Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (13)

Глава 13

— Защо замина Пан? — попита Дора.

— Извикаха го. Телеграма от Париж. Работа — отсечено отговори Тони.

— Но защо не се сбогува? — настояваше Дора.

— Глупости. Мисля, че неговите заминавания и пристигания не са никаква държавна работа. Нали?

— Разбира се, не — каза Дора. В тона й прозвуча жална нотка.

— Иди смени дрехите си и ела с мене на езда — предложи Тони. — Ще те почакам.

Дора послушно отиде. Сега, когато го нямаше Пан, й беше съвсем безразлично дали ще язди, дали ще седи сама, или ще прави нещо друго.

Времето подхождаше на нейното настроение. Стоманеният цвят на небето приличаше на обърнато блюдо, земята беше скована от мраз. В такъв ден нямаше място ни за радост, ни за надежда.

Конете бяха буйни, мъчно се обуздаваха.

— Къде е Рекс? — попита Тони. — С него все ще се случи нещо.

Дора, която винаги е била гореща защитница на Рекс, тоя път замълча.

От време на време Тони я поглеждаше и тъпа болка свиваше сърцето му, а заедно с нея нарастваше омразата му към Пан. „Тя е още толкова млада — мислеше си той, — ще забрави. Сега, разбира се, е още рано, но да се надяваме, че скоро ще се утеши.“

А, на Дора й се струваше, че конете потропват с копитата си: „Пан замина“.

Едва вчера се разхождаше с него. Слънцето блестеше, беше тъй чудно и й се струваше, че никога няма да свърши. Тая мисъл събуди у нея надежда. Той ще пише, ще се върне…

Не можа да се въздържи да не попита:

— Как мислите, скоро ли ще се върне Пан?

Тя забеляза как лицето на Тони трепна. Той упорито я изгледа и с твърд тон каза:

— Всичко, което мога да ти кажа, е, че замина.

— Това и аз зная — опита се да се пошегува Дора. Много пъти Тони се питаше не е ли по-добре да й каже цялата истина. Говори за това с Пемброк, но той решително го посъветва да не го прави.

— Никога нищо добро не излиза от това — с тон на мъдрец каза той, — а децата само се чувстват онеправдани. Момичетата намират, за много романтично, когато любимите им нямат нито лев. Неизвестно защо. Кой знае защо, но престават да смятат така, когато се омъжат. Най-погрешният метод е да се поставят препятствия. Опитай да поставиш между момичето и човека, когото обича, най-добрите бариери и бъди сигурен, че тя ще прескочи през тях, преди да успееш да се огледаш. Не, приятелю мой, стой си мирно и мълчи. В дадения случай както винаги мълчанието е злато. С разобличаването му ти само ще го издигнеш като герой и тя ще почне да го боготвори. Остави я да се успокои и нека да не мисли, че с тях или с нея са постъпили зле, иначе ще бъде ад. Познавам жените.

Тоя разговор се проведе сутринта в пушалнята и тогава Тони се съгласи с приятеля си, но сега, като гледаше потъмнялото замислено лице на Дора, започна да се съмнява в справедливите думи на Пемброк.

Но какво можеше да каже той? Ако само споменеше нещо, щеше да стане ясно, че знае всичко. А освен това с мълчанието си избавяше Дора от необходимостта да бъде откровена.

Отидоха да закусят при Джи.

— Това е очарователно — поздрави ги тя. — А де е Рекс?

Разправиха й за ръката му.

Джи не разпитва повече. Тя никога не правеше никакви забележки по повод болестта на Рекс, но в душата си желаеше да поеме неговата болка. Закусиха на малка кръгла маса, украсена с първите цъфнали хиацинти.

— Чудесен аромат — каза Джи — но за цветя, за парфюм ще е много силен. Да, по повод на парфюма, Дора, искам да ти кажа, че всяка жена, ако иска да е привлекателна, трябва да знае да си служи с три неща: парфюма, страстта и изкуството да разпознава хората. Ако жената умее да приспособява тия три неща към своя живот и към душевните си преживявания, ще отиде далеко.

— Мнозина изминават доста път без последното качество — каза Тони.

— Да, отиват много далеко и по лоши пътища — възрази Джи.

Дора се чувствуваше много уморена. Целият разговор на Джи и Тони й се стори съвсем излишен и безцелен. С нетърпение очакваше да се върне вкъщи.

Вкъщи най-сетне ще може да остане сама и да се отдаде на спомените си.

И за нея настъпиха дните на спомени и безсънни нощи, когато лежиш и отново преживяваш всичко, което се е случило, сънуваш, че целуваш и те целуват.

Първите дни бяха мъчителни: очакваше писмо, а то все не идваше. Някак случайно Тони спомена, че Пан е отишъл в Индия. Разбира се, оттам писмо скоро не можеше да дойде.

Мина месец, два, а все нямаше нищо. Въпреки всичко Дора продължаваше да се надява и отпъждаше всякакви съмнения. Най-после дойде пролетта, а с нея отново се пробудиха предишните терзания, оживяха предишните желания.

„О, Пан, Пан, да съм пак до тебе, в твоите прегръдки, да те целуна още веднъж…“

Пролетните нощи с топлия вятър и чудния аромат на цъфнали треви и цветя бяха за нея изпълнени с тъга.

Почна да слабее. Под чудесните й зелени очи се появиха кръгове като отпечатък на влажни теменуги.

Продължаваше да очаква. Беше много млада, за да престане да вярва. Истинската любов трябва да е безкрайна, а ако тези целувки и нежни думи не са от любов, тогава целият свят е лъжа.

Една сутрин при нея дойде Рекс и цял сияещ й съобщи, че в алеята, която засади още Франческа, до розовата градина, са цъфнали в цялото си великолепие бадемовите дървета.

— Изумително красиво е! — каза той — Да идем, Дора, трябва да им се полюбуваш.

Утрото беше светло, всяко листенце блестеше на слънцето като изумруд, небето беше съвсем синьо и само леки облачета бягаха по него като на състезание.

На фона на тая синева и белота ярко се отделяха розовите бадемови цветове. Те бяха толкова пищни и прекрасни, че Дора не можеше да снеме поглед от тях.

— Застани тук — каза Рекс и я спря по средата между два реда дървета. — Сега погледни надолу по алеята!

Беше толкова красиво, но при тая красота Дора се почувствува още по-нещастна. Смеещата се природа беше непоносима като удар по открита рана.

Тя отмести погледа си от бадемовите дървета и тъжно погледна Рекс. Той срещна сериозно погледа й и не попита нищо, а отиде при нея, хвана я подръка и каза с разбиране:

— Тоя живописен хаос малко заслепява очите.

Доведе я до вкъщи и на прага са разделиха.

През нощта излезе буря. Дора слушаше как тя бушува, а когато всичко утихна, излезе са се освежи.

Попадна, както й се стори, в съвсем непозната част на градината, пред алея от голи, люшкащи се дървета.

Но зад нея беше градината с розите, а не са ли това бадемовите дървета с разкошните си цветове? Вдигна глава. По голите клончета висяха няколко листа. Един от тях случайно се откъсна и падна като бледа сълза.