Оливия Уедсли
Бадемите цъфтят (11)

Глава 11

Сутринта започна мъчително. Под разни предлози Дора задържаше Емилия, два пъти се преоблича, най-после стана невъзможно да отлага повече, трябваше да слезе долу, а страхът все повече я завладяваше.

Оказа се, че напразно е страдала. Гревил го нямаше в трапезарията. Рекс беше сам и веднага й подаде хлебчета и кафе, като започна подред да я угощава с всички блюда по масата.

— Не, това ми е достатъчно — каза Дора.

— За обяд ли си пазиш апетита?

— Да.

Те се спогледаха заговорнически и се разсмяха.

— Къде пропадна вчера? — попита Рекс. — Търсих те навсякъде, докато срещнах Колфакс, който тържествено ми заяви, че те увещавал да идеш да си почиваш. А пък Ричард замина сутринта — още не зная къде — на полюса ли, или на звездите, дето хората възнасят истинската любов. Той само за тебе бълнува. Ти какво мислиш?

Рекс говореше с шеговит тон, ала очите му бяха сериозни.

— Нищо не мисля — отвърна Дора.

Той седна на широкия диван до камината.

— Понякога си мисля, Дора, за кого ли ще се омъжиш?

Тя се смути и се зачерви.

— Престани да се подиграваш, Рекс!

Вратата се отвори, влезе Пан.

— Разговаряхме за омъжването на Дора — вежливо поясни Рекс. — Какво е мнението ви, Пан, по този важен въпрос?

— Та нима нашите мнения — твоето и моето — имат някакво значение? Каквито и мнения да изказваме, каквото и да предлагаме, Дора няма да се съобразява с тях — отвърна Пан, като не бързаше да си вземе закуска.

Рекс продължаваше да стои, а Дора седеше до камината. Най-сетне Пан стана. Дора цяла се превърна в очакване. Пан се обърна към Рекс.

— Няма ли да дойдеш да се поразходим? В ден като днешния трябва да се направи нещо.

— Не, благодаря ви. Ще се пазя за лова през другата седмица.

— Аз ще дойда — каза Дора.

— Отлично, ще дойда след две-три минути.

Дора отиде да си смени обувките. Рекс остана при камината. Той се усмихна, но усмивката му беше печална и мрачна като днешния сив ден.

„Много добре знае — мислеше си той, — че не мога още добре да вървя, и нарочно попита.“

А Дора отиде с Паскал на разходка.

— Колко добре го изиграхте! — възхити се той.

Дора го изгледа с разширени очи.

— Изиграх?

— Искам да кажа, че се намесихте в разговора точно в необходимия момент.

— В такъв случай много се радвам, но не съм се мъчила — тя му дари чудна усмивка. — Искаше ми се да остана с вас насаме и това беше удобният случай.

О, младост, помисли Паскал. Преживял отдавна първата младост, той не можеше да харесва такава откровеност. Най-голямо удоволствие в любовните игри му доставяше интригата. И все пак щом погледна Дора, денят му се стори по-малко мрачен. Тя беше толкова стройна, толкова прекрасна в момчешкия си костюм и касторената шапчица с перо. В дълбочината на очите й трептяха звезди. Тя го хвана подръка.

— Пан…

Той се огледа и като се убеди, че няма никой, силно, стисна ръката й.

Лицето на Дора пламна.

— О, Пан, мислех, че сте забравили какво стана снощи. Все не ми се вярва и за да повярвам, си повтарям: „То стана. Той ме обича. Той ме целуна“. Пан!…

— Да, Афродита!

— Няма ли една съвсем, съвсем мъничка. Нали сега е Рождество и трябва да сме щедри.

Необикновената й, почти детска живост трогна дори неговата „не първа младост“. Забравил предвидливостта, забравил решението си внимателно да се движи към целта, той тръгна с Дора към малките букови насаждения, насадени от Тони, и под прикритието на тия храсти, които сами се нуждаеха от закритие, я целуна.

Мястото и времето никак не бяха подходящи за роман: часовникът на конюшнята току-що удари единадесет. Под мъглата на зимното утро се показа полето, покрито с покарали нивя. Само съвсем зелената младост можеше да люби, където й е угодно, но Пан, нямаше настроение за повече целувки.

