Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (9)

Глава 9

Дора бавно слизаше по стълбите. Беше още рано, а тя искаше да се полюбува на новите си обувки.

Долу залата, наполовина прикрит от сянката на старото знаме, Паскал Гревил я наблюдаваше.

Красотата й изведнъж го порази. Дора спря за миг да оправи волана на роклята си и на Паскал се стори, че кожата й е по-бяла от дрехите. Бързо излезе напред и застана така, че светлината падаше точно върху него. Мислеше да го направи още по-рано, защото знаеше цената на първото впечатление.

Не се излъга. Истинската красота не остава незабелязана, а Дора имаше силно развито чувство към прекрасното и видът на Пан й достави истинско удоволствие.

Той каза нещо. Тя се засмя, изчерви се и възкликна:

— Пан!

Гревил я хвана подръка.

— Дора! — помълча една секунда и добави: — Пораснала сте, съвсем сте се изменила!

— О, не, не съвсем още — отвърна Дора малко смутена.

— Е, добре — той бързо размаха изящните си, загорели ръце, — какво да ти кажа? Помня Алиса от „Страната на чудесата“, а намирам Афродита.

— И двете започват с „А“ — скромно забеляза Дора, — както и да е, има прилика.

Гревил машинално се разсмя. Той положително беше покорен от красотата и младостта й. Изведнъж се почувствува много добре. Изчезна голямата скука, недоволството, които го измъчваха през последните години. Познато му беше това преживяване, но отдавна не беше го изпитвал.

Дора го изучаваше. Той съзнаваше това и то му доставяше удоволствие. Тя си мислеше колко е приятно да видиш красив мъж, а Гревил наистина заслужаваше този епитет. Чертите на лицето му бяха съвършени. Привличаха я тъмносините му очи и все още черната коса. Под лекия загар кожата му беше нежна, а усмивката — истински очарователна. Дора с удоволствие отбеляза, че е добре сложен. Заобикалящите я мъже — Тони и Пемброк — не бяха по вкуса й, а Рекс почти не влизаше в сметката. Освен това слухът за развода на Паскал не можеше да не привлече вниманието й. Нещастната любов винаги възбужда интерес, а по отношение на, Гревил можеше да се предполага, че това е особено лесно, защото жените винаги се интересуваха от него, обожаваха го и го глезеха. Това не беше тайна за него. Той познаваше силата на обаянието си. Беше дошъл в Гартспойнт съвсем без желание, защото му трябваха пари, а знаеше, че само Тони може да му ги даде.

Бракът, сключен преди десет години, се оказа неудачен. Той се ожени за една нещастна италианска маркиза само за да запази дипломатическия си пост. Впрочем жертвата се оказа напразна, защото все пак трябваше да се прости с кариерата си. От друга страна, беше щастлив, че най-после се раздели с Бианка, която някога сравняваше с Примавера и Семирамида, но не и с Афродита: тя не беше красива и в брака им той трябваше да е красив за двамата.

Пан поздрави домакина и Пемброк и продължи да разглежда Дора. Тони се стараеше да поддържа в дома си известен разкош и Гревил намери, че сребърните съдове, тъмната покривка, обшита с червени и бели орхидеи, и цялата обстановка подхождаха на момичето.

Тя седеше на края на масата срещу Тони, а дъбовият портал на стената служеше като прекрасен фон за нейната нежна белота.

Гревил се замисли за очите й. Съвсем беше забравил за цвета им и сега остана поразен, като видя, че действително са съвършено зелени, под черни, сякаш изрисувани вежди.

Като се преструваше, че слуша ловния разказ на Пемброк, той се мъчеше да си припомни в какви стихове са описани такива очи. „Струва ми се, у Бодлер: «yeux verdatres — sorcier aux yeux allechants»… Някой от поетите ги е възпял — трябва да се намерят тези стихове и да се прочетат на Дора. На колко ли е години? Седемнадесет или осемнадесет? Във всеки случай достатъчно.“

Дора стана.

— Остани с нас, пийни нещо — помоли я Тони.

За учудване на Гревил тя остана, но не пи, само държеше чашата си с вино пред светлината и гледаше червения отблясък по ръцете си.

— Ще изпееш ли нещо? — попита Тони.

Минаха в гостната.

— Пеете ли? — заинтересува се Пан.

— Тя взема уроци от Кабини — небрежно съобщи Тони.

Гревил беше поразен: Кабини е известен маестро и да се вземат уроци от него е голяма чест.

— Какво да изпея? — запита Дора.

— Каквото и да е — разсеяно каза Тони, — което ти харесва.

Прозвучаха първите ноти от пиесата на Григ: „Време и вечност“.

Случайно по време на пеенето Дора срещна погледа на Гревил, впит в нейните очи. От бремето на своето юношество не беше изпитвал такова чувство, както в тая минута. Целият трепереше, виеше му се свят. Гласът на Дора беше богат и изключително чист, тя пееше великолепно, без никакви усилия, а заедно с това — с голяма топлота.

