Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (1)

Глава 1

Като изяде с охота закуската си, която включваше голяма чаша силно кафе и хляб със сладко, Рексфорд отметна дантелената завеса и погледна навън.

Денят беше прекрасен — слънцето блестеше, небето беше синьо, въздухът кристално прозрачен, сенките на дърветата и къщите, осветени от слънцето, изглеждаха като гравирани. В такъв ден според него не си струваше да си губиш времето в града. Макар че Паго трудно би могъл да се нарече град, все пак имаше улици и къщи, значи трябваше да се предприеме нещо.

Рексфорд запали папируса и се изкачи в стаята на жена си. Той вървеше, като леко поклащаше рамене, с оная походка, която винаги отличава атлета, и когато почука, спрял в очакване, едрата му фигура се открои на бялата врата.

Франческа пиеше шоколад в леглото, четеше изпратените до Рексфорд писма и кроеше планове за предстоящия ден.

Той я целуна по чудните коси, превързани отзад с широка панделка, като у малките момичета, внимателно се отпусна на слабия плетен стол, който заскърца под тежестта му, протегна се, усмихна се на Франческа и каза:

— Е, добре, какви са намеренията ти за днес?

Той задаваше тоя въпрос всяка сутрин през време на пътешествието и Франческа, предугаждайки желанията му, винаги му позволяваше да я води на такива места, които според нея му харесваха: където той може да плува, да лови риба и да стреля или, в краен случай, да гледа как другите се занимават с някакъв спорт.

Приятелките на Франческа, които претендираха за „пълна откровеност“ с нея, — което всъщност не бе нищо друго, освен досадна натрапчивост, — често й казваха, че Тони е под чехъл.

Франческа само се усмихваше, а когато предаваше забележките им на Тони, се смееше гласно.

Тя се беше влюбила в съпруга си от пръв поглед. Съзнаваше, че не е „идеалният“ мъж, но го приемаше такъв, какъвто е — обичаше едрата му силна фигура, златистите му коси, добре пригладени през деня, най-послушни вечер, сините му очи, упоритата му момчешка уста.

На слабата утринна светлина, в лекия си бял костюм, той изглеждаше още по-едър от всеки други път.

На вратата се почука и в стаята влезе сияещ от удоволствие слуга с голям букет от жълти рози. С поток от красноречие, характерно за неговата раса, той започна да описва похожденията си при намиране на розите, тяхната необикновена красота, както и красотата на благородната сеньора и щедростта на мъжа й.

Рексфорд повдигна едната си вежда, даде на слугата пет пезети и го отпрати. После взе розите и ги подаде на Франческа.

— Страхувах се, че няма да успея да намеря именно такива… жълти. Другите… далеч не са такива.

Той седна на края на леглото и прегърна жена си. Двамата се засмяха.

— Каква трагедия щеше да бъде, ако малкият не успееше да ги намери, нали, мила, за такъв ден като днешния!

Франческа притисна лицето си до неговото и го целуна.

— Идват ти чудесни мисли, Тони — нежно каза тя и Рексфорд просия.

— О, не — с щастлив глас на уверен човек каза той, — но когато имаш щастието да си мъж на такава прелест като тебе, моя скъпа, не бива да забравяш. Аз и сега си спомням как те чаках тогава в църквата. Ти се забави цяла вечност и когато най-сетне дойде, изглеждаше толкова млада и невинна, че се изплаших за теб.

Той запали папируса и я подаде на Франческа, запали друга за себе си и добави:

— Знаеш ли, скъпа, чувствувам се тъй добре край тебе, както преди десет години. Но ти ми се струваш мълчалива, мила. Има ли нещо?

Франческа се засмя.

— Нищо, честна дума. Но ти разбираш, че жената не може да не бъде смутена от такива отношения на десетата годишнина от сватбата. Други мъже, скъпи мой, след такъв срок, вместо да поднасят златни рози, започват да мислят за развод.

— Само лошите мъже, мила. Целият въпрос се състои в това — способен ли е човек да оцени своя спътник в живота, и то в самото начало.

Той стана и поправи пред огледалото връзката си.

— Знаеш, Фей, че аз не се хваля с блясъка на ума си, но ще се съгласиш, че съумях да оценя хубавата вещ, щом я видях? — той пак дойде до леглото и усмихвайки се, застана до жена си. — Не е ли време да ставаш?

— Ей сега, скъпи мой. Изпрати ми Матилда, когато си отиваш. Вратата й е през една вдясно от моята. Но, Тони, една минутка — ела тук.

Той се върна.

— Не, тук, тук, съвсем близо.

Малко заинтригуван, той пак застана до нея. Тя му протегна ръка.