Дора го попита:

— Защо трябва да крием любовта си?

Пан се засмя мрачно.

— Защото Тони никога няма да ни позволи да се обичаме.

— Но откъде ще узнае? Ние самите не знаехме, докато не се целунахме. Ако му кажа, той няма да се противопостави.

Пан спря и хвана ръцете й.

— Слушайте, нищо не бива да казвате на Рексфорд. Сега не мога да ви обясня защо, но обещайте ми, че нашата тайна ще остане само наша дотогава, докато аз не ви освободя от честната ви дума.

— Обещавам, Пан.

Тя дигна глава, той се наклони и целуна изстиналите й устни, а после, забравил зимната сутрин и полето, покрито с посеви, започна да целува тези хладни устни дотогава, докато те пламнаха като огън и докато той сам не се запали от страст.

Дълго останаха така, прикрити само от небето, прегърнати и слети в едно — тъмна и златиста глава, дотогава, докато от дупката си не изскочи един заек, зажаднял за чист, свеж въздух, а наред с него подхвана песничка малка птичка.

От далечния хълм ги видя Тони, който се връщаше на кон от Пойнтърс. Той скочи и се взря невярващ на очите си, но зрението му беше великолепно. Яростта му беше толкова голяма, че го разтърсваше като треска. Лицето му почервеня, устните посиняха, от вълнение започна да се задъхва и да подръпва с треперещи пръсти плетения бич.

Остана така неподвижен, докато двете фигури се разделиха. Тогава изведнъж извърна коня и тръгна към къщи.

А в това време Дора казваше на Пан с треперещ глас:

— О, Пан, Пан, обичам ви, обичам ви…

Погледът й случайно падна на заека и тя весело се разсмя.

— Ах, мъничък шпионино!

Пан побледня и като се извърна, видя мъничката сива кожа.

Дора му обясни причината за смеха си, но той беше разсеян и недоволен от себе си. Явно — мястото е много открито и не биваше така да се излагат.

„Всъщност — помисли той след минута — нима е престъпление да целуваш хубаво момиче? Ако с Дора не се случи нищо по-лошо от това, то тя няма да загуби кой знае колко. Та нима Тони е толкова глупав да предполага, че момиче като Дора, в която кипи южна кръв, която цяла е огън и желание, може да прекара живота си без целувки“.

А в това време, стиснал лулата между зъбите си, сплел ръце отзад, Тони се разхождаше напред-назад из работния си кабинет, както наричаше стаята, в която имаше навик да се отделя, когато искаше „нещо да обмисли“, тоест, просто да поспи.

Не можеше да гледа на Дора, както Пан, така евтино да цени младостта й и предварително да е цинично убеден, че животът ще я накаже заради красотата й. Не — той виждаше отново малкото момиченце със зелените обувки, после петнадесетгодишното момиче на рождения й ден. Спомни си как й подари първия кон за лов и как тя увисна на шията му…

А Пан се осмели да докосне тая чистота, осмели се да я оскверни с ласките си…

Имаше мигове, когато му се струваше, че държи в ръцете си Пан и го души за гърлото. В тоя миг изведнъж се видя в огледалото и разбра, че е заприличал на звяр. „Наистина ли имам такъв вид?“ Направи страшно усилие да надвие гнева си. След смъртта на Франческа целият му интерес към жените се съсредоточи върху Дора. Чувствуваше я изключително своя и дори когато се роди Рекс, разбра, че никакво дете никога не може да я замени.

Смъртта на Франческа още по-силно го свърза с нея. Привързаността му се усили още повече, може би защото тя беше осъществяване на желанията му, въплъщение на мечтите му, смяташе я повече своя, отколкото родния си син.

И изведнъж тя, толкова чиста, толкова прекрасна, да бъде омърсена, погубена от Пан — човека, когото презира. Старата омраза избухна с нова сила. Стана от дълбокото си кресло и с мъка отиде до прозореца. В това време Пан и Дора се връщаха от разходка. Той ги видя, позвъни и заповяда да повикат Гревил, щом се върне.

