Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (5)

Глава 5

Следобед Тони поръча да докарат автомобила и отпътува за Пойнтърс. Това беше домът в края на имението, в който живееше леля му, мисис Стафорд, която по нейна молба роднините и познатите наричаха просто Джи.

Джи прие Тони в трапезарията, където завършваше обяда си, тъй както го е завършвал нейният баща преди нея, а и неговият баща преди него — с прекрасен портвайн и гръцки орехи.

Джи се гордееше с умението си да живее, с непринудеността на думите си и познаването на хората.

Тази вечер беше облечена в дреха, прилична на мъжки придворен костюм, който много й отиваше. Нисичка и слаба, посивелите й коси бяха ниско остригани и приличаха на четка, което въпреки всичко й отиваше. Имаше чудни тъмни очи, които гримираше, та изглеждаха още по-тъмни. Четиридесет години употребяваше един и същ парфюм, който по нейна поръчка приготвяше една френска фирма.

— Какво има, бедни мой? — обърна се тя към Тони с приятния си глас. — Басирам се, че, си дошъл да ми съобщиш, че искаш да заминеш и да ме помолиш да се грижа за всичко.

— Права сте, точно така е — отговори Тони.

— Ще пийнеш ли малко портвайн? Не? Тогава уиски. Моля ти се, пийни нещо. Днешните мъже ме отчайват. Ние, или по-право те, трябва да вземат мерки, иначе върху тях пада отговорността за най-хубавата страна в света, която ще бъде задушена от парвенюта от колониите и от разбунтувалите се републики. Твоят баща е пил и дядо ти и прадядо ти, и прапрадядо ти са пили, и въпреки всичко ти си техен син… Е какво ще кажеш?

— Не мога повече да издържам, Джи — каза Тони. — Може би е малодушие, все едно ми е, но нямам вече сили. Телефонирах в града и се видях с Кокрен в клуба, той ще дойде с мене.

— Къде?

— В Африка, в Индия, все едно. Където и да е.

— Това е най-доброто за тебе. Защо не направиш пътешествието, което аз предприех през деветстотин и шеста година? Мога да ти дам и карти, и всички необходими упътвания.

— Да, може — разсеяно каза Тони.

Джи разбърка кафето си.

— Да, мисля, че това е най-хубавото за теб. Смятай го за уредено. Сега дай ми инструкции какво трябва да правя.

— Да, моля те — измънка Тони.

Джи го погледна с отчаяние.

— За бога, приятелю, бъди благоразумен. Кажи ми какво трябва да правя с децата?

— Емилия знае всичко, можеш да й се довериш. Иска ми се само да ги навестяваш всеки ден.

— Бих го правила и без да ме молиш — каза Джи, като изучаваше изражението на лицето му. — Да идем да ти посвиря. Може би мислиш, че не е удобно, но, повярвай ми, всичко е удобно, щом може да разсее измъчения от скръб човек. Жалко, че не знаех, че ще дойдеш: бих поканила Лайгънови и тази глупачка Летиция, която мисли само за карти, та можехме да поиграем. Сега е вече късно. Не ме гледай така отчаяно. Скръбта не умира, тя е свещена, аз не споря, но… тъй мислят само тези, за които е нещо ново. Когато отмине първият, най-острият период, ще си спомниш думите ми, които сега ти се струват невероятни. Да вървим, ще ти посвиря „Liebestraum“. Пийни още уиски!

Тони я последва в силно осветената гостна, дето, освен един прекрасен роял нямаше никакви други мебели.

Два папагала хвръкнаха от прозореца и поздравиха Тони.

— Стойте мирно, Амур и Психея — заповяда им Джи и те веднага се подчиниха.

Тя свали от пръстите си всички пръстени дори и венчалния, който беше тънък като нишка.

— Защо трябва да показваш на хората какво ти е на сърцето? С това само затрудняваш общуването си с тях и ги караш да те смятат за по-досаден, отколкото ти се иска — каза тя и засвири.

В музиката й имаше и сила, и нежност едновременно.

Тони стоеше с пура в уста и слушаше с наведена глава. Понякога очите му се спираха на лелята и се замисляше каква е била на младини. Чувал бе, че е имала много успехи и младостта й е минала доста бурно. Можеше да се вярва на това, ако се съди по лицето й и по тези страстни звуци, които изтръгваха от рояла тънките пръсти.

— Е, какво? Права ли съм, че трябва да се забравя? — попита тя, като го гледаше със смеещи се очи. — Зная, мислиш, че ако забравиш, ще бъде измяна. Хората смятат, че верността се заключава в сляпа привързаност към някаква идея или към един човек, както някои безумци стават жертва на някаква мисъл и не виждат нищо друго. Не, верността в истинския смисъл се заключава в покровителство на любимия човек, а не в това, което смятат другите. Хората обичат да се самоизтезават. Мнозина от нас мислят, че има цена само такъв ред на нещата, който се установява за дълго време. Промените, движението плашат хората или ги правят смешни.