— Коленичи, скъпи, ти си тъй далеч от мен. И не гледай така изплашено, никой нищо няма да ти направи. Тони…

— Какво, мила, какво има? — недоумяващият му поглед срещна нейния.

— Тони, ти беше така безкрайно мил, ти говори… ти каза днес такива неща, които трогнаха сърцето ми и дори малко го поразиха. Не, скъпи, имам предвид „поразиха“ не в лошия смисъл. О, скъпи, нима си се променил? Нима не продължаваш да съжаляваш, не продължаваш да мислиш за това… как да кажа… тежко изпитание, когато е у нас Чарлз с децата?

Рексфорд освободи главата си от ръцете й.

— Слушай — твърдо каза той, — никога не мисля и не мислех, както казваш, никога не съжалявам за това, че те взех тогава на лов. И двама смятахме, че всичко ще свърши добре, и трябва да знаеш, че най-щастливата минута в живота ми беше тая, когато докторът каза, че ще останеш жива. Слушай ме, Фей, повярвай ми: изборът в такъв случай е предрешен, неизбежен, защото жената представлява част от живота на мъжа. Що се отнася до Чарлз и децата, то аз просто виждам в него великолепен спортист и ако си въобразяваш, че прекарвам живота си в скръб по недостижимото, то знай, мила моя, че почти никога не мисля за това.

Стана и й подаде белия копринен пеньоар. Тя се плъзна в него и той остана за момент така, държейки я в обятията си.

— Е, сега всичко е благополучно, нали? — попита, като я пусна.

— Напълно!

Смеейки се, той пак я притисна в обятията си.

— Понякога ти ставаш същинско дете! А сега побързай да се облечеш, аз ще ида да опитам от местните папируси. Струва ми се, че са много силни.

Франческа чу как той се спуща по стълбите и спря за минутка в преддверието, а после в огледалото го видя да пресича улицата.

— Скъп, скъп измамник — прошепна тя.

А през това време Рексфорд си говореше сам.

„Изиграх това поразително успешно, тя никак не се досети, че я измамих. Какво да се прави. Не ни върви, но нищо, няма защо да се стремим към невъзможното. Мъничкият Чарлз остави празно място, това си е то, и не може да се поправи.“

На пресечката го спря три-четиригодишно момченце и Рексфорд засмян му хвърли монета, заслушан в безкрайните му благодарности. Това окуражи другите и скоро Тони се видя обкръжен от рояк мръсни и дрипави деца, които просеха за милостиня.

— Добре, добре — каза той усмихнат. — На ви, хванете ги, мънички пирати!

Хвърли им шепа дребни монети, погледа боричкането им и тръгна да търси папируси.

За стотен път обмисляше въпроса, какво ще каже Фей, ако си осиновят дете, така — за забава, а по-точно — призна той в себе си — за да придадат на живота си нов смисъл. Но и през ум не му минаваше мисълта да й намекне за това.

Тая мисъл продължаваше да го преследва, докато се разхождаше под слънцето, очаквайки Франческа и като наблюдаваше безкрайното потомство на испанците, което се ровеше в прахоляка на улицата.

Бащината любов към децата обикновено е вродена. Рядко се среща мъж, който да не обича деца, но у някои това чувство е особено дълбоко развито. Към тази категория хора принадлежеше и Рексфорд. Тази вродена черта направи от него добър стопанин, отличен чичо и рицарска душа — а заедно с това и неудовлетворен човек, колкото и да отричаше.

Любовта или, по-право, склонността да покровителства другите естествено играеше първа роля в отношенията му и с Франческа, и затова ако желанията му не се споделяха от Франческа, никога не ги изказваше, защото знаеше, че можеше да я огорчи. В никакъв случай не можеше да се нарече самопожертвувателен човек. Просто той обичаше жена си.

Франческа излезе на верандата и му даде знак с белия си чадър.

На пронизващата я слънчева светлина тя изглеждаше едва двадесет и четири годишна. Всъщност беше на тридесет и четири, но имаше оня особен английски цвят на лицето, който като че ли никога не повяхва и не се изгубва, и светли коси, които едновременно напомнят и пепел, и злато. Навсякъде я наричаха красавица. Тя наистина беше много хубавичка жена, която умееше да подчертае красотата си и която, макар и скромна, все пак изглеждаше елегантна. Беше доста слаба, но се обличаше така, че подчертаваше стройността си.

Рексфорд се приближи към нея и я закри с белия чадър.

— Разпоредих да приготвят колата — каза му Франческа, като поставяше дългите си плетени ръкавици. — Как мислиш, да идем ли към реката? Може би след закуската ще можем да се окъпем. Поръчах да ни приготвят костюмите.

— О, великолепно! — каза Рексфорд.

Докато говореха, пристигна открит автомобил. Покривът му беше вдигнат поради силната горещина.