Пан влезе с лек вървеж, външно съвсем спокоен, макар че в душата си таеше известни опасения.

— Видях ви на полето — започна направо Тони. Пан не отговори. Мъчеше се да намери изход, но нищо не му идваше на ум.

Тони избута с крак едно дърво в камината, извърна се и го погледна право в очите.

— Ще те извикат в града, за да заминеш за Париж — каза той с пресипнал глас. — Предполагам, ще получиш телеграмата утре сутринта.

— Мили приятелю — измънка Пан, като отвори табакерата си и извади една папируса.

Тони чувствуваше камък на гърдите си.

— Е, какво? — сурово попита той.

Пан си позволи да се усмихне.

— Не съм влюбен в Гартспойнт — спокойно каза той, — но ми е обидно, че ме гоните оттук. А Париж е много шумен преди Нова година. Освен това — добави, като старателно изучаваше лицето на брат си, — каквото и да правиш, скъпи Тони, изходът на тази история зависи все пак от мене.

Той видя свитите юмруци на Тони и помисли с презрителна усмивка: „Какво може да направи грубата сила срещу ловкостта“.

— Защо Дора да не ме обича? — попита Пан спокойно. — Аз мога да получа свобода…

Тони пристъпи срещу него и спря.

— Да те обича? — повтори той като ехо. — И още питаш, като знаеш, че аз зная всичко?

Тони поклати глава, сякаш се стараеше да отърси болката си, после се отдръпна и дълго гледа през прозореца скованата от зимния студ земя. Съзнаваше безпомощното си положение и това го вбесяваше. Разбираше, че разрешението наистина зависи от Пан, и ако той не се съгласи да остави Дора, нищо не е в състояние да му помогне.

Отново се обърна към брат си.

— Ако заминеш утре за Париж, като се закълнеш, че няма да й пишеш и й дадеш да разбере, че просто си я забравил, ще удвоя издръжката ти.

Очите им за миг се срещнаха.

— Ако останеш, не ще получиш нито пени — грубо довърши той.

— Срамно ми е да моля милостиня — добави Пан с горчива усмивка.

— Избирай — неумолимо отвърна Тони.

Пан го погледна и остана поразен от омразата, която усети. Умът му усилено работеше, търсейки някакъв изход от създаденото положение. Разбра, че е изненадан и не може да се защищава. Каква полза да настоява на своето? И без това Тони ще го отстрани от Гартспойнт и ще го лиши от възможността да се вижда с Дора. Само глупците продължават да се борят, когато битката е вече загубена.

Тази мисъл достави известно удовлетворение на болното му самолюбие. Не би се предал така позорно, ако имаше някакъв друг изход.

Той погледна Тони и леко сви рамене.

— Вдигна много шум за нищо — съгласен съм.

Те пак се изгледаха и след къса пауза Пан излезе.

Отнесе със себе си чувството на унижение, забило се в него като отровна стрела. Не само Тони разбра, че е способен на убийство, и у него се промъкваше желанието да издебне Тони в някой тъмен ъгъл и да го намушка с нож…

Дора пееше в стаята за музика и гласът й долиташе ясно до него. Спря и се вслуша. Сърцето му биеше до пръсване. Мислеше да си поиграе с Дора, да се ограничи с две, с три целувки и толкова. А сега… Видя се в положението на човек, който, стъпил на стълба, мисли, че е здрава, а изведнъж увисва във въздуха над пропаст, уловил се с ръка за някаква слаба опора. Привикнал бе увлеченията да не му причиняват никакви грижи. Всичките му предишни любовни похождения завършваха много просто: заминаваше, без да дочака сцени, и всичко свършваше.

Сега Дора пееше френска песничка, чиито думи слабо долитаха до него. Той я знаеше:

„Seule, elle peutmfn null quefir…“

За миг си представи гъвкавата й, бяла, отметната назад шия, блестящите й коси, нейните прозрачни, зелени очи. Тя му принадлежеше повече, отколкото сама съзнаваше, повече, отколкото той имаше право да мисли.

А той се остави да стигне дотам! Злобата му търсеше изход, поражението му не му даваше спокойствие. Най-ниски, най-гнусни мисли се завъртяха в главата му.