„А какво ще стане, когато почне да чувствува, мислеше Гревил, и вложи чувството си в пеенето!“

Романсът свърши. Той чу как Пемброк правеше някакви забележки, а Дора отговаряше. После тя запя отново, но тоя път някаква френска песничка за „belle marguise“, която наричаха Фифинела. Тя я завърши, разсмя се и стана.

— Е, стига.

— Много добре, скъпа — каза Тони. — Ето какво значи Кабини, Пан!

— И красивият глас — добави Пан. Той цял се извърна към Дора.

— Обичате ли да пеете?

— Обожавам пеенето.

— И да яздите ли също?

— Вие имате чудна памет, Пан.

— Не за всичко — отговори той, като я гледаше с потъмняващи очи, — но има неща, които не бива да се забравят.

Внезапно смущение обхвана Дора и й попречи да му отговори веднага. Стори й се, че е останала съвсем сама с Гревил, а останалите — Пемброк и Тони — са отишли някъде далеч.

Той запуши папируса и като продължаваше да държи горящата клечка, светлината, на която осветяваше лицата им, погледна нейните блестящи очи и тихо попита:

— Защо се изчервихте, Афродита?

— Нима се изчервих? — попита Дора.

— Да, очарователно. Вероятно има някаква причина.

Дора сериозно го изгледа.

— Аз може би съм малко смутена — каза тя. — Знаете колко много време мина, откакто бяхте тук за последен път.

— И сега ви изглеждам друг, както и вие — бързо довърши той, — и тази разлика ви смущава, не е ли така?

— Мисля, че е така — смути се още повече Дора.

Тони я извика и тя отиде при него.

— Какво си шепнехте с Пан? — попита той.

— Говорихме за изненадите в живота — кротко каза Гревил.

— Сигурно не ти е трудно да разсъждаваш за това — насмешливо се съгласи Тони и после кимна на Дора. — Време е да спиш, мила моя.

Гревил отвори вратата и я придружи до стълбището.

— Спете спокойно, Афродита, и се помъчете да свикнете с разликата. Искам — той стисна пръстите й, — аз искам съвсем да свикнете с мен.

Той постоя, докато тя се изкачи по стълбите, и без да мръдне от мястото си, извика усмихнат:

— Лека нощ.

Тя постоя една минута, после почука на вратата на Рекс.

— Как прекара? — съчувствено попита момчето. — Слушах как пееше. Много ми хареса. Как е Пан — променил ли се е?

Дора не му отговори веднага и той повтори въпроса си:

— Пан все така ли е противен? Уверен съм, че е все така отегчително остроумен и съвършено равнодушен към всички.

— Държа се напълно коректно — с усилие проговори Дора.

— Уморена ли си?

— Да, денят беше тежък.

Рекс въздъхна и взе книга от масата.

— Така си и мислех, най-добре ще е да идеш да спиш. Лека нощ.

— Лека нощ.

Щом влезе в стаята си, тя се почувствува по-добре. Присъствието на Емилия и цялата позната обстановка й подействуваха благотворно. Не беше вече така уморена и разбита. Струваше й се, че тази вечер съдържа някаква поука за нея, като че ли е преживяла тежко изпитание.

Когато Емилия излезе, тя облече дебел, мек, копринен пеньоар и се отпусна на възглавниците пред отворения прозорец.

 

 

Нощта беше толкова топла, сякаш пролетта е дошла. Във въздуха се рееше слаб, тих ветрец, напоен с мирис на влажен мъх.

Дървата в камината догаряха. Само рядко изпод пепелта се показваше червен език на пламък и слабо осветяваше стаята. Дора се любуваше на нощта. Някаква тревога я овладя и тя забеляза, че мислите й отново се връщат към Пан. До днес мъжките погледи не значеха нищо за нея — тя изобщо не забелязваше мъжа. Пък и какви бяха мъжете, които познаваше? Приятелите на Рекс: Ричард Колфакс, момчетата Керю, Дорингтънови…

Пан беше съвсем друг. Може би причината се криеше във възрастта му. Преживял е толкова много, а другите — другите винаги са били такива, каквито и днес.

Тя ще поговори за Пан с Джи… Не, не бива. Съвсем ясно почувствува, че не бива да говори, макар причината за такова решение да й беше неясна.

Дори на Рекс не е лесно да се каже нещо за него.

Защо? Тя сви тънките си вежди. Някакво смущение я завладя и заедно с това се почувствува щастлива.

Колко е странно, че тая среща й направи такова впечатление и не я оставяше да заспи. Мислите й непрестанно се връщаха към Пан. Тя го видя пак такъв, какъвто се показа в първия миг, в струята ярка светлина. Замисли се за женитбата му. Бе чувала клюки, но не искаше да вярва във вината му и без сама да забележи, го защищаваше. Интересуваше я нещастен ли е бил и голяма ли е била любовта му към Бианка. Години наред за него достигаха само слухове. Беше в Берлин, Букурещ. Често биваше и в Париж. Ожени се за италианка, напусна я и се върна в Англия. Това е всичко, което Дора е слушала за него. Сега той се вмъкна в живота й като съвършено ново същество и това я привличаше.

Тя отиде към тоалетката за носна кърпичка и случайно зърна в огледалото отражението си. Спря се и с интерес започна да разглежда лицето си.