Автомобилът беше другата страст на Рексфорд. За него той говореше като за живо същество. Можеше да прекара цял ден легнал под колата или заровен в мотора със стисната между зъбите лула.

Шофьорът седна отзад, а Рексфорд взе кормилото и се провря отначало между тълпата деца, а после отправи автомобила по Севилския път. Встрани Франческа забеляза алое, което цъфтеше в пълното си великолепие, въпреки праха по пътя. Край тях се мярна параклис — богомолец беше положил на разпятието гирлянди от портокалови цветове, които на светлината на яркото слънце сияеха като жив венец от звезди.

Коли, теглени от волове, лениво се влачеха по пътя, а коларите, несмущавани от виковете на Рексфорд и гневните ругатни на шофьора, с волско упорство отказваха да се помръднат.

Тони кипеше от гняв. Лицето му изразяваше негодуванието, което в подобни случаи може да се прочете по лицата на запалените шофьори, седнали в автомобила като че ли само за туй, колкото се може по-скоро да слязат от него, смятайки, че всяко препятствие, изпречило се на пътя им, трябва да изчезне със същата бързина, с каквато лети автомобил на състезание. За такива страстни спортисти автомобилът като средство за приятна разходка при слаб прохладен ветрец просто не съществува. За тях да забавят ход е вече нещастие, а да спрат, без да достигнат определената цел, е истинско проклятие.

Небесни мелодии от най-нежна музика за такива страстни любители на автомобила, като Рексфорд, са нищо в сравнение с лекото съскане, което издава по пътя добре регулираната машина, и виковете на отчаяните грешници в ада биха го трогнали по-малко, отколкото скърцането на несмазана гайка. Когато е зает с автомобила, за него не съществува нищо друго. Колкото и да е красива местността, през която минава, той не я забелязва.

Франческа беше свикнала с това и не правеше опит да отвлече вниманието му. Тя предварително знаеше как ще премине всичко и търпеливо очакваше края на пътуването. Обикновено преди тръгване Тони правеше обстоен преглед на машината, след което Франческа изслушваше повече или по-малко продължителен монолог за автомобилите изобщо, за забележителните качества, проявени през време на някое надбягване, и за ловкостта, с която той, Тони, управлява, когато избягва попаднало на пътя му препятствие. Когато всичко преминеше, той отново ставаше любезен съпруг и я разпитваше харесват ли й местата, през които са минали. Като любяща жена Франческа обикновено отвръщаше, че е изпитала голямо удоволствие от разходката и че местността е красива. А междувременно, като се изключат минутите, когато попадналите на пътя коза, вол или някакво двуного, явно решило се на самоубийство, малко забавяха машината, автомобилът през цялото време летеше с такава бързина, че положително не можеше да забележи какви красоти на природата се намират край пътя. В очите оставаше впечатление от някакви петна с неопределен цвят, които само голямо въображение би могло да нарече поля.

Тоя ден не правеше изключение от правилата. Тони скочи от автомобила, помогна на Франческа да слезе и веднага се наведе над машината. Шофьорът също наведе ниско глава и двамата забъбриха нещо неразбрано.

Франческа, без да изчака Тони, влезе в хотела. Беше също такава мъничка гостилница, както и в Паго, с веранда, увита с лозници, стени, украсени с рози, и с боядисани маси. Едва успя да поръча закуска и Тони влезе. Помоли да му дадат да се измие и заяви, че е гладен и жаден.

Скоро той се върна на верандата, сподели с Франческа впечатленията си от вървежа на машината, а след това нежно я запита:

— Доволна ли си, мила? Как ти харесва местността?

Франческа се оплака от праха, спомена за алоето, за параклиса край пътя, а Тони одобрително мънкаше с пълна уста. Когато закуската свърши, сигурен, че автомобилът е в навеса под зоркото наблюдение на шофьора, той предложи, преди да идат на реката, да разгледат околността.

Хванати подръка, двамата тръгнаха по главната улица с папируси в уста.

Улицата беше тиха. Слънцето печеше, но под сянката беше доста хладно. Както и в много други градове в околностите на Кордова, мястото, през което минаха правеше странно впечатление с гордостта си и полупрезрителното равнодушие към изискванията на съвременната мода.

— Странно място — каза Тони, спрял пред църквата св. Петър и примигвайки от слънцето, чиито ослепителни лъчи се отразяваха в керемидите на покрива.

— Да влезем — неочаквано предложи Франческа.

Те хвърлиха папирусите и Тони отметна кожената завеса, която закриваше малката врата. Лъхна ги прохлада и Франческа усети как покой обзема душата й.

Тя седна на една пейка посред църквата, а Тони застана зад нея. През тясното прозорче се промъкваше лъч светлина и преминал през цветните стъкла, оцветяваше всичко в зелен, син и пурпурен цвят.