Още има власт да унизи Рексфорд, да разбие силата му и да му диктува условията си.

О, ако направи това, ще унищожи адската му гордост!

Постоя още малко, присви тъмнозлатистите си очи и влезе в музикалната стая.

Като влезе, той видя само Дора и не забеляза окаченото над рояла огледало, в което се отрази лицето му. Зад нея самотен, Рекс полулежеше в кресло, слушаше песента й и се любуваше на отражението си в огледалото.

Той видя влизащия Пан и забеляза погледа, който си размениха с Дора.

Юношата веднага стана, за да подчертае присъствието си — макар Дора да знаеше, че е тук — почака малко, направи няколко нищо незначещи забележки и излезе. Чувстваше се нещастен и му дойде чудната мисъл да намери убежище в кабинета на баща си. Тихо мина през коридора, Ник го следваше. Рексфорд стоеше до прозореца.

— Извинете — каза Рекс, — не знаех, че сте тук. Аз просто се разхождах.

Тони поклати глава и се взря в него.

— Вижда ли се с Дора? — отсечено попита той.

— Тя е в музикалната стая или беше там преди една минута.

— А Гревил видя ли?

— Той влезе там, когато аз излязох.

Тони го изгледа още веднъж, разсеяно поглади Ник, постоя една минута в нерешителност, като че ли се колебаеше, и излезе. Рекс притисна Ник към себе си.

— Искаше да ми каже нещо, приятелче — обърна се той към кучето, — искаше му се, но той е толкова затворен, а когато има неприятности, изобщо не желае да говори. Ник, това е заради Дора и този негодник Пан! Какво можем да направим ние?

Кучето легна в краката му.

— Той е мръсна свиня — продължи Рекс, — иначе не мога да го нарека. Да, той е свиня и дори нещо по-лошо.

Той стана, а Ник скочи на тъй наречената, „писмена“ маса на Тони и се загледа през прозореца.

— Разбира се, аз може би не съм съвсем справедлив — продължи Рекс. — Мразя го още от дете, но детските симпатии са най-искрени. Децата знаят едно и друго не ги интересува, докато ние, възрастните, се поддаваме на всякакви влияния, започваме да преценяваме качествата… О, ние просто оглупяваме. А такива прости създания, като тебе, Ник — те знаят.

Той отиде да закуси и много се зарадва, че намери в трапезарията голяма компания. След закуската играха на покер, а вечерта пак щеше да има танци, тоя път у Колифаксови.

— Аз ще те заведа, Дора — каза й Рекс, — ще идем със закрит автомобил и, ако се счупи, то значи е знак на съдбата.

Баща му одобрително избъбри:

— Ние ще вървим отзад и ще съберем парчетата.

Дора слезе при Рекс в бяла муселинена рокля и наметка от чинчила. В този тоалет, както беше пребледняла, с тъмни мигли и вежди, приличаше на тигрова лилия.

Тя се притисна до Рекс. Искаше й се да му довери щастието си, но не се решаваше да наруши дадената дума. А колко хубаво беше да му каже: „Рекс, аз обичам Пан и той ме обича!“ Рекс би я разбрал, винаги я е разбирал.

Неочаквано Рекс попита:

— Щастлива ли си, Дора?

Тя се засмя.

— Защо питаш? Да, разбира се.

— Просто така.

Искаше да проникне в тайната й, но смяташе, че няма право да настоява.

— Трябва ли да се чувствам виновна?

— Не, напротив, само щастлива.

— Не, сега не мога да ти кажа, приятелю — бързо заговори Дора, като сложи ръката си върху неговата. — Но когато е възможно, ще ти кажа.

Той поклати глава.

— Прекрасно!

Автомобилът излезе от високата врата и полетя по дългата алея право за къщата, сияеща в тъмнината, като коледна елха. В центъра й кулата рязко се открояваше на фона на нощното небе.

Само след минута вече бяха там, весели и радостни, пълни с радост и живот, обкръжени от весела тълпа. Настроението на Дора се предаде на останалите. Тя тържествуваше, окрилена от вниманието на Ричард, който изведнъж й предложи „да изпробват паркета“.

