както правят испанките, и гъвкавото й тяло се извиваше като стъбло на разлюляно цвете.

— Тони, ще стана оперна певица. Кавини ми каза — тя имитира смешните жестове на италианеца. — Вие сте божествена. Още малко и ще покорите целия свят. Помислете за това.

— Едва ли ще стане — печално каза Тони.

Влезе Рекс и Дора му показа бисерите си.

— О, Дора, какво великолепие! — каза той и като се обърна към Тони, повтори почти същите думи, казани от него преди малко. — Нали, татко, тя ги заслужава?

Джи, сияеща с брилянтите и черните си кадифени дрехи, седна на рояла и засвири старинна полка.

— Хайде, Дора — предложи Рекс.

Започнаха да танцуват. Недостатъкът на Рекс едва се забелязваше. Танцувайки, той си припяваше мотива.

— Джи, какво е станало с вас? — викна момчето. — Какъв бърз темп сте взели днес!

Дора търсеше очите на Пан, но той упорито не я поглеждаше.

„Какво се е случило?“ — мислеше тя.

През време на обеда отново се помъчи да срещне погледа му, но безуспешно.

Затова пък другите не откъсваха поглед от нея. Ричард Колфакс, от втори курс на колежа, я обсипваше с комплименти и през цялото време пиеше за нейно здраве. Живото му, още детско лице беше бледо, а очите му блестяха. Кристофър Арундел също не откъсваше поглед от нея. Трябваше да се редува да танцува с тях. Само Пан не я покани. Няколко пъти през време на танците тя профуча край него, като се преструваше, че не го забелязва.

В оранжерията Ричард Колфакс я улови за ръка.

— О, Дора — гласът му трепереше. — Вие сте прекрасна, Дора! Вие сте самото съвършенство!

Той стисна ръката й, но тя побърза да я отдръпне.

Защо й е неговото ръкостискане? От неговите ръце не изтичаше огън. Нямаше това удивително безумно трептене, което сякаш възнася душата в небесата. Ричард и напомняше марионетка, която някой караше да танцува, подръпвайки я с връвчица. Обща му още един танц и се върна в залата.

Пан стоеше край вратата и когато минаха край него, погледът му се спря на Ричард. Дора забеляза, че очите му се свиха. И по-рано беше забелязала, че това се случва с него в моменти на силно напрежение. Изведнъж почувствува прилив на необикновена веселост. Тя тържествуваше.

— Не искате ли да танцувате с мене, Ричард? — тихо и много ласкаво попита тя, мамейки младия човек с всеки жест и тон на гласа си.

— Знаете, че искам — страстно отвърна той. Обгърна талията й, притисна я силно до себе си, а тя наклони глава на рамото му, така че устните му почти докосваха косите й.

Тя спря за миг срещу Пан и като мина край него, заговори с Ричард. Но когато пак се намериха в оранжерията, цялото й престорено тържество изчезна.

— Страшно съм уморена, Ричард — едва чуто каза тя.

— Ей сега ще ви донеса шампанско — отговори той, — ще се върна.

Веднага след него в оранжерията влезе Пан. По лицето му блуждаеше усмивка, която придаваше известна острота на чертите му. Той се приближи до Дора, като стъпваше тихо по мраморния под с леките си стъпки, и спря при нея.

— И тук се чува музика. Не искате ли да завършите тоя танц с мен? Днес бях в немилост. Забелязах, че Афродита пренебрегва верния си слуга.

Дора още се намираше в това възбудено състояние, което не я напусна цялата вечер под влиянието на неговото пренебрежително отношение.

Без да продума, стана и тръгна да танцува с него. Звуците на музиката едва долитаха до тях, а често съвсем се губеха. Те безшумно танцуваха под грамадните палми. Въздухът в оранжерията беше влажен и топъл и миришеше, както в топла лятна вечер — на цветя, на паднали листа и влажна земя.

Щом Дора се намери в обятията му, скръбта и мъките й като че ли изчезнаха. Тя дишаше буйно, устата й се полуотвори, зениците се разшириха, като че молеха за пощада. Неусетно го притегли към себе си, а от това движение кръвта нахлу в главата му.

Той силно я притисна, обезумял от допира с това гъвкаво, стройно тяло, с това чудно лице, което и побледняло беше прекрасно. Наведе се и целуна треперещите й устни, а едновременно с целувката от устата му се изтръгна:

— Дора!