Бяха сами. В църквата беше хладно, тъмно и доста мрачно, но на Франческа й харесваше.

Близо до нея се издигаше олтар в чест на Дева Мария, Франческа разчете гравирания на каменната решетка надпис „За тия, които обичаме“.

Зад решетката горяха свещи, чийто пламък се издигаше спокойно в тихия въздух.

Франческа бръкна в джоба на Тони, взе няколко дребни монети, купи свещи и ги запали.

Тони я наблюдаваше замислен. Както повечето мъже от неговия тип той не се замисляше много по религиозните въпроси, но все пак беше вярващ, поставяше религията наравно с благосъстоянието на държавата, чийто поданик беше, и я смяташе толкова необходима, колкото почвата например.

Но за миг, когато погледът му се спря на наведената стройна фигура на Франческа, на златните къдри, излезли изпод шапката, сърцето му трепна. Той коленичи до нея и в паметта му смътно, но все пак болезнено, изникнаха образи от миналото — сватбата им, смъртта на детето, домът им, съвместният им живот.

Франческа му се усмихна и той я прегърна.

Когато излязоха пак на светло, Тони въздъхна с облекчение. Зарадва се, че отново вижда слънцето, и му стана приятно да гледа малкото гущерче, което се шмугна в краката на Франческа.

— Да походим малко — предложи той. — Знаеш ли, Фей, трябва да отпразнуваме днешния ден и да сръбнем хубаво шампанско.

Франческа разбра настроението му и прие с усмивка. Щом стигнаха до гостилницата, Тони пак се развесели.

Седнаха в автомобила и с предишната скорост се отправиха към реката, която се проточи пред тях блестяща на слънцето като изумрудена верижка. Изминаха няколко мили надолу по брега, като внимателно диреха някакво убежище, и най-сетне видяха в далечината палатка.

— Ще ни задоволи — каза Тони. — Ще им заплатим, ако ни пуснат.

Но щом стигнаха, видяха, че палатката е празна, макар разхвърляните в нея вещи и връвта с окаченото бельо да свидетелстваха, че тая сутрин в нея са живели хора.

Тони надникна.

— Хубаво е тук — каза той, като подаде глава. — Малко е мръсно, но ти няма да се бавиш. Влез и ако някой дойде, преди да си готова, ще го помоля да почака.

Франческа бързо се преоблече и тръгна към реката по пясъка, който пареше на краката й през сандалите. През това време Тони се хвърли във водата и се развика, че е студена като лед.

Той беше отличен плувец и докато Франческа влезе във водата, беше вече преплувал доста голямо разстояние.

На стотина ярда по-долу от мястото, където влязоха във водата, имаше нисък каменен мост. Тони беше почти до него, когато Франческа дочу, че той извика и се гмурна, показа се и пак се гмурна. В тоя миг видя на моста една жена, явно развълнувана от нещо, а Тони отново се показа над водата и заплува към брега. Наред със златистата му глава се виждаше и някаква мъничка главичка.

Франческа също заплува обратно и като излезе на брега, затича към мъжа си, намятайки халата си.

Коленичил, Тони се навеждаше над две-три годишно дете, като се мъчеше да го съживи с изкуствено дишане. Тя коленичи и започна да му помага, въпреки че слънцето страшно печеше. Зад гърба си чуха шум и като се обърнаха, видяха майката на детето, която плачеше и молеше всички светии да спасят рожбата й. До нея, облян в сълзи, стоеше млад мъж.

— Боя се, че нищо не ще помогне — прошепна Тони, изправи се и отметна косите от челото си. — Какво нещастие, мислех, че ще успеем да спасим малката!

В тоя миг детето отвори очи. Такива зелени очи Франческа никога досега не бе виждала. Малката погледна Тони и му се усмихна, като че желаеше да му изрази благодарност за спасението й и го умоляваше да не я оставя.

Тони седна и силно се разсмя.

Родителите се приближиха и започнаха шумно да изказват благодарността си, а Тони само мънкаше:

— Добре, добре…

Неговият глас успокояваше детето. В ръцете на майка си то започна да пищи, но щом Тони заговори, млъкна и по лицето му пак заигра чудната усмивка, предназначена като че ли специално за Тони.

— Какво има, мъничко дяволче? — попита той. — Чудесно дете, нали? — добави, обърнат към Франческа.

— Позна спасителя си. Тя вече те познава, Тони! — отговори Франческа.

— Струва ми се, че ме познава — каза Тони. — Как се казва? — попита той майката.

— Долорес Хуана, синьор.

— Аха! Е, добре — той приближи детето и взе малката ръчичка. — Довиждане, Хуана!

Майката го изгледа с измъчен поглед, а Долорес изпълни отново хубавия си номер, като му се усмихна.

