Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (8)

Глава 8

Щом Дора навърши седемнадесет години, Рексфорд преобрази Гартспойнт в място, дето само се ядеше и спеше, когато не се занимаваха с лов, стрелба, риболов или някой друг, подходящ за сезона спорт. Помогна му приятелят му Фредерик Пемброк, вдовец, който, както и Рексфорд, обичаше само себе си и спорта. Впрочем той имаше едно преимуществото пред Тони: обладаваше дар слово и беше доста начетен. Дора и Рекс го обичаха и с радост го слушаха, а той се постара да ги приобщи и да им вдъхне любов към книгите и да ръководи избора им за четене. Наистина често се случваше изборът да не е много сполучлив й да не подхожда на възрастта им, но нито той, нито те го забелязваха, пък и не можеха да го забележат в такъв дом, управляван само от мъже, където единствената жена, която имаше някакво влияние, беше в залеза на живота си.

Образованието на Дора и Рекс имаше случаен характер. Учеха от време на време: когато се намереше подходящ учител, когато Рекс е здрав и когато на Дора останеше свободно време от лов, стрелба в цел и пързаляне.

Единственото, с което се занимаваше сериозно, беше пеенето. Джи намери учител, който идваше веднъж от Лондон. Гласът на девойката обещаваше да стане великолепен и тя имаше много развит музикален слух.

На Тони тя пееше каквото му харесва, без избор. Той я слушаше, седнал на чаша портвайн, и шумно изказваше възторга си, а Пемброк критикуваше изпълнението.

Рекс и Джи имаха преимуществото в тоя смисъл, че слушаха неща, които тя самата обичаше — испански песни и романси.

Учителят по пеене Кабини, който идваше всяка седмица в Гартспойнт, изпадаше във възторг от гласа на Дора. Той казваше на Джи:

— Това е божествен глас, разбирате ли — в него има всичко. Не можеш да се страхуваш за нея… Каква загуба за операта! Престъпление е, грях е да не се използува такъв глас!

Джи не спореше. Разбира се, нейната племенница, макар и осиновена, не можеше да пее публично — за това и дума не можеше да става.

Рекс попита Дора:

— Искаш ли да пееш в операта?

Дора, сърдита от лошо ушитите нови дрехи, разсеяно отговори:

— Може би било интересно. Особено да пея Кармен или Миньон… Ах, този шивач — просто е луд!

— Не се сърди — успокои я Рекс.

Той нямаше блестящото здраве на Дора, често боледуваше и се чувствуваше разбит. Не можеше да се понася болен и когато това се случваше, винаги имаше лошо настроение.

Понякога баща му започваше да му досажда с безкрайни съвети, че трябва да се кали и да ходи колкото се може повече, на което момчето лениво отговаряше: „Добре, татко“.

Той познаваше ограничения ум на Тони и затова се отнасяше с безразличие към неговите препоръки. Не изпитваше никакво определено чувство към баща си. Между тях нямаше разногласия — те никога не спореха, пък и с баща му рядко можеше да се говори насаме. Пемброк или някой друг от неговите другари спортисти винаги бяха с него и ако той някога останеше вкъщи, което се случваше рядко, по цял ден дремеше или пиеше, а когато разговаряше с някого, то беше само с Дора.

Обичаше я и се гордееше с нея. Нищо не й отказваше, само я молеше да споделя с него страстта към спорта. На седемнадесет години тя познаваше живота по-малко, отколкото всяко друго момиче на тринадесет години, но затова пък от коне, и кучета разбираше повече от мъж на тридесет, години. Беше красива и стройна, чудесно яздеше, стреляше и ругаеше като мъж и скачаше като момче. Ако й подстрижеха косите, можеше да мине за момче.