Музикантите току-що влизаха. Ричард ги помоли да свирят и затанцува с Дора.

През рамото на своя кавалер Дора наблюдаваше Пан, който, стоеше до вратата, и всеки път, когато очите им се срещнеха, се чувствуваше щастлива като от неговото допиране.

Разяждаща скръб изпълни сърцето на Гревил. В тоя миг той обичаше Дора и безкрайно ненавиждаше Рексфорд.

Досега тя беше само лесна плячка. Но сега, когато знаеше, че завинаги е загубена за него, недостижимото стана желано, както това често се случва с хора, които винаги са получавали онова, към което се стремят.

Още като дете никой вкъщи не смееше да му противоречи. По-късно в живота необикновената му обаятелност му помагаше да побеждава винаги.

И изведнъж такъв човек като Рексфорд, глупак, единственото оръжие, на когото се състоеше в първородството му, се осмеляваше да му препречва пътя.

Той погледна Дора и Ричард, които танцуваха така леко, сякаш не стъпват по пода, а летят. Техният вид още повече усилваше злобата му. Ядосваше го самодоволната младост на кавалера й, струваше му се, че ръката на Ричард, с която прегръща Дора, служи като барикада, която му пречи да се доближи до нея.

В него отново се надигна отровната жажда за мъст, която забушува в първия миг след разговора с Рексфорд. Той втренчи, уморен поглед в Дора, като се стараеше да привлече вниманието й.

Видя как тя се изчерви, когато срещна мрачния му поглед, и щом музиката спря, отиде при него.

— Да танцуваме, докато не са дошли други — бързо помоли девойката.

Вместо отговор той направи знак на музикантите и обгърна талията й. Останаха една минута така и Пан почувствува как силно тупти сърцето й под ръката му.

Той познаваше силата си и в тоя миг и желаеше, и ненавиждаше Дора. Сърдеше й се, защото не беше в състояние да използува властта си над нея, а същевременно очарованието й, пълната й готовност да му отдаде невинността си, младостта си, го привличаха.

Много егоисти понякога чувстват омраза, към любимата жена. Точно такова чувство изпитваше сега и Пан. Каквото и да станеше, той искаше да прояви властта, си, за да се издигне в собствените си очи и да унизи Рексфорд. Жадуваше тъй или иначе да го уязви, да нарани сърцето му, да му отмъсти за нанесеното оскърбление.

За слабите натури няма нищо по-мъчително от засегнатото самолюбие. Малко жени и още по-малко мъже прощават в такива случаи, а Пан беше всецяло земно същество. Никога в главата му не е минавала мисъл за възвишена постъпка, за прошка. Като, държеше в обятията си Дора и й нашепваше нежни думи, самият той изгуби самообладание. Страстта и жаждата за мъст го влечаха по-далече, отколкото искаше.

Той бе привикнал да гледа на живота като на забава, като на лека игра, а сега виждаше, че точно над него се е разразила буря, която разрушава всичките му предишни разбирания. Мисли, които по-рано смяташе за сантиментални, за евтина мелодрама, се рояха сега в главата му.

Той се наведе така, че устните му докосваха косите на девойката, диханието му долиташе до нея като ласка и тя потръпваше в обятията му. Дора гледаше на него е пълното доверие и послушание, с което децата се отнасят към възрастните. Но към това послушание се прибавяше и безгранично обожание.

Пан, разбра каква жертва му поднася девойката и за да завърши победата си, страстно прошепна:

— Всяко туптене на сърцето ми е призив към вас тъй много ви обичам.

Това бяха първите любовни думи, които чуваше от него, и опиянена от тях, Дора затрепери и побледня. Полуотворените й устни несъзнателно прошепнаха „Обичам ви“, като че ли тия думи излетяха направо от сърцето й.

Музиката завършваше. В устремените в него очи Пан прочете нямо преклонение. Във всяко друго време такава пълна покорност би му била неприятна. Той не обичаше нищо естествено, добродетелите му се нравеха само когато са подправени от нещо остро, пикантно. Но сега тази покорност улесняваше неговия план.