Тони я целуна.

Франческа и по-рано го бе виждала да целува деца, както изобщо мъжете целуват — с някаква особена тържественост. Но когато видя как Тони целува Долорес в бански костюм, с мокри коси и с някакъв детински вид, едно странно необяснимо чувство трепна в нея.

Това предчувствие, проявено като шесто чувство, скоро се изпълни. Франческа отиде при майката, сбогува се с нея и целуна момиченцето, а Тони се хвърли в реката и заплува към автомобила. След половин час те бяха готови.

Когато Франческа се канеше да излиза от палатката, която се оказа пристанище на родителите на Долорес, чу гласа на Тони, разговарящ с „принцесата с прекрасната усмивка“.

Разговорът беше прост. Чуваха се само възклицания като „агу“ или „ах ти, мъничко дяволче“, но разговорът явно допадаше на принцесата, защото Франческа чу радостния й писък. Когато излезе от палатката, Долорес беше задрямала в ръцете на Тони, хванала го за дрехата. Тони разсеяно погледна жена си.

— Съвсем ме завладя — прошепна той.

Франческа ги погледна и отново усети познатия трепет.

— Не се безпокой — каза тя, като се мъчеше да запази спокойствие. — Ей сега ще извикам майка й и ще си отидем. Какъв изморителен ден, нали?

С болка в сърцето тя забеляза, че лицето на Тони мигновено се промени. Той я погледна, като че искаше извинение, внимателно се изправи и подаде детето на младата майка, която му изрази потоци от благодарност, а мъжът й мълчеше със загрижен вид.

— Готова съм, Тони — обади се Франческа.

Тони измъкна от джоба си една банкнота и нежно я втикна в ръчичката на детето.

— Купете й нещо — каза той на майката. — Довиждане.

Настроението на бащата се промени от щедрия подарък на Тони и той додаде:

— Сеньорът, сигурно сам е баща? Вижда се, че много обича децата.

— Не, нямам деца.

Майката на детето изказа своето съчувствие, а после, досетила се, добави:

— Може би синьорът и неговата прекрасна сеньора още прекарват медения си месец?

Тони отвърна, че са женени от десет години. Признанието му предизвика шепот на съчувствие и учудване.

— Тогава синьорът трябва да си осинови едно дете — дочу Франческа думите на бащата на детето.

Тони въпросително я изгледа. Тя ясно видя лицето му и усмивката на говорещия. Мъничката Долорес също се усмихна. Тони отговори нещо. Франческа не можа да чуе думите му, но разбра смисъла им. Без съмнение казваше, че му е мъчно да се раздели с такова дете, но сам изплашен от думите си и зачервен, забърза към Франческа.

— Време е да си вървим. Извини ме, че те накарах да чакаш. Селяните ме забавиха. Майката е много мила жена. Изглежда, че тук много рано се женят. Имат шест деца, освен малката, а майката няма повече от двадесет години.

За момент той прегледа автомобила, помогна на Франческа да се качи и взе кормилото. На връщане беше мълчалив, което често се случваше с него. Но с пристигането в хотела не отиде както обикновено да види как шофьорът ще вкара машината под навеса, който служи за гараж. Вместо това се поразходи по верандата, а после се изкачи в стаята на Франческа:

— Може ли да вляза при теб, да изпуша една папируса? — попита той.

Франческа решеше косите си. С усмивка помоли Матилда да излезе, а Тони седна на плетен стол до тоалетната масичка и започна да върти в ръцете си капачка от шишенце за парфюм. Разпуснатите коси на Франческа падаха като светлозлатиста вълна по раменете й. Тя продължаваше да се реши и през премрежени ресници наблюдаваше помраченото лице, на Тони. Треперещите й пръсти едва държаха гребена.

„О, боже — мислеше тя, — какво би било, ако всички мъже са като него. Ако бяха така — детски безпомощни, тъй упорити, а същевременно с така особена чувствителност, в която има нещо рицарско. Ако всички мъже умееха така да те измъчват и да те карат да вървиш не там, дето искаш — колкото и да знаеш, че това е най-хубавият път — а където те искат. Постъпваш според волята им, колкото да съзнаваш, че като ги слушаш, не ще намериш ни спокойствие, ни щастие…“

Тя трепна, а Тони престана да върти в ръцете си позлатената капачка и я погледна.

— Уморена ли си? — попита той. После внимателно се вгледа в нея и с желание да й направи удоволствие бавно добави: — С косите си ли се занимаваш?

Франческа смънка нещо за праха от пътуването и за липсата на добър фризьор. Настъпи мълчание.