Рекс се различаваше много от нея. Беше слаб, но доста широк в плещите, със светли коси и тъмните очи, скрити под гъсти вежди го правеха да изглежда неприветлив. Освен това костюмите му носеха особен, личен отпечатък, към което го поощряваше Джи, която продължаваше да се занимава, с него. Тя наближаваше вече осемдесетте, но характерът й си остана все така властен.

Рекс я обожаваше, нямаше никакви тайни от нея, а Джи на свой ред беше напълно откровена с него. Между тях цареше пълно единодушие, несмущавано от разликата в годините.

Възгледите на Джи бяха оформени през миналия век, когато честта беше задължително условие за успех, възгледите — строги и всеки се стремеше да бъде непосредствен, весел и остроумен.

Рекс, напротив, беше истинска рожба на своето време, но маниерите и идеите на Джи го очароваха.

Въпреки младостта си той имаше свои възгледи, на които държеше. Често спореше с Дора, чиято безотговорност го дразнеше. Днес беше социалистка, утре упорита консерваторка, а понякога и двете едновременно. Произходът й криеше особено очарование и за двамата.

— Все някога ще отидем в Испания — каза веднъж Дора. — Тони ще ни заведе.

— Колко ще е романтично! — сухо отвърна Рекс.

— Тони е истински романтик, съвсем не този, за когото го смяташ — запротестира Дора. — Зная, чувствам го, защото го обичам, а ти не.

— Може би причината е в това, че ти виждаш в хората, които обичаш, само качествата, които ти харесват — разсъдително забеляза Рекс.

— Какво от това? Това само облекчава положението — засмя се Дора, а после сериозно добави: — Но за Тони съм права.

Разговорът се водеше в стаята на Рекс, което той лежеше след нараняването, което получи на лов. Настроението му беше лошо, както винаги когато биваше болен.

Дора дойде при него да изпие чая си и стоеше на прозореца. Мрачният ноемврийски ден беше към края си, а времето изглеждаше още по-мрачно в контраст със светлия огън в камината.

— Ти каза ли да донесат сладки? — попита Рекс, като дигна разрешената си глава от възглавницата.

— Да. По-добре ли ти е, мили?

— Не, но няма значение.

— Колко е неприятно, че не можа да забележиш плета. Да светна ли?

— Не, още е много рано.

— Боли ли те главата?

— Да, малко.

Тя отиде при него и сложи студената си ръка на челото му.

— О, колко е приятно! — въздъхна с облекчение Рекс. — Парфюмът ти е чудесен.

— Джи ми го даде. Казва, че жената трябва да разбира от парфюми и да ги употребява с вкус.

— Напълно одобрявам днешния ти избор — избъбри Рекс. — Миришеш като жасминов цвят вечер.

— Бих искала да имам твоето красноречие — засмя се Дора и разроши с тънките си пръсти светлите му коси. — Но ти четеш толкова много…

— Остави, не бива — запротестира Рекс. — Мразя, когато красивите хора вършат некрасиви неща.

— Ти наистина ли ме смяташ за красива?

— Да, и ти самата се смяташ за такава.

— Понякога самата аз не се харесвам — каза Дора. — Има друг тип момичета, много красиви, например Дафни Керю — беличка, със златни коси — колко е хубава!

— Тя е съвсем обикновена, а нас ни влече необикновеното. Ти имаш прекрасни зелени очи. Много малко хора имат истински зелени очи. Говорят, пишат за тях, но никъде не можеш да ги срещнеш. Споделих това с Джи и тя е напълно съгласна с мене. Твоите са така зелени, като… — той търсеше сравнение, — като море в тих, горещ ден. Ти сигурно си виждала. В Корнвалис мислех за твоите очи. Стоях на една скала и гледах долу залива, осветен от слънчеви лъчи: той имаше истински зелен цвят, каквито са твоите очи при известно осветление. При друго осветление стават тъмнозелени с отблясъци, сякаш има звезди в тях: жасминови цветчета на жасминови листа. Трябва да стана поет. Впрочем и сега не е късно.

Двамата се засмяха.