Тя не отговори, само очите й, пълни с упоение, се наведоха под погледа му и миглите й затрептяха като крила. Той започна да я целува — целуваше челото, блестящите коси, ресниците, и пак устните.

Стори й се, че тези безкрайни целувки попадат право в душата й, че чрез тях цялото й същество се прелива в Пан.

Дочу се шум, макар и слаб, но Пан го долови, веднага пусна Дора и тя чу как той вежливо се обърна към Ричард. Инстинктивно се хвана за ръба на басейна, до който стоеше. Навсякъде над себе си, наоколо, тя виждаше само златисти шарки, трептящи листа и вода, падаща като сребриста завеса.

Някъде отдалеко достигна до нея гласът на Ричард:

— Изпийте това, лошо ви е…

Тя машинално допря устни до чашата и отпи.

Мигом всичко се промени: вълшебните дървета пак станаха големи палми, а фонтанът — само струйка вода, която подскача в басейна. Отдалече се носеха звуци на музика.

— Не трябва вече да танцувате — дочу като насън думите на Ричард. — Наистина сте уморена. Трябва да си починете.

— Ще си ида в стаята — каза Дора, — ако не възразявате, Ричард.

Той я изпрати до стълбището и постоя, докато се скрие от погледа му.

В стаята й беше прохладно, тихо и тъмно. Спря до прозореца със затворени очи. И така, то се случи… Не беше сън в неспокойна сладка нощ — той я целуна, обичаше я, обича я!… Няма място за страхове, за съмнения — той я обича… О, колко хубаво щеше да е, ако този ден можеше да продължи вечно… О, сега може да умре напълно щастлива, да си спомня очите на Пан, впити в нея, целувките, с които той пиеше от душата й…

Опря се на перваза и наведе глава. Различни чувства се бореха в душата й: беше й и срамно, и страшно, и заедно с това беше обзета от възторг и ликуване.

О, ако може отново да се преживее възхищението от първата целувка в живота — мислеше си тя, макар че през време на целувките й се струваше, че ще умре, че не ще преживее това упоение.

Някакъв слаб вътрешен глас шепнеше: „Това е краят, краят“… но той пак я целуваше, и отново усещаше същото блаженство, от което можеше да се пръсне сърцето. То и сега биеше така, като че ще изхвръкне от гърдите.

Тихо, внимателно се отвори вратата. Дора скочи с широко открити очи и се вслуша, и изведнъж гласът на Пан произнесе:

— Дора!

Името й още не бе излязло от устата му и тя се намери в обятията му. Той я улови и обезумял я притисна до себе си.

— Дойдох — започна, заеквайки, — за да ви кажа, Дора, че не бива да казваме на никого за нашата любов. Разбирате ли? Рексфорд би побеснял. Обещайте ми… Това трябва да бъде тайна, наша тайна…

— О, обещавам, ще бъде наша божествена тайна. Тайна на вашето и на моето сърце. Само целувайте ме, целувайте ме още!

Той заглуши внезапно пробудилото се у него чувство на съжаление към нея.

Устните й го докосваха, целуваха и го молеха за целувка. Тя отпусна ръцете си на раменете му, като му се отдаваше цяла, с цялата си прелест, цялата младост, цялата красота. Целият свят като че ли остана далече, далече, тяхно царство стана прикриващата ги нощ, а музика — биенето на сърцата им.

Пан сложи ръка на сърцето й.

— Мое ли е? — попита той.

— Само ваше…

Той усети как то заби под ръката му, сякаш се готвеше да излети насреща му. Прегърна я още по-силно. Тя беше упоена, почти безчувствена. Свят, за който никога не е мечтала, се разкри пред очите й. Смътно долови гласа на Пан:

— Обичам ви, обичам ви…

Вратата хлопна. Той изчезна. Излезе и я остави, без да довърши целувката си.

— Пан… — прошепна тя.

Вместо отговор само вятърът тихо полюшна пердетата и те се набраха на вълни, удряйки се в рамката на прозореца.

Пак отиде при прозореца, като едва влачеше краката си. Седна на перваза, облегна глава на ръцете си и се загледа в тъмното, покрито със сребриста броня небе.

Нощта не беше хладна, духаше топъл вятър. Облак затъмни месеца и светът сякаш се обви в мека, тъмна пелена. Никога преди това нощта не й се е виждала така чудна, така прекрасна. Сега… сега дойде времето на любовта, сега всичко е ясно, няма какво да се крие, няма и какво да се съмнява.

— О, ще живея, ще живея — тихо изрече тя — и през целия си живот ще го обичам… Пан, Пан!