Тони пак започна да върти капачката, която при триенето във флакончето издаваше леко скърцане, и това едва доловимо скриптене ужасяваше Франческа. Искаше й се да грабне флакона от тези големи ръце, да го хвърли, да го стъпче и да извика на мъжа си: „Защо не казваш това, което искаш? Защо ме принуждаваш да обличам в думи мисълта, която ми причинява такава болка? Ти ме щадиш, а аз не мога да понасям добрината ти“.

Цареше пълна тишина. Залязващото слънце озари небето с пожари. Някъде чуруликаше птичка, а на двора тихо шуртеше водата във фонтана, сякаш листа на безбройни цветя вехнеха и тихо падаха по земята. Тони пак започна да си играе с капачката. В това време се почука и в стаята влезе Матилда с блестяща дреха в ръце.

— Охо! — възкликна Тони.

— Най-шикозната ми дреха — каза Франческа. — Помниш ли, сутринта каза, че трябва добре да отпразнуваме деня?

Двамата се разсмяха. Матилда ги погледна и, малко смутена от присъствието на господаря си, излезе.

Пак настъпи мълчание, Франческа чувствуваше, че колкото повече отлага обяснението, толкова по-силно бие сърцето и. Най-после с лек трепет в гласа попита:

— Какво има, скъпи?

Завърши прическата си и му протегна ръка.

— Какво? — трепна той.

Франческа принудено се разсмя.

— За какво мислиш, Тони?

— В тоя миг мислех за онази малка козичка — Долорес. Какво щастие, че бяхме днес на реката! — той се изправи. — Ще ида да се облека и ще погледна със стопанина в зимника. Нали днес имаме юбилеен обяд!

Макар виното да беше отлично и тоалета на Франческа прекрасен, обядът не мина весело.

След обяда, някак на шега, слугата дойде да каже, че на верандата пеят двама цигани, и предложи да го послушат.

Разбира се, циганите бяха бащата и майката на Долорес и, разбира се, тя спеше край тях, несмущавана от шума, който вдигаха.

Тони не издържа. Отиде при циганите, заговори ги и се наведе над спящата Долорес. Франческа слушаше как циганинът разправяше за бедността си, за голямото си семейство и колко трудно живеят.

Тя се обади на Тони, че ще се качи горе. Беше още рано, ала това напрегнато състояние, в което се намираше през последните часове, страшно я измори. Като стигна до стаята си, седна до прозореца в тъмнината. Звуците от китарата достигаха и тук до нея и тя чуваше гласа на Педро — млад, силен и весел.

Нощта настъпи. Звездите ярко блестяха в дълбоката, непрогледна тъма, а лек ветрец донасяше хиляди сладки аромати.

Франческа потръпваше вътрешно. Цялата тая красота само я изнервяше. Тя беше толкова далече от всичко това, а може би в навечерието на страдания и борби. Не можеше, не бе в състояние да предложи първа на Тони да осиновят това дете. Не, нямаше сили да го направи, въпреки че четеше нямата молба в очите му.

В мозъка й блесна надежда: „Може би Тони също не мисли за това“, но веднага почувствува, че сама се мами.

Сплете ръце и така силно ги стисна, че пръстените се врязаха в пръстите й, а тежките мисли продължаваха да шарят в главата й.

Ако това стане, целият й живот ще се промени, ще се отделят един от друг, ще започне да ревнува Тони.

Да, ще го ревнува, чувствуваше това и лека червенина заля лицето й, а сърцето й трепна като прободено от кинжал.

И знаеше, че ще ревнува не за себе си, не за туй, че Тони досега е любил само нея и щастието му зависеше само от нея. Не, ще ревнува безсмъртната памет на този, който вече е мъртъв и, когото призова на живот първата им любов.

О, как може той, как може да желае това дете, когато още помни…

Отново, за кой ли път пред нея се изправи миналото.

Тони влезе при нея, когато тя се почувствува малко по-добре, за първи път стана от леглото и коленичи пред кошчето с прелестните малки дрешки. После взе ръцете й и почна да я целува, като се стараеше с целувките си да изсуши сълзите й.

Как можеше сега да желае това?

Колко лесно забравят мъжете, колко малко всъщност страдат!

Сълзите, които Тони някога изтри с целувките си, сега като че ли се върнаха да потекат направо в сърцето й.

А долу в наситената с аромати тъмнина все още долитаха звуци от китара и младият глас на Педро пееше за любов и мъка.

Франческа стана и започна да се разхожда из стаята. Какво непоносимо положение се създаде! Всичко се случи за някакъв половин час, съвсем случайно, а целият й живот безвъзвратно се промени.

Вратата се отвори и Тони надникна в стаята.

— Какво? Не спиш ли?

— Не, не мога да спя.

Той отиде при нея.

— Случило ли се е нещо?

Тя му отговори също с въпрос.

— Циганите отидоха ли си?