— Искаш ли наистина? — попита Дора.

— Не. Искам да правя всичко, което правиш и ти, а нямам твоята сила.

— Не се огорчавай! — утеши го Дора. — Всеки може да легне след такъв удар, какъвто ти получи вчера. С всеки може да се случи нещастие.

Дора запали папируса и му я подаде. Рекс винаги, правеше всичко каквото искаше. Тони никога не му се месеше. Ако беше намислил да пие на закуска коняк, Тони не само не му забраняваше, но и не забелязваше това.

Огънят весело гореше в камината и ярко осветяваше стаята. Рекс се огледа и погледът му заблестя от удоволствие. Беше събрал от другите стаи вещи, които особено му харесваха: до стената стоеше красив скрин, а наред с камината — бронзов, обкован с гвоздеи скъп шкаф, принадлежал в шестнадесетото столетие на неизвестна италианска дама.

Стените бяха украсени с картини, изобразяващи боксови сцени, а между тях висяха портрети на роднини — чичовци и лели.

Мек, влажен въздух навлизаше през отворения прозорец и се смесваше с тютюневия дим от папиросата на Рекс.

— Позвъни за чая — каза Рекс, — време е, защо се бавят.

Той се повдигна по-високо на възглавницата — беше в пижама, чудесна индийска изработка, подарена му от Пемброк, който понякога правеше подаръци на него и на Дора. Тези подаръци не се купуваха, а се вадеха от неизчерпаемите му запаси. Рекс много обичаше индийската си пижама. Беше от син плат, обшита с блестящи златни нишки и с копчета с красива форма. На фона на синия атлас лицето му изглеждаше много слабо и бледо.

Влезе Емилия, а след нея слуга донесе поднос с чай.

Емилия никак не се промени. Остана си пълна, лицето й запази бронзовия цвят. Когато се усмихваше, показваше белите си зъби и както преди беше привързана към децата.

Обичаше Рекс, а Дора обожаваше.

Тя донесе на Дора други обуща и веднага коленичи да я преобуе. Дора й протегна крака си и за да запази равновесие, се подпря на ръката на Рекс.

— Вие сте ангел, Нени — каза й тя с изражение на дете, свикнало да го глезят. — И за награда ще пиете чай с нас, нали, Рекс?

— Разбира се — съгласи момчето.

Емилия се изчерви от удоволствие. Радваше се, че ще е със своите питомци, които вече не се нуждаеха от грижите й.

Дора се настани в големия стол.

— Силен като смърт, сладък като любов. Три бучки захар и резенче лимон, моля — весело командваше тя — и само една аншоа на парче питка, добре намазана с масло. Това засега стига.

След като изяде две парчета питка, тя попита Рекс:

— Радваш ли се, че няма да обядваш долу?

Той я погледна за миг, а после попита:

— Защото ще идва Пан ли? Да, не искам.

— Там предстои голяма свада — каза Дора.

— Както и да е, разводът не е хубаво нещо — замислено каза Рекс.

— Тони е вбесен от това.

Рекс се усмихна.

— Вероятно е произнесъл двете си знаменити фрази: „Дяволски лошо“ и „Хубава каша“ и е млъкнал. Или може би не е бил достатъчно вбесен, за да се вдъхнови за такова красноречие.

— Ти нямаш представа, Рекс, как ужасно преживява всичко това.

— А, така значи, единство между чувствата и тяхното изразяване?

Дора цяла се изчерви.

— Да умееш да бъбриш остроумно не значи още кой знае какво и обратното, има доста хора, които не умеят да говорят и все пак знаят доста много.

— Съгласен съм — каза Рекс с примирителен тон, — признавам се за победен.

Чаят продължи без по-нататъшни разногласия.

— Колко време ще остане тук Пан? — неочаквано попита Рекс.

— Не зная. Докато Тони уреди това досадно дело.