— Дора — пошепна той, като се вгледа в пламналия й взор. — Дора, две думи, в случай че не ни се отдаде вече да танцуваме… Да, Рексфорд ни е видял тази сутрин. Той беше… Той е страшно разсърден… Излезте след един час при мене в градината. Ще ви чакам и ще прекараме тази вечер още миг заедно.

Щом музиката спря, той остави момичето в компанията на Ричард, който я помоли за нов танц.

Беше само единадесет часа трябваше да чака цяла вечност.

Гревил влезе в игралната стая, дето Тони, Пемброк и Джони Колфакс играеха бридж. Искаше му се с присъствието си да развали удоволствието на Тони от играта. Опита се да играе, залагаше големи суми и през всичкото време губеше. Колфакс, човек увлечен само от селскостопански усъвършенствания, не пропусна случая да му подхвърли шаблонната острота:

— Ще ви върви в любовта, Гревил!

— Да, дяволски съм щастлив — весело се съгласи Пан, като погледна право в зачервеното лице на Тони.

От залата долитаха звуци на музика, беше дванадесет часът.

— Още един робер — предложи Тони.

Всички се съгласиха. Удари дванадесет и половина.

— Абонирал съм се за следващите пет танца — каза Гревил, разплати се и излезе.

Не му се искаше да се връща в залата. Намери страничната врата и излезе в градината. Въздухът беше чист и свеж, той жадно пое дъх, който му подейства като глътка шампанско. Звездите блестяха като малки, бели огънчета, а резките сенки по земята изглеждаха като изрязана от черно дърво лунна светлина.

Времето се промени, но Гревил не усещаше нищо. Очакването го вълнуваше. Преминаваше от едно решение към друго, но всичко се свеждаше към това да отмъсти, да насити злобата си. Събитията през последните дни му подействуваха така, че той реши да използува властта си над Дора докрай.

Намираше се в настроение, когато човек търси възможност да причини болка, да нанесе рани, да се наслаждава на чуждите страдания, когато изпитва злоба дори към предмета на своята любов само за това, че благодарение на него е бил унизен. Пан забравяше, че Дора не е виновна за унижението, на което беше подложен, имаше една цел — да удовлетвори сатанинската си гордост. Нещо подобно изпитва човек, който е преживял голяма — скръб и после цял живот изпитва омраза към причината за нещастието.

Удари един часът. Звънливо, почти тържествено се разнесе самотният звук във въздуха и в тоя миг Пан видя Дора, която като сянка се измъкна от къщата, постоя една секунда в нерешителност и тръгна право срещу него.

Утре, може би, Париж, пътуване, ад, но днес той е господар на положението.

Дора беше при него, лежеше в обятията му, устните им се срещнаха. Чувствуваше се пренесена в небесните селения, дето имаше място само за техните две души. Струваше й се, че да преживее това и отново да се върне, на земята, е невъзможно.

Тя лежеше в ръцете му почти безчувствена, с притворени очи, с побледнели устни, със замряло сърце, а Пан, любувайки се на лицето й, прекрасно като бял цвят, се смееше и шептеше:

— Афродита, върни се при мен… Желая те… скъпа… говори… погледни ме…

Той продължаваше да й нашепва нежни думи, все повече и повече да разпалва пламъка на любовта й, а тя, възхитена, трептеше, в обятията му като лист.

Пан притисна до лицето й горещата си буза.

— Това е нашият предутринен час, час, за който ще си спомняме цял живот.

Дора трепна. В думите му долови неясна заплаха. Отвори очи и бързо попита:

— Вие имате намерение да ме оставите… да заминете?

Пан трябваше да й обясни. Разбра, че моментът е благоприятен, и бързо каза с усмивка, която дори и сега не можа да сподави:

— Казах ви, че Рексфорд се държа дяволски неприятно.

— Но нали не може да ни раздели? — попита Дора. — И защо, Пан, защо Тони е така суров? Той обикновено не е такъв. Позволете ми да поговоря с него. Аз зная, ще мога да му обясня.

