Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сватбена агенция (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vision in White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 156 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
orlinaw (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Нора Робъртс. Видение в бяло

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Редактор: Даниела Атанасова, Петя Плачкова

Коректор: Здравка Петрова

ISBN: 978–954–26–0881–3

История

  1. — Добавяне

„На Дани Стейси. На Джейсън и Кат. За всички наши мигове.“

„Съблазни ума ми и ще имаш тялото ми,

стигни до душата ми и ще бъда твоя завинаги.“

Анонимен автор

„В портрета ценна е не толкова приликата, колкото връзката, усещането за близост с оригинала… фактът, че самата сянка на човека е вътре, уловена за вечни времена!“

Елизабет Барет Браунинг

Пролог

Докато да навърши осем, Макензи Елиът вече се бе женила четиринайсет пъти. Беше се женила за всяка от трите си най-добри приятелки — в ролята както на булка, така и на младоженец; за брата на приятелката си — въпреки протестите му; за две кучета, три котки и един заек.

На безброй други сватби бе присъствала в ролята на кума, шаферка, шафер, кум и дори свещеник.

Въпреки че всички раздели бяха приятелски, никой от браковете не просъществува повече от един следобед. Краткотрайността не смущаваше особено Мак, тъй като и двамата й родители се бяха женили по два пъти — засега.

Играта на сватба не бе най-любимата й, но не може да се отрече, че й харесваше да се вживява в ролята на свещеника или на официалното длъжностно лице. А след като бе присъствала на ритуала „бар мицва“ на племенника на втората жена на баща си, и в ролята на равина.

Освен това обичаше онези малки кексчета и пастички, както и газираната лимонада, които винаги поднасяха на тържеството след церемонията.

Това бе любимата игра на Паркър и винаги играеха на сватба в имението на семейство Браун с обширните му градини, красиви горички и сребристо езерце. В студените зими в Кънектикът церемонията понякога се провеждате пред буйния огън на някоя от камините в голямата къща.

Правеха и простички сватби, но измисляха и заплетени истории — кралски венчавки, сърцераздирателни бягства от дома, всевъзможни интерпретации на циркова тематика или различни случки на пиратски кораби. Всяка идея се подлагаше на сериозно обсъждане и гласуване и никога не се беше случвало някоя тема или костюм да бъдат отхвърлени като прекалено ексцентрични.

И все пак, след цели четиринайсет сватби зад гърба си Мак леко се бе отегчила от тази игра.

Докато не я споходи гениална идея.

За осмия й рожден ден любимият й и вечно отсъстващ баща, й изпрати като подарък фотоапарат „Никон“. Тя никога не бе проявявала особен интерес към фотографията и отначало го захвърли при всевъзможните други подаръци, които той й бе донасял или изпращал след развода. Но майката на Мак сподели с майка си, бабата на Мак, и тя, от своя страна, започна да злослови срещу „безотговорния Джефри Елиът, който за нищо не става“, и да мърмори за неудачния избор на фотоапарат, подходящ повече за подарък на възрастен човек, отколкото на малко момиче, на което по-щяла да приляга кукла Барби.

Тъй като по принцип обикновено не беше съгласна с баба си, интересът на Мак към фотоапарата се изостри. За да дразни старицата, която им бе дошла на гости за лятото, вместо да си остане в дома за възрастни хора в Скотсдейл, където според Мак й беше мястото, тя започна да мъкне апарата със себе си. Играеше си с него, експериментираше. Правеше снимки на стаята си, на краката си, на приятелките си. Снимките ставаха размазани и тъмни или размити и много бледи. Заради липсата на особен успех, както и заради наближаващия развод на майка й с втория й баща, интересът на Мак към фотоапарата постепенно намаля. Дори и след години не можеше да каже какво я бе накарало да го вземе със себе си в дома на Паркър в онзи прелестен летен следобед за играта на сватба.

Всеки детайл от традиционната градинска сватбена церемония беше планиран. Емалин като булка и Лоръл като младоженец щяха да разменят клетви под арката с рози. Ема щеше да носи дантеления воал и шлейфа, които майката на Паркър бе направила от стара покривка за маса, а Харолд, остарелият и добродушен голдън ретривър на Паркър, щеше да я съпроводи по пътеката, за да я предаде на младоженеца.

Цял куп кукли Барби и Кен, както и по-малки куклички заедно с най-различни плюшени животинки бяха наредени край пътеката като гости.

— Церемонията е в много тесен кръг — обясняваше Паркър, докато се суетеше с воала на Ема. — След това ще има малък прием в двора. И така, къде е кумът?

Лоръл, с прясно ожулено коляно, се зададе откъм лехата с хортензии.

— Избяга и се качи на дървото да гони една катерица. Не мога да го накарам да слезе.

Паркър демонстративно обърна нагоре очи.

— Аз ще го доведа. Не бива да виждаш булката преди церемонията. Носи лош късмет. Мак, трябва да оправиш воала на Ема и да й донесеш букета. Ние с Лоръл ще свалим господин Фиш от дървото.

— Предпочитам да идем да плуваме — измърмори Мак, като подръпваше разсеяно воала на Ема.

— Можем да идем, след като се омъжа.

— Добре. Не ти ли омръзна да се омъжваш?

— О, нямам нищо против. А и тук ухае толкова приятно. Всичко е много красиво.

Мак подаде на Ема букетчето от глухарчета и диви теменужки, които им бе разрешено да късат.

— Изглеждаш прекрасно.