Наистина ли е толкова красива?

Усмихна се срамежливо на изображението и очите й в огледалото също се усмихнаха. Рекс казваше, че очите й са като жасминови цветенца на жасминови листа. Наклони се напред и електрическата светлина запали в зелените й очи две мънички звездички. Наистина ли зелените очи са толкова необикновени?

Искаше й се да е така. Тя дълбоко въздъхна. След изморителния ден под очите й се очертаха тъмни кръгове.

Подпря глава на белите си тънки ръце и отново въздъхна.

Светът е толкова хубав — изпълнен само с удоволствия — спорт, лов — изобщо е прекрасен, и все пак… Тя угаси лампата и се мушна в леглото. Както и да е, утрото е близко, а един таен глас й шепнеше, че утре ще бъде чудесен ден. Мисълта за Пан пак я навести и с тази мисъл заспа.

В същото време Гревил, запалвайки последната папируса, стоеше пред камината на стаята си. Това беше неговата собствена стая, в която винаги отсядаше, когато се отбиваше в Гартспойнт.

Тая вечер той си спомни за последната нощ, прекарана тук преди много години. Спомените му не бяха весели. Такава неприятност преживя, че по-добре всичко да забрави. Той побутна с крак дървата и огънят весело загоря. Спомените от последните десет години от живота, му напомняха весела народна песничка, в която се говори за любов към прекрасна лейди. Не можеше да си спомни кой я пееше, може би Фаркоа или някой друг; това не е важно, интересното е, че тъй много подхожда за него.

Четиридесет години.

Четиридесет години и пак е готов да започне отново. Но сега трябва да бъде внимателен: разривът с жена му отнесе целия останал доход. Разбира се, няма защо да изпада в отчаяние, Тони е страшно богат и без съмнение добре ще го осигури, макар и само за да избегне един семеен скандал.

Освен това Рексфорд може наистина да остави парите си, на когото поиска, а Гревил вече чувствуваше кой се ползва от симпатиите му.

Това не беше чудно.

О, как много, как необикновено красива е Дора! Тя шества като победителка. Такова необикновено съчетание на цвета на лицето с блестящи коси, белотата на кожата и такива очи — а после, младостта й. Впечатлителността!… Спомни си как тя се изчерви и засрами. Каква чудна задача е да разбудиш Селена, да гледаш как се заражда в нея чувството, както да наблюдаваш пъпка и да виждаш как полека-полека разтваря лист след лист…

Тая мисъл подобно на мълния проблесна в съзнанието му.

„В края на краищата защо не?“

Спомни си песента, в която се чувстваше призивът на нейното младо сърце. А какъв глас — и тази комбинация с такава младост, с такава красота!

Каква бездна от наслаждения е за изследовател като него да пробуди в нея спящото чувство и да придаде страст на чудния й глас.

Затаи дъх, отдавна водеше скучен живот, отдавна не е имал любовна интрига и изведнъж я срещна тук, в Гартспойнт.

И нищо да не се случи, присъствието на Дора напълно ще измени престоя му тук. Да се позабавлява с нея във всеки случай е много по-приятно, отколкото да се ползва от милото гостоприемство на Тони. О, какво грубо и непоносимо същество е той.

Погледна часовника. На другия ден се канеше да вземе участие в лова. Трябва да се наспи, за да стане навреме…

Въпреки всичко се успа. Изтича долу набързо, дообличайки се в движение, изпи чаша чай и успя да догони Дора едва на полето около къщата.

Весело й подвикна. Слънцето току-що изгряваше. Беше в добро настроение и съзнаваше, че изглежда добре. Насочи коня си към Дора, която яздеше редом с Тони, и когато срещна погледа й, на устните му заигра усмивка.

Колко срамежливост, възхищение и щастие имаше в нейния поглед!

Топъл, силен вятър гонеше опадалите листа. Небето, покрито с гълъбови облаци, надвисна ниско над главите им. Оголените дървета, люшкани от напора на вятъра, се открояваха на фона на небето като дантела от оголени вейки.

О, как хубаво е, как божествено хубаво е да живееш, да яздиш и да се чувстваш така щастлив — напяваше сърцето на Дора! Цялото й младо същество, пълно с радостите на живота, звучеше в унисон с топлия ден. Миналата вечер изглеждаше далечна.

Очите на Тони, който яздеше редом с Дора, случайно се спряха на зачервеното й лице и изражението му се промени. Цялата упорита гордост, която така старателно криеше, беше съсредоточил в Дора. Рекс не го интересуваше. Той често боледуваше, а когато беше здрав, странеше от него.

— Колко е хубава! — с пресипнал глас се обърна Тони към минаващия Пемброк, като гледаше с възпалените си очи Дора.

Пемброк, който споделяше с него възхищението си от Дора, но обичаше и Рекс, кимна глава в знак на съгласие и закачливо каза:

— Победителка, Тони, няма какво да се каже.

На полето се показа Пан, който яздеше срещу тях. Двамата мъже го погледнаха. Тони се намръщи.

Пан настигна Дора и двамата тръгнаха напред начело на кавалкадата.