Иронията на това положение достави на Пан миг на наслаждение, но веднага си спомни, че трябва да даде на Дора някаква основателна причина за поведението на Тони. Той избра тая, която по негови наблюдения най-лесно засяга струните на женското сърце, когато то обича.

— Тони намира, че съм доста стар.

Той не се съмняваше във впечатлението, което ще произведат думите му, но такъв горещ, шумен протест не очакваше и беше трогнат.

— Вие стар, вие? — Дора дори се разсмя.

Забавляваше я такава жалка критика на нейния кумир. Нима годините можеха да засенчат това безупречно лице, тези гъсти, къдрави коси, които изглеждаха толкова лъскави на слънчева светлина и които е така приятно да галиш!

— Седемнадесет и… четиридесет — продължаваше да я целува Пан.

Но тя се отскубна от целувките му, за да не слуша такава ерес.

— Почти осемнадесет, мили мой. И ако се съберат нашите години и се разделят наполовина, ще се получи двадесет и девет, истинската възраст, на която, както казва Джи, се спират всички хубави жени.

Пан принудено се засмя. Нямаше весело настроение и шегите на тая тема не отговаряха на целите му. Той побърза да охлади Дора.

— Рексфорд е непреклонен. Не може да го убедите. Така че нашето бъдеще е във вашите ръце.

Той взе ръката й и започна да я целува от краищата на пръстите до лакътя, като се наслаждаваше на топлината на тялото й.

— Ах, скъпи! — пошепна тя, трогната от тази ласка.

Притисна черната му къдрава глава до гърдите си сякаш искаше да го защити. Пан чуваше биенето на сърцето й и неговото собствено сърце силно заби. Цялото му същество загоря в такъв огън, какъвто никога не е изпитвал.

Така силно я притисна в обятията си, че тя извика, но той заглуши вика с целувки.

В тоя миг беше само любовник: всичките му планове за отмъщение, всичките му намерения да надхитри, да унизи Рексфорд бяха забравени. Знаеше само едно — Дора лежи в неговите обятия, притисната към него. Вдъхваше аромата на косите й, галеше нейната бяла, нежна, атлазена кожа и пиеше от устните й вълшебна напитка, която го опиваше и изпълваше с безумна страст.

От време на време между целувките той й шепнеше любовни думи:

— Моя… моя Афродита… Падам в краката ти… Обожавам те… Поне веднъж… само един път, преди, преди да замина. Аз съм пред вратите на рая, Афродита, не чуваш ли молбите ми… О, ако ме обичаш така, както аз те обичам, ти не би ми отказала нищо…

При тези упреци, които нито една любяща жена не може да слуша спокойно, Дора можа само да извика. Беше покорена от страст и виждаше пред себе си само изгарящите очи на Пан. Под безумните му целувки косите й се разпиляха и случайно попаднаха между устните им. Пан ги хвана и обви около шията си, сякаш да прикрепи Дора до себе си с неразривни връзки.

За Дора престанаха да съществуват и място, и време. Не си даваше отчет, че тя сама — треперещо създание — е свързана с възлюбления си с кичурите меки коси. А Пан беше за нея неземен любовник, въплъщение на самата любов, митическа, — божествена сила, която дарява щастие и страстно упоение…

Разнесоха се удари на часовник, в храстите трепна и зачурулика птичка.

— Дора — прошепна Пан, — ей сега ще ви заведа вкъщи. Ще бъдем сами — вие и аз. Почакайте тук.

Той се изскубна от обятията й и се скри в тъмнината. Стъпките му постепенно се отдалечиха.

Колко странно е да останеш съвсем сама под тъмния ажурен покрив от вейки, осветен от звездите! Чувствуваше се отделена от целия свят, извън него.

В тихия, хладен въздух от далечината долитаха звуци на музика, които сякаш й повтаряха ония думи, които повтаряше в нея един таен глас: „Мой, мой прекрасни, мой скъпи…“

В тъмнината се появи автомобил. Пан я настани, уви я с кожух и силно я прегърна с едната си ръка.

Тя цяла затрепери при това ново докосване. Полетяха срещу нощта, която като че ли им разкриваше обятията си и ги зовеше при себе си.

Пан спря машината и се наведе над Дора:

— Не мога…