Това бе абсолютна истина. Тъмната лъскава коса на Ема се стелеше на вълни под бялата дантела. Очите й искряха в много тъмно кафяво, докато вдъхваше уханието на букета. Имаше летен загар, сякаш цялата с позлатена, мислеше си Мак и се мръщеше на собствената си млечнобяла кожа.

„Проклятието на червенокосите“, обичаше да казва майка й, тъй като бе наследила морковената коса от баща си. На осем Мак бе висока за възрастта си, слаба като върлина и вече носеше омразните скоби на зъбите си.

Струваше й се, че редом с нея Емалин изглежда като екзотична принцеса.

Паркър и Лоръл се върнаха ухилени, а кумът котка бе здраво приклещен в ръцете на Паркър.

— Всички да заемат местата си — Паркър предаде котарака в ръцете на Лоръл. — Мак, ти трябва да се облечеш! Ема…

— Не искам да съм кума — Мак погледна към бухналите поли на роклята на Пепеляшка, която бе преметната върху пейката в градината. — От нея ме сърби, а и е топло. Защо господин Фиш да не е кумата, а аз да съм кумът?

— Защото е предварително уредено. Всички се притесняват преди сватбата — Паркър отметна дългите си кестеняви плитки и взе роклята, за да я провери за скъсано или за петна. Доволна от огледа, тя я подаде на Мак. — Наред е. Церемонията ще бъде прекрасна, всички много ще се обичат и ще живеят щастливо до дълбоки старини.

— Майка ми казва, че това с вечното щастие са пълни глупости.

Изказването на Мак бе последвано от неловко мълчание. Във въздуха сякаш увисна неизречена думата „развод“.

— Не мисля, че винаги е така — очите на Паркър бяха изпълнени със съчувствие, когато протегна ръка и погали голото рамо на Мак.

— Не искам да обличам роклята. Не искам да съм кума. Аз…

— Добре. Както и да е. Можем да си имаме въображаема кума. Ти би могла да направиш снимките.

Мак сведе поглед към фотоапарата, който висеше забравен на врата й.

— Никога не се получават добре.

— Може би този път ще станат. Ще бъде забавно. Ти ще бъдеш официалният сватбен фотограф.

— Снимай ме заедно с господин Фиш — настоя Лоръл и притисна котарака до лицето си. — Снимай ни, Мак!

Без особено въодушевление Мак вдигна апарата и натисна копчето.

— Трябваше по-рано да се сетим за това! Можеш да направиш няколко официални портрета на булката и младоженеца, а след това да снимаш цялата церемония — погълната от новата идея, Паркър остави роклята с бухнали поли върху хортензиите. — Ще стане чудесно, иде бъде забавно. Трябва да отидеш накрая на пътеката с булката и Харолд. Опитай се да им направиш хубави снимки. Аз ще изчакам и после ще пусна музиката. Да тръгваме!

Щеше да има кексчета и лимонада, напомни си Мак. А после щяха да плуват и да се забавляват. Нямаше значение, че снимките щяха да са лоши, нито че баба й имаше право и тя наистина бе прекалено малка за фотоапарата.

Не беше толкова важно, че майка й отново се развеждаше и че доведеният й баща, който беше свестен, вече се беше изнесъл.

Нямаше значение, че приказките за вечното щастие са пълни глупости, защото и бездруго всичко бе само игра.

Опита се да направи снимки на Ема и послушния Харолд и си представи как взема проявения филм и вижда неясните фигури и петната от палеца си, както винаги.

Когато музиката започна, тя съжали, че не бе облякла предизвикващата сърбежи рокля и не бе застанала като кума до Ема само защото майка й и баба й, й бяха развалили настроението. Затова сега заобиколи отстрани и застана на позиция, така че да се опита да направи хубава снимка на Харолд, който придружаваше Ема по пътеката в градината.

Помисли си колко различно изглежда всичко през обектива, когато се съсредоточи върху лицето на Ема или върху начина, по който воалът покриваше косата й. А и колко красиво прозираше слънчевата светлина през дантелата.

Направи снимки и когато Паркър, в ролята на преподобния Уисълдаун, започна речта си с думите „Скъпи младоженци“, Ема и Лоръл се хванаха за ръце, а Харолд се сви на кълбо и захърка в краката им.

Забеляза колко светла е косата на Лоръл и как слънцето прави сияйни крайчетата, стърчащи изпод високата черна шапка, която носеше като младоженец. И как мустачките на господин Фиш потреперват, докато се прозяваше.

Когато това, което се случи, се случи, то стана не само вътре в душата на Мак, но и навън, в реалността. Трите й приятелки бяха застанали под разкошната бяла извивка на арката — три красиви млади девойки. Някакъв инстинкт накара Мак да смени позицията си съвсем леко и да наклони малко фотоапарата. Тя не знаеше, че на това му казват да композираш кадъра, забелязваше само, че така изглежда по-добре през визьора.

А една синя пеперудка прелетя в обсега на обектива й и кацна върху едно нежно жълто глухарче в букета на Ема. Изненада и възторг озариха трите момичешки лица под белите рози и те грейнаха едновременно.

Мак натисна копчето.

Знаеше, просто знаеше, че снимката няма да е размазана и тъмна, нито замъглена и прекалено светла. Палецът й нямаше да е попаднал върху обектива. Знаеше точно как ще изглежда снимката и че баба й, в крайна сметка, изобщо не беше права.

Може би вечното щастие беше глупава измислица, но тя осъзна, че иска да запечатва на лента мимолетните щастливи моменти. Защото по този начин те оставаха завинаги.