Тя отиде при камината, облегна се на нея, сложи необикновено тънкия си крак на камениновата решетка и се загледа в Тони. В погледа й нямаше нежност. Просто правеше своите наблюдения, като се мъчеше да разбере какво ще стане с него. Реши, че той никога вече няма да се ожени, защото принадлежеше към тоя тип хора, които, щом се влюбят в някого, причисляват любимия човек към светците. Тъй и Тони канонизираше Франческа.

Джи се учудваше на могъщото влияние, което могат да окажат силните натури. Това влияние понякога е толкова силно, че човек като че ли всецяло се въплътява в друг. Докато Франческа беше жива, Тони се намираше под нейно влияние, но можеше да се каже, че е интересен, а сега, когато влиянието се прекрати и той остана сам-самичък — каква необикновена промяна стана с него! Беше станал просто непоносим.

„Защо са така жестоки хората — мислеше си Джи, — тоя нещастен човек стана скучен и за да не ми омръзне, искам да си отиде. Нима всички са толкова безсърдечни и симпатиите им са само временни?“

— Време е да си вървя… Значи ще се погрижите за всичко?

— Довиждане, приятелю!

Той тръгна, но пак се върна.

— Натоварих ви с големи отговорности, но вие сте от хората, на които мога да се доверя.

— Да, ти си прав, и това навярно е едно от малкото ми достойнства. Е, довиждане. Още веднъж ти благодаря за посещението.

Тя видя как той седна, в автомобила. Светлината отзад, заблестяла като червена звездичка, постепенно се отдалечаваше. Почака, докато се скрие съвсем, запали папируса и отиде в градината.

Разхождайки се, тя си мислеше: „Ако се вгледаме добре, колко малко постъпки произхождат от алтруистични подбуди. Ето тя самата е на шестдесет години, а какво е направила от любов към ближния. Главният двигател, който управляваше живота й, беше правилото: «Noblesse oblige». Околните жители я обичаха заради щедростта, приятелите — за остроумието, а роднините й — за умението да мълчи.“

Беше забележително подвижна, не пропускаше ни едно събрание, ни едно гребно състезание, обиколи Африка. Злите езици говореха, че мъжът й е умрял от преумора, но това не беше вярно. Стафорд обожаваше жена си и умря по най-банален начин. Наистина беше малко слабохарактерен (обстоятелство, което Джи старателно прикриваше), но беше много мил — точно мъж, какъвто трябва за една силна жена. Много често такива мъже благодарение старанието на жените си постигат успехи в живота.

Джи не можа да го направи знаменит, защото той не искаше това, а се ограничи да направи от него изследовател.

Изведнъж си спомни за неговата смърт, какво облекчение почувствува в първата минута, като съзна, че й се връща свободата, че няма вече да споделя живота си с живота на друг човек, да се движи и почива по спирките заедно с него.

Имаха един син. И той умря…

Джи хвърли папиросата. Изминаха четиридесет години от смъртта на детето, а раната по него още не е заздравяла.

Спомените за собствения син й напомниха за сина на Тони и за задълженията, които пое.

Кой знае, отговорността може би имаше своята привлекателна страна.

В просторната, ниска стая я очакваше камериерката Суит — жена със сурово лице, но дълбоко предана.

Джи отиде до тоалетната маса и седна на голямото кресло, без да обръща внимание на мрачния й вид.

Като подаваше на Джи нощните пантофи, камериерката не преставаше да въздиша и да хвърля мрачни погледи.

— Да, доста е печално, съгласна съм с вас — каза Джи, която започна да се забавлява с тази „игра“ на Суит. — Свалете ми амуницията и можете да си идете. Нямам нужда от нищо.

Суит вдигна мрачен поглед към тавана, зае се с окачването на черните копринени дрехи и най-после като не издържа, едва не простена:

— Без баща, без майка…

— Без братя, без сестри също — добави Джи.

— Да, ужасно, ужасно — продължи Суит. — Все си мисля — няма ли у лорда бащинско чувство?

— За известно време, той ги остави на мене — тихо каза Джи.

— Как, нима малкият син на лорда и осиновената му дъщеря ще живеят тук?

„Само това ни оставаше!“ — едва не отвърна Джи, но навреме се въздържа и вместо това каза с мек глас:

— Неизповедими са пътищата на провидението. Ще стане, което трябва да стане. Всичко е добро, когато свърши добре.

Суит събра цяла купчина панделки и спря за миг при вратата.

— Лека нощ, госпожо — със сподавен глас каза тя, ще се помъча да заспя, ако това е възможно, като имам пред себе си такова бъдеще.

Джи взе един роман и се замисли.

Наистина бъдещето не й се представяше особено приятно.