— Да, мис, майката и момиченцето, което ние спасихме — Долорес Хуана — си отидоха, а Педро, бащата, е тук.

— Не остана ли долу, след като те си отидоха?

— Не.

Той нерешително прекоси стаята и отиде до прозореца, на фона, на който се виждаше голямата му добре сложена фигура с широки плещи.

Целият беше олицетворение на сила, а заедно с това Франческа чувствуваше колко безполезна е тя при дадените обстоятелства.

Тя си мислеше, че ако Тони се извърне веднага и й каже: „Слушай, мила, аз искам да взема това дете, това най-прекрасно момиченце, което някога съм виждал, и искам това да стане още утре“ — ще й бъде по-леко. С искреността си Тони би снел от сърцето й тази ужасна тежест, която растеше ежеминутно.

Но той мълчеше. Най-после Франческа се приближи до него, хвана го за ръка и каза:

— Не ти ли предложиха случайно Педро и Мария да осиновим детето им?

— О, не… как да ти кажа. Споменаха нещо, но нали знаеш — те са такъв народ! Може би съвсем не са мислили за това. Да се даде едно дете, не е толкова лесна работа, че да се разреши за пет минути.

— Да, знам. Но да предположим, че са съгласни — защо да не го направим?

Тя почувствува, че той трепна, и когато заговори, гласът му трепереше:

— Слушай, Фей. Наистина ли го искаш? Не крия, че малката ми харесва. Извадих я от водата, спасихме живота й — струва ми се, това оказва влияние, но аз в никакъв случай не искам да направя нещо без пълното ти съгласие. Това напълно зависи от тебе и ние…

Той спря, настъпи мълчание.

— Зная, че ти я спаси — каза Франческа, — и ако наистина тези хора искат да се разделят с нея, ако наистина това може да ти донесе щастие…

Гласът й потрепери. Тя замълча. Усилието, което направи, за да облекчи Тони, беше свръх силите й. Но мъжът й не забеляза нищо. Той започна спокойно, всестранно да обсъжда въпроса, като разкриваше, че това отдавна е обмислено.

Франческа слушаше — как права беше, о, как ужасно права!

Тя слушаше и помагаше на Тони в обсъждането на плана. На двора стана съвсем тихо. Педро си отиде, холът тихо потъна в сън. Внезапно в тъмнината, разбудена от нещо, се обади птичка. Замлъкна за миг и пак нежно зачурулика.

На Франческа се стори, че из глъбините на една далечна нощ, на тая, която беше преди десет години, долита шепот, в който се долавяше призив и който искаше отговор от сърцето й.

Престана да слуша Тони. В паметта й възкръсна другата вечер. В бръшляна около къщата, в която отидоха след сватбата, изведнъж запърха и запя птичка. Очакваше Тони и като чу шумоленето, трепна, а сърцето заби усилено. Някой я дръпна отзад и тя се намери в обятията му.

Те стояха на прозореца, ръка за ръка, любуваха се на красивата нощ — такава като сегашната, чудно прекрасна, бездънно тъмна. Но тогава Тони целуваше, безкрайно целуваше косите й, наричаше ги „ароматна корона“, а тя стоеше облегната на рамото му.

Десет години от тогава…

Долови гласа на мъжа си като насън.

— Зависи от тебе, ти трябва да решиш.

Тя хвана ръцете му.

— Тони, помниш ли нощта преди десет години?

— Разбира се, помня, — каза той спокойно.

— Колко хубаво беше, нали? И колко е тъжно — близките ми биха се смели, ако знаят, че съм толкова сантиментална — да, колко е тъжно, колко е трагично, че прекрасното премина тъй скоро и… се забрави.

— Не, не е забравено — каза Тони, — само ние малко остаряхме. Знаеш, че не съм майстор да изразявам мислите си, но ми се струва, че макар денят на сватбата да е наистина прекрасен, великолепен, едва след това започваш да чувстваш красотата на живота и зная, че и другите изпитват същото, а то не е по-малко прекрасно, не е по-малко чудно. Колко дни те гледам, гордея се с тебе, радвам ти се, защото си моя жена, защото ме обичаш! Това ми се струва прекрасно.

Той целуна косите й.

— На какво миришат, Фей? Какъв е парфюмът?

— Забравих как се казва. О, Тони, обичам те.

Той въздъхна дълбоко и се наведе над наведената й глава. Франческа продължи:

— И, Тони… аз мисля… струва ми се… реших… иска ми се в десетгодишнината от сватбата да си направим подарък — приятелката Долорес. Как ти се струва, не е ли хубава идеята ми?

Помъчи се да се усмихне, но в гласа й се долавяше вълнение.

Тони я прегърна силно.

— Наистина ли, Фей? — и без да дочака отговор, бързо продължи. — Значи нямаш нищо против?