— То няма да отнеме много време. Татко ще му зададе два въпроса, Пан няма да отговори направо на нито един и ще остане само въпросът за разходите на Пан. Уверен съм, че всичко ще се сведе, дотам.

— Какво всъщност се е случило?

— Какво, Пан се ожени за онова момиче, тя му омръзна, после имало дуел или нещо подобно и го изгонили от дипломатическата служба. Сега той е без заплата, без работа и, предполагам, без добро настроение.

— Ти мразиш Пан, нали? — лениво попита Дора.

Рекс неспокойно се раздвижи, но умело скри чувствата си.

— Разбира се, не — каза той, — сега то би било детинско.

— Да, ние сме вече толкова възрастни.

— Що се отнася до мене, аз съм много стар за годините си — весело каза Рекс.

Дойде Джи и стаята изведнъж се озари от светлина. Тя се подпираше на бастун — единствения признак на подчинение пред могъществото на годините.

Лицето на Рекс светна от удоволствие и той се надигна.

— Колко мило е от ваша страна да ме навестите — извика радостно, — какъв приятен сюрприз. Емилия, позвънете да донесат още чай и бадемови сладки, а ти, Дора, иди, моля ти се, в класната стая и донеси големите рози оттам, на Джи ще е приятно да ги види.

Джи седна до него.

— Пак си се размекнал?

Той утвърдително кимна с глава и се усмихна.

— Да, но съм доволен от това произшествие, щом то ви доведе тук. Научихте ли, че Пан ще дойде тази вечер?

— Срамна история! — късо забеляза Джи.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Рекс. — Джи, нали това наистина е една некрасива работа?

— Да, непростителна по нашите разбирания.

Дора се върна с розите.

— Вижте колко са красиви — каза тя.

Тя се спря, за да ги подреди под високата лампа, чиято светлина хвърляше нежни сенки по лицето й. Косите й блестяха, а зелените й очи, когато погледнеше с усмивка Джи и Рекс, излъчваха сияние.

— Наистина много са хубави — каза старата дама, когато девойката постави розите пред нея.

Рекс тихичко подсвирна, срещнал очите на Джи.

— И аз мисля така — каза му тя и се усмихна.

— Не е ли чудно — подхвана той със затаен дъх, — че и вие си помислихте същото?

Джи изучаваше лицето му, докато той гледаше Дора, седнала на килима пред камината. Тя ядеше и хранеше внука на Ник, малко осеммесечно кученце, с бял хляб, на който имаше „само парче аншоа“.

Беше с пола и копринена блуза с черна вратовръзка. Косите й бяха сплетени в една дебела плитка и привързани с тъмна кордела. Не можеше да се каже, че е изрядно облечена, но огряна от огъня, излъчваше младост и нежност.

— Трябва да ви оставя, скъпи мой — каза Дора, като ги погледна и продължи да намотава ухото на младия Ник на тънкия си палец. — Тони ми поръча да отида по-рано. Когато се облека, ще дойда да ви покажа новото си палто: цялото е бяло, със сребърни нишки. Довиждане още веднъж!

Щом вратата се затвори след нея, Рекс каза:

— Не е ли чудно, че и двамата едновременно помислихме едно и също?

— Имаме еднакви вкусове. Обичаме прекрасното, а Дора несъмнено е красива. И по-рано сме го забелязвали.

Легнал по гръб, Рекс мислеше.

— Знаете ли — изведнъж започна той, — днес, не мога да ви обясня защо, но всичко ми изглежда някак по-различно. Чувствам се много по-силен.

Джи погледна съсредоточеното му лице — тънкия му, почти аскетичен профил, плътната му брада и решителната уста. Сърцето й се сви, като си спомни какво щастие изразяваше лицето му при вида на Дора. Наистина той беше още момче, а тя почти момиче, но…

Мисълта, че може да бъде нещастен, и беше непоносима. „Впрочем — помисли тя — защо да отиваме толкова далеко?“