Тя очакваше тоя въпрос и веднага отговори:

— Не, скъпи ми!

Той я пусна от обятията си. Решението беше взето, съмненията и колебанията са излишни. Трябваше да се направи последната крачка.

— Често съм мислил по това — тихо започна Тони, — но се страхувах… мислех, че може би ще те наскърбя. Колко малко сме се познавали един друг. А сега всичко се уреди!

— Да, всичко се уреди — отвърна Франческа като ехо. В далечината се чуха удари на часовник, звуците се разнесоха тихо и нежно в нощната тишина.

— Късно е вече — промълви Тони.

— Трябва да ми помогнеш да се съблека — каза Франческа.

Животът отново тръгна по своя път. Жертвата беше принесена и остана незабелязана.

Тони се зае с разкопчаване на бялата дреха, като леко изохкваше, когато кукичките се закачаха. Най-после свърши работата си и въздъхна с облекчение.

— Сега ще се заловя с тоалета си. Няма да те задържам — умори се днес.

Той се скри в стаята си и Франческа чуваше как се мие и причесва косите си, а след това отново се яви измит и сънен.

— Какъв дълъг ден, нали? Не на всеки сватбен юбилей се осиновява дете. Струва ми се, че трябва да го направим на рождения й ден, за да го отпразнува заедно с нас. Искаш ли да спиш, мила?

Навярно Франческа отговори толкова тихо, че той долови в гласа й тъга. Или може би в дълбочината на душата си смътно усети, че в света има и огорчения. Всичко, което каза Фей, е истина и все пак, колко странни и неясни същества са жените! Той прегърна красивата си жена.

— Щастлива ли си, мила?

— Разбира се.

Тя поглади гъстите му, разрошени къдри.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— Така, не зная. Нали и днес се изпълни една годишнина.

— Да, имаш право.

Той почака. Франческа мълчеше. Несъмнено беше уморена. Денят бе толкова дълъг. Тони освободи ръката си.

— Лека нощ, мила.

— Лека нощ, скъпи.

Когато той заспа толкова дълбоко, че не можеше да се разбуди, Франческа стана и се отпусна на колене до прозореца.

Необикновено ясно, като в калейдоскоп, премина през паметта й целият й живот с Тони от деня на сватбата им — веселите дни, когато подреждаха дома си, съвместните разходки, лов, танци, визити. Тони изглеждаше напълно щастлив, напълно доволен от живота си, а всъщност в потайнините на душата си през цялото време е лелеял надежда, за която тя нищо не знаеше, която Тони смяташе толкова свещена, че не искаше да й довери. Или е предполагал, че любовта й е недостатъчно дълбока, та да се осмели да осъществи мечтата си.

В тоя момент тази мисъл я огорчаваше повече, отколкото принесената жертва, която даде възможност да се изпълни желанието му. Но съзнанието, че Тони е мълчал толкова години, ревниво криещ даже от нея мечтата си, болно засегна сърцето й. Устремила взор в тъмнината на нощта, тя се замисли: колко малко знаем ние за това, което става в чуждата душа: прекарваш целия си живот с друг човек, знаеш всяка негова постъпка, свързан си него с взаимна любов и все пак го познаваш толкова малко, че той има възможност да скрие такова сериозно желание, което е в състояние да измени целия ви съвместен живот.

Плашеше я самотата, в която изведнъж се оказа, откакто той направи внезапното си признание.

Долови някакво вълнение, предизвикано от борбата в душата й с най-разнообразни чувства — ревност и благодарен порив, и страх, и мъка, и голяма дълбока скръб. Независимо от възбудата, в която се намираше след жертвата, принесена на любимия човек, тя съзнаваше, че страшно ще страда, когато види Долорес с Тони, и че най-скъпата й памет ще бъде завинаги помрачена. И въпреки всичко искаше Тони да бъде щастлив. Винаги беше смятала, че трябва да се примирява с неизбежното, че трябва да намира сили, за да се приспособи към обстоятелствата. Такъв бе девизът й и тя смяташе, че няма по-мъдро от това на света, а сега, за нейна почуда, при първото сериозно изпитание това правило се оказа слабо и безнадеждно — празен наниз от думи.

Не е лесно да се примириш с това, което ти причинява болка и огорчение.

Заря се сипваше на изток. Първият лъч като бисерно копие се провря през тъмнолилавите ивици и неравната крива улица започна да се очертава в тъмнината… Идеше новият ден.

Франческа с мъка се надигна и отиде при тоалетната маса да освежи ръцете си. Случайно се видя в огледалото.

Наистина ли вчера се чувствуваше млада, а животът й се струваше прекрасен, осеян с рози, като тези, които цъфтяха сега във високата ваза до нея. Погледна ги и първите сълзи блеснаха в очите й.